Ей Джей Фин
Жената на прозореца (30)

Трийсет

Десет дена преди това бяхме взели решение да се разделим. Така започна всичко, имало едно време, както се казва. Или по-скоро — ако си говорим напълно честно, ако бъдем абсолютно точни — Ед беше решил, а аз се бях съгласила по принцип. Признавам си, не вярвах, че ще се случи, дори когато той извика брокера. Мене трудно ще ме заблудиш.

Колкото до въпроса защо не сме заедно, разсъждавам аз, не й е нужно на Лизи да се занимава с това. Лизи няма нужда да се занимава с това, както би ме поправил Уесли, който педантично държеше на ясния словоред. Предполагам, все още държи. Но не: въпросът защо не е важен, не и в момента. Виж, за къде и кога мога да разкажа.

Беше Вермонт и миналия декември, респективно, когато натоварихме Оливия в аудито и изгърмяхме по 9А, през моста над Хъдсън и излязохме от Манхатън. Два часа по-късно, на път за северната част Ню Йорк, слязохме от магистралата и както Ед обичаше да казва, се пуснахме по малките пътища; „където е пълно със закусвални и ще ни направят палачинки“, обеща той на Оливия.

— Мама не обича палачинки — каза му тя.

— Тя може да разгледа местните занаятчийски магазинчета.

— Мама не обича занаяти — казах аз.

Както се оказа, задните пътища в района бяха доста изоставени и нямаше нито места за палачинки, нито занаятчийски магазинчета. Намерихме една-единствена „Бърза закуска“, където Оливия накисна гофретата си в кленов сироп (местно производство, твърдеше менюто), а аз и Ед се стрелкахме с погледи през масата. Навън започваше да пада лек снежец, крехки снежинки се разбиваха като камикадзета в прозорците. Оливия ги посочи с вилицата си и изквича от радост.

Кръстосахме вилици. „“При Синята река" ще има много повече сняг" — казах й аз. Това беше крайната ни дестинация — скиорски курорт в Централен Вермонт, където беше ходила една приятелка на Оливия. Съученичка, не приятелка.

Обратно в колата, обратно на пътя. Като цяло не говорихме много по време на пътуването. Още не бяхме казали нищо на Оливия; няма смисъл да й разваляме ваканцията, бях предложила аз, а Ед кимна. Ще го направим заради нея.

Така че мълчаливо минавахме покрай широки полета и малки рекички, лакирани от леда, през забравени селца и през една слаба вихрушка близо до границата с Вермонт. В един момент Оливия запя „Отвъд долината и през гората“ и аз се включих, опитвайки се, без особен успех, да пея втори глас.

— Татко, защо не попееш? — умоляваше го Оливия. Винаги правеше така: молеше се, вместо да изисква. Не е обичайно за дете. Не е обичайно за когото и да било, мисля си понякога.

Ед си прочисти гърлото и запя.

 

 

Чак когато стигнахме Зелените планини, щръкнали като рамене от земята, Ед поомекна. Оливия беше стаила дъх.

— Никога не съм виждала такива неща — прошепна тя, а аз се зачудих къде ли е чула тези думи и в този порядък.

— Харесват ли ти планините? — попитах я аз.

— Изглеждат като набръчкано одеяло.

— Наистина.

— Като леглото на гигант.

— Леглото на гигант? — повтори Ед.

— Да, все едно че някакъв гигант спи под одеялото. Затова цялото е на буци.

— Утре ще се пързаляш по някоя от тези планини — обеща й Ед, докато взимахме един остър завой. — Ще се качим нагоре, нагоре, нагоре със ски лифта и после ще слезем надолу, надолу, надолу по планината.

— Нагоре, нагоре, нагоре — повтори тя. Думите изскачаха от устата й.

— Точно така.

— Надолу, надолу, надолу.

— Точно така.

— Тази прилича на кон. Това са му ушите. — Тя посочи два източени върха в далечината. Оливия беше на възраст, когато всяко нещо й приличаше на кон.

Ед се усмихна.

— Ако имаше кон, как щеше да го кръстиш, Лив?

— Няма да купуваме кон — намесих се аз.

— Ще го кръстя Виксен.

— Виксен значи лисица — каза й Ед — женска лисица.

— Ще бъде бърз като лисица.

Замислихме се.

— Ти какво име би избрала, мам?

— Не искаш ли да ми казваш мамо?

— Окей.

— Окей?

— Окей, мамо.

— Бих нарекла коня Мир.

Погледнах към Ед. Никаква реакция.

— Защо? — попита Оливия.

— От една песен е, от телевизията.

— Коя песен?

— От едно старо предаване за говорещи коне.

— Говорещ кон? — Тя набръчка нос. — Това е глупаво.

— Съгласен съм.

— Татко, ти как би нарекъл коня?

Ед погледна в обратното огледало.

— И на мен ми харесва Виксен.

