Ей Джей Фин
Жената на прозореца (73)

Седемдесет и три

Той е застанал в рамката на вратата, пъхнал ръце в джобовете, метнал изтъркана чанта през рамо.

— Какво става тук? — пита той отново, а аз пускам рамото на Итън.

Норели сваля ръце от гърдите си.

— Кой сте вие?

Дейвид на свой ред кръстосва ръце.

— Аз живея долу.

— Значи — казва Литъл, — вие сте прочутият Дейвид?

— Не знам да съм такъв.

— Имате ли фамилно име, Дейвид?

— Повечето хора имат.

— Уинтърс — казвам аз, измъквам го от дълбините на мозъка си.

— Кои сте вие, господа?

— Ние сме от полицията — отговаря Норели — аз съм следовател Норели, а това е следователят Литъл.

Дейвид обръща брада към Алистър:

— Господина го познавам.

Алистър кима:

— Може би вие ще ни обясните какво не й е наред на тази жена?

— Кой казва, че нещо не й е наред?

Чувство на благодарност се надига в мен. Усещам как дробовете ми се изпълват. Някой е на моя страна.

— Къде бяхте снощи, господин Уинтърс? — пита Литъл.

— В Кънектикът. По работа. — Изпуква с челюст. — Защо питате?

— Някой е снимал д-р Фокс, докато спи. Към 2 часа сутринта. После й е изпратил имейл със снимката.

Очите на Дейвид трепват.

— Нещо не разбирам. — Той ме поглежда. — Вратата ли са разбили?

Литъл не ме оставя да отговоря.

— Може ли някой да потвърди, че снощи сте били в Кънектикът?

Дейвид премества единия си крак пред другия.

— Дамата, с която бях.

— И коя е тя?

— Не й знам фамилията.

— Има ли телефонен номер.

— Повечето хора имат.

— Ще трябва да ни дадете този номер — казва Литъл.

— Единствено той е могъл да направи тази снимка — настоявам аз.

Пауза. Дейвид намръщва вежди.

— Какво?

Гледайки право към него, в бездънните му очи, усещам как се разколебавам.

— Ти ли направи тази снимка?

Той се усмихва презрително.

— Мислиш, че съм се качил тук горе и съм…

— Никой не мисли това — казва Норели.

— Аз го мисля — й казвам.

— Нямам представа за какво, по дяволите, говорите. — Дейвид изглежда почти отегчен. Той предлага телефона си на Норели. — Ето, обадете й се. Името е Елизабет. — Норели отива в дневната.

Не мога да слушам нито дума повече без глътка вино.

Зарязвам Литъл, отправям се към кухнята; чувам гласа му зад гърба си:

— Д-р Фокс твърди, че е видяла как жена е била нападната отсреща. В дома на господин Ръсел. Знаете ли нещо за случая?

— Не. Сигурно затова ме пита за виковете оня ден? — Не се обръщам; вече си наливам вино в чашата. — Както й казах, не бях чул нищо.

— Разбира се, че не сте чули нищо — казва Алистър.

Аз се завъртам към него с чашата в ръка:

— Но Итън каза…

— Итън, разкарай се оттук, по дяволите — изкрещява Алистър. — Колко пъти…

— Успокойте се, господин Ръсел. Д-р Фокс, наистина не ви препоръчвам това точно сега — казва Литъл, поклащайки пръст към чашата. Поставям я на плота, но продължавам да държа ръката си върху нея. Оказвам съпротива.

Той пак се обръща към Дейвид:

— Забелязали ли сте нещо необичайно в къщата оттатък градината?

— В неговата къща? — пита Дейвид, поглеждайки към Алистър, който се наежва:

— Това наистина… — започва той.

— Не, не съм видял нищо. — Чантата на Дейвид се смъква от рамото му; той се поизправя, земята е пак където беше преди. — Не съм и гледал.

Литъл клати глава.

— Ъхъ. А виждали ли сте госпожа Ръсел?

— Не.

— Откъде познавате господин Ръсел?

— Наех го… — Казва Алистър, но Литъл го спира с разтворена длан.

— Той ме нае да свърша някои работи по къщата — казва Дейвид — не съм виждал жена му.

— Но имаш обицата й на шкафчето си.

Всички погледи се обръщат към мен.

— Видях една обица в спалнята ти — казвам аз, стискайки чашата. — Върху нощното шкафче. С три перли. Това е обицата на Джейн Ръсел.

Дейвид въздиша.

— Не, на Катрин е.

— Катрин? — казвам аз.

Той кима.

