Ей Джей Фин
Жената на прозореца (93)

Деветдесет и три

Последният удар на часовника заглъхва, той стои пред мен, едвам диша. Хващам го за рамото и го отвеждам на дивана. Сядаме, Итън все още държи телефона в ръка.

Не казвам нищо, просто се вглеждам в него. Сърцето ми бие лудо, като уловена птица. Кръстосвам ръце в скута си, за да ги спра да треперят.

Той шепне.

— Какво… — прочиства си гърлото — кога си го открила?

— Тази вечер, точно преди да ти се обадя.

Кима.

— Коя е тя?

Той продължава да гледа телефона. За момент си помислям, че не ме е чул.

— Коя е…

— Това е майка ми.

Мръщя се.

— Не, следователите казаха, че майка ти…

— Това е истинската ми майка. Биологичната.

Гледам го.

— Значи си осиновен?

Той не казва нищо, само кима, навел очи.

— Тогава… — навеждам се напред, прекарвам пръсти през косата си, — тогава…

— Тя… дори не знам откъде да започна.

Затварям очи, надмогвам объркването си. Той има нужда от насочване.

Това го мога.

Завъртам тялото си към него, заглаждам халата на колената си, поглеждам го.

— Кога са те осиновили? — го питам.

Той въздъхва, обляга се назад, възглавниците издишат под натиска на теглото му.

— Когато съм бил на пет.

— Защо толкова късно?

— Защото тя… тя е била е наркоманка. — Запъва се като жребче, което прави първите си стъпки. Чудя се дали го е изричал друг път. — Била е наркоманка и също е била много млада.

Това обяснява защо Джейн изглеждаше толкова младолика.

— Така че съм отишъл да живея с мама и татко. — Изучавам лицето му, върхът на езика му облизва устните, слепоочията му блестят от дъжда.

— Къде си отраснал? — питам аз.

— Преди Бостън ли?

— Да.

— В Сан Франциско. Родителите ми са ме взели оттам.

Съпротивлявам се на порива да го докосна. Вместо това взимам телефона от ръката му, оставям го на масата.

— Тя ме намери веднъж — продължава той — когато бях на дванайсет. Откри ни в Бостън. Появи се вкъщи и попита татко дали може да ме види. Той каза не.

— Значи, не си могъл да говориш с нея.

— Не. — Той прави пауза, вдишва дълбоко, очите му блестят. — Родителите ми бяха бесни. Казаха ми, че ако някога отново се опита да ме види… трябва да им кажа.

Кимам. Облягам се назад. Той вече говори свободно.

— И после се преместихме тук.

— Но баща ти си е изгубил работата.

— Да. — Разтревожен.

— Защо стана така?

Той се върти притеснено.

— Нещо с жената на началника му. Не знам. Имаше много разправии за това.

Всичко това е много загадъчно. Алекс злорадстваше. Сега разбирам. Малка афера. Нищо особено. Чудя се дали си е струвало.

— Веднага след като се преместихме тук, мама се върна в Бостън да уреди някакви неща. И да се махне от татко, мисля аз. После и той замина при нея. Оставиха ме сам, само за през нощта. Те и преди са го правили. И тогава тя се появи.

— Родната ти майка?

— Да.

— Как се казва?

Той подсмърча. Обърсва си носа.

— Кати.

— И дойде у вас?

— Ъхъ — отново подсмърча.

— Кога точно дойде?

— Не си спомням — поклаща глава, — не, чакай, беше на Хелоуин.

Нощта, в която я срещнах.

— Каза ми, че вече е… „чиста“ — казва той. Думата се отронва като мокър парцал. — Че вече не взима наркотици.

Кимам.

— Каза, че прочела за трансфера на баща ми в интернет и открила, че се преместваме в Ню Йорк. И ни последвала тук. И тъкмо изчаквала да реши какво да прави, когато родителите ми заминаха за Бостън. — Той се спира, почесва едната си ръка с другата.

— И какво стана после?

— После… — сега очите му са затворени. — После тя дойде вкъщи.

— И ти говори с нея?

— Да. Пуснах я да влезе.

— И това стана на Хелоуин?

— Да. През деня.

— Аз я срещнах същия следобед — казвам аз.

Той клати глава с поглед в скута си.

— Тя отиде да вземе един фотоалбум от хотела си. Искаше да ми покаже някои стари снимки. Като съм бил бебе и по-късно. И тогава те е видяла, на връщане към къщи.

Мисля за ръката й през кръста ми, за косата й покрай бузата ми.

— Но тя ми се представи като твоя майка. Като… Джейн Ръсел.

Той кима отново:

— Ти си знаел за това?

— Да.

— Защо? Защо ще ми каже, че е някой друг?