— О-о-о — извика Оливия.

Обърнах се.

Покрай пътя под нас беше зейнало огромно празно пространство, широка пропаст, изкормена от пръстта, огромна яма, пълна с нищо; на дъното на пропастта се виждаха върховете на елите, мъгла на парцали плуваше насред въздуха. Бяхме толкова близо до ръба на пътя, че имах чувството, че летим. Можехме да надникнем в кладенеца на света.

— Колко е дълбоко там? — попита тя.

— Доста — отвърнах аз и се обърнах към Ед. — Може ли малко да намалим?

— Да намалим?

— Да намалиш, има ли значение. Просто да караш по-бавно?

Той отпусна леко газта.

— Може ли още да намалиш?

— Всичко е наред — каза той.

— Много е страшно — каза Оливия, гласът й притреперващ по краищата на думите, ръцете готови да скрият очите. Ед отпусна още малко педала.

— Не гледай надолу, сладурче — казах й аз, извъртайки се на седалката. — Гледай към мама.

Тя се вторачи в мен с широко отворени очи. Взех ръката й, събрах пръстите й в моята.

— Всичко е наред — й казах — само гледай към мама.

 

 

Бяхме уредили да спим в селището Два бора, на около половин час от курорта: „Най-добрата историческа странноприемница в Централен Вермонт“, рекламираше се хотелът на уеб страницата си, украсена с изкусен колаж от запалени камини и прозорчета, отрупани със сняг.

Паркирахме в тесния двор. Ледените висулки стърчаха като зъби от стрехата над входната врата. Вътре — характерният за Ню Инглънд битов стил: високи, заострени тавани, поовехтяла, но солидна мебел, огън в една от камините както на онези снимки. Момичето на рецепцията, пълничка блондинка, на чиято значка пишеше „Мари“, ни покани да се регистрираме, докато тя подреждаше цветята на бюрото си. Чудех се дали ще се обърне към нас с народното „хора“.

— Вие, хора, сигурно сте дошли да карате ски?

— Да, ще караме — казах й — в „Синята река“.

— Добре че стигнахте дотук. — Мери отправи усмивка към Оливия. — Идва буря.

— От североизток ли? — каза Ед, опитвайки се да звучи като местен.

Мери насочи лазерната си усмивка към него.

— Североизточните са по-скоро крайбрежни бури, сър.

Той почти се сепна.

— О, така ли?

— Това е просто снежна буря. Но ще бъде голяма работа. Вие, хора, да си затворите добре прозорците тази нощ.

Исках да я попитам защо мисли, че ще държим прозорците отворени точно преди Коледа, но Мери пусна ключовете в ръката ми и ни пожела приятна вечер.

Изтъркаляхме си багажа през фоайето — сред многото услуги хотелът не предлагаше пиколо — и влязохме в нашия апартамент. Картина с фазани висеше над камината; на леглата имаше по няколко сгънати одеяла. Оливия влезе направо в тоалетната, оставяйки вратата отворена; страхуваше се от непознати тоалетни.

— Приятно е — промърморих аз.

— Лив — извика Ед — как е банята?

— Студена.

— Кое легло предпочиташ? — попита ме Ед. На почивка винаги спяхме в отделни легла, за да не се бутаме, когато Оливия неизбежно идваше през нощта. Някой път тя се преместваше от моето легло при Ед и после пак се връщаше обратно; той я наричаше Понг като в онази стара електронна игра, в която топчето се блъска между две черти.

— Легни до прозореца. — Седнах на другото легло, разкопчах си куфара. — Да сме сигурни, че е затворен.

Ед метна чантата си на матрака. Започнахме мълчаливо да разопаковаме багажа. Зад прозореца снежната завеса се полюшваше, сиво-бяла в падащия мрак.

След малко той нави единия си ръкав и се почеса по ръката!

— Знаеш ли… — каза той.

Обърнах се към него.

Оливия пусна водата и се втурна в стаята, подскачайки от крак на крак.

— Кога ще се качим на ските?

 

 

Трябваше да вечеряме сандвичите с фъстъчено масло и сладко и соковете в кутии, които бях приготвила, макар че бях напъхала и бутилка совиньон блан между пуловерите. Виното сигурно вече се беше стоплило, а Ед обичаше бялото „много сухо и много изстудено“, както винаги предупреждаваше келнерите. Обадих се долу, поисках лед. „Има машина за лед в коридора, точно до вашата стая — информира ме Мари. — Трябва силно да блъснете капака.“

Взех кофата за лед от минибара изпод телевизора, излязох в коридора и забелязах един стар модел „Лума Комфорт“, който тихо бръмчеше в нишата само на няколко крачки от вратата. Ударих здраво капака и той се отвори, леден въздух ме лъхна в лицето, както в рекламите за ментови дъвки.