— Жената, с която се срещах. Не точно срещах, жената, която прекара нощта долу няколко пъти.

— Кога беше това? — пита Литъл.

— Миналата седмица. Има ли значение.

— Няма — уверява го Норели, връщайки се от дневната. Тя слага телефона в ръката му. — Елизабет Хюз потвърди, че снощи е била с него в Дариен от полунощ до десет сутринта.

— Оттам дойдох право тук — казва Дейвид.

— И така, защо сте били в стаята му? — пита ме Норели.

— Тършуваше наоколо — отговаря Дейвид.

Изчервявам се, но веднага го нападам:

— Ти ми взе ножа.

Дейвид пристъпва напред. Виждам, че Литъл се напряга.

— Ти ми го даде.

— Да, но ти после го прибра на мястото му, без да ми кажеш.

— Да, беше ми в джоба, когато отидох да пикая, и го сложих обратно, откъдето го бях взел. Кажи благодаря.

— Просто съвпада, че си го прибрал точно след като Джейн…

— Стига толкова — изсъсква Норели.

Вдигам чашата към устните си, виното се блъска по стените й. Докато ме гледат, аз я изгълтвам.

Портретът. Снимката. Обицата. Ножът. Всичките ми доводи — оборени, всичките се пръснаха като мехури. Нищо не остана.

Почти нищо не остана.

Преглъщам, поемам си дъх.

— Той е бил в затвора, да знаете.

Дори докато думите излизат от устата ми, не мога да повярвам, че ги изричам, не мога да повярвам, че ги чувам.

— Бил е в затвора — повтарям аз. Чувствам се сякаш съм се отделила от тялото си. И продължавам: — За нападение.

Челюстта на Дейвид се стяга. Алистър го гледа злобно; Норели и Итън са се вторачили в мен. А Литъл — Литъл изглежда неизразимо тъжен.

— Защо тогава не го разпитате? — питам аз. — Видях как наръгват една жена — размахвам телефона — а вие казвате, че съм си го въобразила. Казвате, че лъжа. — Блъскам телефона върху плота. — Показвам ви рисунка, която тя нарисува и подписа — соча към Алистър и портрета, който държи в ръка, — а вие казвате, че сама съм го нарисувала. В онази къща има жена, която не е тази, за която се представя, но вие не сте си направили труда дори да проверите. Дори не сте се опитали.

Правя крачка напред, малка крачка, но всички други се дръпват, като че ли съм прииждащ вихър, като че ли съм хищник. Добре.

— Някой влиза в дома ми, докато спя, снима ме и ми изпраща снимката — вие обвинявате мен. — Чувам дращенето в гърлото ми, секването в гласа ми. Сълзи потичат по бузите ми. Аз продължавам: — Аз не съм луда, не си измислям всичко това. — Соча с треперещ пръст към Алистър и Итън. — Не ми се привиждат неща, които не съществуват. Всичко започна, когато видях как неговата жена и негова майка беше наръгана. Това е, което трябва да разследвате. Това са въпросите, които трябва да задавате. И не ми казвайте, че не съм го видяла, защото знам какво видях.

Тишина. Те са замръзнали. Като мъртва картина. Дори Пънч не помръдва, с опашка, извита като въпросителна.

Избърсвам лицето си с опакото на ръката, прекарвам я под носа си. Отхвърлям косата от очите си. Надигам чашата, пресушавам я.

Литъл се оживява. Пристъпва към мен, една дълга, бавна крачка, с която прекосява половината кухня, гледа ме право в очите. Оставям празната чаша. Двамата се гледаме през плота.

Той покрива чашата с ръка. Плъзва я настрани, все едно че е пистолет.

— Там е работата, Анна — казва той, говорейки тихо, говорейки бавно — че вчера говорих с вашия лекар.

Устата ми пресъхва.

— Д-р Филдинг — продължава той, — вие го споменахте в болницата. Исках просто да поговоря с някого, който ви познава.

Сърцето ми замира.

— Той много държи на вас. Аз му казах, че съм доста обезпокоен от нещата, които ми казахте. Които ни казахте. И че се тревожа, че сте сама в тази голяма къща, защото ми казахте, че семейството ви е далеч и няма с кого да разговаряте. И… — и така нататък, и така нататък. Знам какво ще каже и съм толкова благодарна, че точно той ще го каже, защото е добър и гласът му е топъл, и иначе няма да мога да го понеса, няма да го понеса…

Но в този момент Норели го прекъсва:

— Оказа се, че дъщеря ви и мъжът ви са мъртви.