Накрая той ме поглежда:

— Тя каза, че не го е казала. Каза, че ти си я нарекла с името на мама и тя не е могла да измисли достатъчно бързо друго обяснение. Тя въобще не биваше да е тук, нали разбираш. — Пауза. Отново се дращи по ръката. — Освен това мисля, че й харесваше да се прави… нали разбираш, че е майка ми.

Трясък от гръмотевица, все едно че небето се разцепва. И двамата се стряскаме.

След миг аз пак го притискам:

— Какво стана след това? След като тя ми помогна.

Той насочва поглед към пръстите си.

— Тя се върна в къщата и още говорихме. За това какъв съм бил като бебе. Какво е правила, след като се е отказала от мен. Показа ми снимки.

— И после?

— После си тръгна.

— Обратно в хотела ли се върна?

Той отново върти глава, този път бавно.

— Къде е отишла?

— Такова… аз тогава не го знаех.

Стомахът ми се свива.

— Къде е отишла?

Той пак поглежда към мен:

— Дошла е тука.

Часовникът тиктака.

— Какво искаш да кажеш?

— Срещнала се е с оня мъж, дето живее долу. Или преди живееше долу.

Облещвам се.

— Дейвид?

Кимване.

Мисля за сутринта след Хелоуин как чух тръбите да гъргорят, докато с Дейвид оглеждахме умрелия плъх. Мисля за обицата на нощното му шкафче. Принадлежи на една дама, която се казва Катрин. Кати.

— Била е в сутерена ми — казвам аз.

— Аз го разбрах след това — настоява той.

— Докога е била тук?

— Докато… — гласът му се свива в гърлото.

— Докато какво?

Той мачка пръсти.

— Тя дойде в деня след Хелоуин и говорихме малко, и аз й казах, че ще кажа на родителите ми, че искам да се виждам с нея официално, така да се каже. Защото съм почти на седемнайсет и когато стана на осемнайсет, мога да правя каквото си искам. Затова на следващия ден се обадих на мама и татко и им казах. Баща ми избухна — продължава той — мама беше бясна, но той направо озверя. Върна се веднага и поиска да знае къде е и когато не му казах, той… — Сълза се търкулва по бузата му.

Слагам ръка на рамото му.

— Удари ли те? — го питам.

Той кима беззвучно. Седим и мълчим.

Итън с мъка си поема дъх, после втори.

— Аз знаех, че е у вас — казва той с треперещ глас. — Видях ви там — той поглежда към кухнята — от моята стая. Накрая му казах. Съжалявам. Много съжалявам. — Той вече плаче.

— О… — казвам аз, ръката ми го глади по гърба.

— Просто за да ме остави на мира.

— Разбирам.

— Искам да кажа… — той прекарва пръст под носа си. — Аз видях, че излезе от вас. Така че знаех, че няма да я намери. Тогава е дошъл тук.

— Да.

— Аз ви наблюдавах. Молех се да не ви се вбеси.

— Не, не се вбеси. Просто исках да знам дали сте имали посетители тази вечер, беше обяснил той. И по-късно: Аз търсех сина си, а не жена си. Лъжи.

— И после, като се прибра, тя… тя дойде отново. Тя не знаеше, че се е върнал. Трябваше да се прибере на следващия ден. Тя звънна на вратата и той ме накара да отворя и да я поканя. Толкова ме беше страх.

Не казвам нищо, само слушам.

— Опитахме се да говорим с него. И двамата.

— В салона — прошепвам аз.

Той премигва:

— Ти видя ли?

— Видях ви. — Спомням си ги там, Итън и Джейн-Кати — на дивана, Алистър на стола срещу тях. Знае ли някой какво става в едно семейство?

— Нещата не вървяха на добре. — Дишането му вече е насечено. Хълца. — Татко й каза, че ако пак се появи, ще извика полицията и ще я арестуват, задето ни тормози.

Още мисля за онзи застинала картина на прозореца: дете, баща, „майка“. Знае ли някой какво става в…

След това се сещам за нещо друго.

— На следващия ден… — започвам аз.

Той кима, зяпнал в краката си, сгърчил пръсти в скута си.

— Тя пак се върна. И татко каза, че ще я убие. Сграбчи я за гърлото.

Мълчание. Думите му почти отекват. Ще я убие. Сграбчи я за гърлото. Спомних си как Алистър ме залепи за стената, ръката му, вкопчена в шията ми.

— И тя изкрещя — казвам тихо.

— Да.

— Тогава аз се обадих у вас.

Той пак кима.

— Защо не ми каза какво става?

— Той беше там. Бях уплашен — казва той и повишава глас, бузите му са влажни. — Исках. Аз дойдох тук, след като тя си тръгна.