Нямаше лопатка. Бръкнах вътре, ледът скова ръката ми, опитах се да метна кубчетата в кофата. Те полепваха по пръстите ми. Толкова за комфорта на „Лума Комфорт“.

Ед ме намери там, с ръка дълбоко в леда.

Той изведнъж се появи до мен, облегнат на стената. За миг се направих, че не го забелязвам; взирах се в кутията за лед, сякаш вътре имаше нещо много интересно, и продължавах да греба. Искаше ми се да се махне, искаше ми се да ме прегърне.

— Много ли е интересно?

Обърнах се към него, не си направих труда да се преструвам на изненадана.

— Виж — каза той и аз завърших наум изречението му вместо него. Нека пак да го обмислим, може би. Или дори: Аз реагирах твърде остро.

Вместо това той се закашля — бореше се с тази простуда от няколко дни, още от вечерта на партито. Изчаках.

Тогава той заговори.

— Не искам да го правим това.

Стиснах няколко ледени кубчета в ръката си.

— Да правим какво? — Сърцето ми притихна. — Да правим какво? — попитах го отново.

— Това — отвърна той, почти съскайки, размахвайки с ръка из въздуха. — Цялата тази щастлива семейна идилия и после два дни след Коледа да се…

Сърцето ми заудря бавно; пръстите ми горяха.

— Какво искаш да направим? Да й кажем сега?

Той не каза нищо.

Измъкнах ръката си от машината, дръпнах капака. Не достатъчно силно очевидно. Той се заклещи по средата. Подпрях кофата на хълбока си и задърпах отново. Ед го сграбчи и го дръпна с всичка сила.

Кофата ми се изплъзна и се търкулна на килима, ледените кубчета се пръснаха на пода.

— По дяволите.

— Остави — каза той. — Нищо не ми се пие.

— На мен ми се пие. — Наведох се и започнах да събирам леда обратно в кофата. Той ме гледаше.

— Какво точно ще правиш с тях?

— Да ги оставя да се разтопят ли?

— Да.

Изправих се и оставих кофата върху машината.

— Сериозно ли искаш да правим това точно сега?

Той въздъхна.

— Не виждам защо да не…

— Защото вече сме тук. Ние вече сме… — Посочих към вратата на стаята.

Той кимна.

— Мислих за това.

— Много мислиш напоследък.

— Помислих — продължи той — че…

Той замълча и аз чух щракване на врата зад гърба ми. Обърнах глава и видях една жена на средна възраст да се приближава към нас по коридора. Тя се усмихна неловко, отклонила поглед; прекрачи през ледените кубчета на пода, отправи се към лобито.

— Помислих, че ще искаш да започнеш да си оправяш живота колкото се може по-бързо. Нали това би казала на пациентите си.

— Недей, моля те, недей да ми казваш какво съм щяла или не съм щяла да кажа.

Той замълча.

— Освен това никога не бих говорила по този начин на едно дете.

— Но би говорила по този начин на родителите му.

— Не ми казвай как бих говорила.

Пак замълча.

— Колкото до нея, тя нищо не знае, така че няма нищо за оправяне.

Той въздъхна отново, изтри едно петно върху кофата.

— Анна, там е работата, че… — каза той и аз видях тежестта в очите му, широките канари на веждите му се бяха спуснали ниско над тях — … аз просто не мога да понасям това повече.

Сведох поглед, вторачена в ледените парчета, които вече се топяха на пода.

Никой не проговори. Никой не помръдна. Не знаех какво да кажа.

Тогава чух гласа си, мек и нисък:

— Недей да ме виниш, когато тя се разстрои.

Пауза. И тогава чух неговия глас, още по-мек.

— Виня те. — Той пое въздух. Въздъхна. — Винаги съм си мислил, че си „доброто съседско момиче“ — каза той.

Напрегнах се цялата.

— Но в момента ми е трудно дори да те погледна.

Стиснах здраво очи, поех студения полъх от леда. И се сетих не за деня на нашата сватба, не за деня, когато Оливия се роди, а за онази сутрин, когато събирахме червени боровинки в Ню Джърси — Оливия пищеше и се смееше с гумените си ботушки, цялата омазана със слънцезащитен крем; мързеливото небе над нас, окъпано от топлото септемврийско слънце, огромното море от розово-червен плод навсякъде наоколо. Ед с пълни ръце и светнали очи; аз стискам лепкавата ръчичка на дъщеря ни. Спомних си как газехме из блатната вода и усетих как тя се заиздига по хълбоците ми, забърза се по вените ми, заля сърцето ми, изплува през очите ми.

Вдигнах поглед, взрях се в очите на Ед, тези тъмнокафяви очи. „Напълно обикновени очи“ — уверяваше ме той на втората ни среща, но за мен те бяха прекрасни. И сега са прекрасни.

Той също ме погледна. Машината за лед бръмчеше между нас.

После отидохме да кажем на Оливия.