— Знам. Знам, че дойде.

— Опитах се.

— Знам.

— И после мама се върна от Бостън на другия ден. — Той подсмърча. — И тя също се върна, Кати. Същата нощ. Мисля, че си мислеше, че с мама по-лесно ще се говори. — Той залепва длани на лицето си. Избърсва го.

— И какво стана?

За момент той не казва нищо, просто ме поглежда с крайчеца на окото си, почти с подозрение.

— Ти наистина ли не видя?

— Не. Видях само теб. И после тя крещеше на някого, и после я видях с… — ръцете ми треперят на гърдите ми — … с нещо в… — заглъхвам. — Не видях никого там.

Когато проговаря, гласът му е по-нисък и по-сигурен:

— Те се качиха да разговарят горе. Татко, мама и тя. Бях си в стаята, но всичко се чуваше. Татко искаше да звъни на полицията. Тя — моята… тя все повтаряше, че съм неин син и че трябва да може да се виждаме, и че родителите ми не трябва да ни пречат. Мама крещеше срещу нея, казваше, че ще направи така, че никога повече да не ме види. И после всичко утихна. И след минута аз слязох долу и тя беше…

Лицето му се сгърчва и той се запъва, риданията се надигат дълбоко в гърдите му и изригват на повърхността. Той поглежда наляво, помества се притеснено.

— Тя беше на пода. Намушкана — сега Итън сочи към гърдите си — с ножа за хартия.

Кимам, после се спирам.

— Чакай, кой я наръга?

Той се задавя.

— Мама.

Зяпвам.

— Каза, че няма да позволи на никого да ме вземе — хлъцване — от нея. — Той се навежда напред, ръцете му образуват козирка над очите. Раменете му подскачат и се разтрисат, докато плаче.

Мама. Объркала съм се. Всичко съм объркала.

— Каза, че е чакала много дълго да има дете и…

Затварям очи.

— … няма да й позволи повече да ме наранява.

Чувам го как тихо плаче.

Минава минута, после още една. Мисля за Джейн, истинската Джейн; мисля за инстинкта на майката лъвица — същият инстинкт, който се беше събудил в мен в пропастта. Чакала е толкова дълго да има дете. Няма да позволи на никого да ме вземе.

Когато отварям очи, сълзите му са намалели. Сега се задъхва, сякаш току-що е спрял да тича.

— Тя го направи заради мен — казва той — за да ме защити.

Минава още една минута.

Той се прокашля.

— Те я занесоха горе, в нашата къща, и я закопаха там. — Той отпуска ръце в скута си.

— Там ли е сега? — казвам аз.

Той поема дълбоко, дълбоко въздух:

— Да.

— И какво стана, когато полицията дойде да разпитва за случая на другия ден?

— Беше толкова страшно — казва той. — Бях в кухнята и ги чух да говорят в дневната. Казаха, че някой е докладвал за безредици предишната вечер. Родителите ми просто отрекоха. И после, като научиха, че сте били вие, казаха, че ще бъде тяхната дума срещу вашата. Никой друг не беше я виждал.

— Но Дейвид я е видял. Той е прекарал… — опитвам се да подредя датите в главата си — четири нощи с нея.

— За това разбрахме по-късно. След като прегледахме телефона й да видим с кого е говорила. И татко каза, че така или иначе никой няма да вземе на сериозно човек, който живее в мазе. Така че бяха те срещу теб. И татко каза, че ти… — той спира.

— Че аз какво?

Той преглъща.

— Че си неуравновесена и много пиеш.

Не отговарям. Чувам дъжда като стрелба по прозорците.

— Ние тогава не знаехме за семейството ти.

Затварям очи и започвам да броя. Едно. Две.

На три Итън пак проговаря, гласът му е стегнат.

— Чувствам, че крия толкова много тайни от толкова много хора. Не мога да го правя повече.

Отварям очи. В полумрака на дневната, в крехката светлина на лампата, той прилича на ангел.

— Трябва да кажем на полицията.

Итън се навежда напред, прегръщайки колената си. После се изправя, поглежда ме за миг, поглежда настрани.

— Итън.

— Знам — казва едва доловимо той.

Чувам звук зад мен. Извивам се и виждам Пънч, седнал зад нас, навел глава на една страна. Мяука отново.

— Ето го и него. — Итън се протяга към облегалката на дивана, но котката се дръпва. — Сигурно вече не ме харесва — казва Итън меко.

— Виж — прочиствам си гърлото, — всичко това е много, много сериозно. Аз ще се обадя на следователя Литъл и ще го помоля да дойде, за да му разкажеш това, което разказа на мен.

— Не може ли да им кажа? Преди това?

Намръщвам се.

— Да кажеш на кого? На…

— На мама. И на татко.

— Не — въртя глава, — ние…

— О, моля те. Моля те. — Гласът му се отприщва като бент.

— Итън, ние…

— Моля. Моля. — Вече почти крещи. Взирам се в него. Очите му са изцъклени, кожата му е на петна. Почти е подивял от паника. Да го оставя ли да се накрещи?

Но той вече говори, излива порой от думи и пръски:

— Тя го направи заради мен. — Очите му се пълнят. — Аз не мога… не мога да й го причиня. След всичко, което е направила за мен.

Дишам плитко.

— Аз…

— И няма ли да е по-добре за тях, ако сами се предадат? — пита той.

Обмислям го. По-добре е за тях, по-добре е и за него. И все пак…

— Те направо се побъркаха, откакто се случи. Те наистина са полудели. — Горната му устна блести от пот и сополи. Той я избърсва. — Татко каза на мама, че трябва да отидат в полицията. Те ще ме послушат.

— Аз не мисля…

— Наистина ще ме послушат — той кима твърдо, диша дълбоко — ако им кажа, че съм ти казал и че ти ще кажеш на полицията, ако не го направят сами.

— Сигурен ли си… — Че можеш да вярваш на майка си? Че Алистър няма да те нападне? Че някой от двамата няма да дойде тук?

— Може ли само да изчакаш и да ме оставиш да говоря с тях? Аз не мога… Ако извикаме полицията да ги прибере сега, аз няма да мога… — Погледът му отново се насочва към ръцете. — Просто не мога да го направя. Не знам как ще мога… да живея… със себе си. — Гласът му пак се задушава. — Без преди това да им дам шанс. Да си помогнат. — Той едва говори. — Тя ми е майка.

Има предвид Джейн.

При целия ми опит нищо не ме е подготвило за това. Мисля за Уесли, какво би ме посъветвал. Мисли със собствената си глава, Фокс.

Мога ли да го оставя да се върне в онази къща? При онези хора?

Но пък мога ли да го обрека на доживотно чувство за вина? Познавам добре това усещане; познавам непрестанната болка. Не искам да се чувства така.

— Добре — казвам аз.

Той примигва.

— Наистина ли?

— Да. Кажи им.

Той гледа глупаво, невярващо. След миг се съвзема.

— Благодаря ти.

— Моля те, бъди много предпазлив.

— Ще бъда — той се надига от дивана.

— Какво ще им кажеш?

Той сяда отново, въздиша влажно:

— Мисля… че ще кажа… нали разбираш. Че ти имаш доказателство. — Той кима. — Че ще кажа истината. Че съм ти казал какво се случи и ти си казала, че трябва да кажем на полицията — гласът му се разтреперва, — преди ти да им кажеш. — Търка си очите. — Какво мислиш, че ще им направят?

Мълча, премислям отговора си.

— Мисля, че полицаите ще разберат, че родителите ти са били подложени на тормоз, че тя, Катрин, по същество те е преследвала. Сигурно е в нарушение на онова, което е подписала, когато са те осиновили. — Той кима бавно. — И… — добавям — ще вземат под внимание факта, че е станало по време на спречкване.

Той си хапе устната.

— Няма да е лесно.

Навежда очи.

— Няма — поема си дъх. После ме поглежда с такава сила, че леко се дръпвам.

— Благодаря ти.

— Аз само…

— Наистина — той преглъща. — Благодаря.

Кимам.

— Телефонът е в теб, нали?

Той потупва джоба на палтото си.

— Тук е.

— Обади ми се просто да ми кажеш, че всичко е наред.

— Окей.

Той отново се изправя и аз се изправям. Той се обръща към вратата.

— Итън…

Той се завърта.

— Трябва да знам: баща ти идвал ли е в къщата ми през нощта?

Той се мръщи.

— Да. Снощи. Ти нали…

— Не, имам предвид миналата седмица.

Той мълчи.

— Защото ми казаха, че си съм си въобразила, че някакви неща са станали във вашата къща, а сега знам, че не съм. И ми казаха, че съм нарисувала картина, която не съм нарисувала. И искам… необходимо ми е да знам кой е направил моята снимка. Защото — чувам, че гласът ми се разтреперва — наистина не бих искала да съм я направила сама.

Млъквам.

— Не знам — казва Итън. — Как може да е влязъл вътре?

Нямам отговор.

Вървим заедно до вратата. Когато посяга към дръжката, аз го хващам с две ръце, притеглям го към себе си, прегръщам го силно.

— Моля те, пази се — прошепвам.

Стоим там за секунда, докато дъждът блъска по прозорците и вятърът бучи навън.

Той се отдръпва от мен, усмихва се тъжно. После си тръгва.