Ей Джей Фин
Жената на прозореца (11)

Единайсет

Бум.

Отново входната врата. Този път съм се свила на дивана, гледам „Рифифи“ — продължителния епизод на обира, половин час без една дума диалог и никакъв звук, само фонов шум и пулсирането на кръвта в ушите ми. Ив ме посъветва да прекарвам повече време с френското кино. Предполагам, че не е имал предвид полуням филм. Quel domage^[1].

Пак глух удар по вратата, за втори път.

Отмятам одеялото от краката си, изправям се, намирам дистанционното и паузирам филма.

Здрачът бавно се промъква отвън. Отивам до вратата и я отварям.

Бум.

Прекрачвам във вестибюла — тази част от къщата между моята и входната врата ме плаши и отблъсква; това е прохладната сива зона между моето царство и външния свят. В момента е сумрачно от падащия здрач, тъмните стени са като протегнати ръце, които се готвят да ме затиснат помежду си.

Стъклото на входната врата е покрито с оловни ленти. Приближавам се и надничам през тях.

Трясък и стъклото се разтреперва. Миниатюрна ракета е улучила целта: яйце, избухнало, вътрешностите му са се разтекли по стъклото. Чувам се как ахвам. През размазания жълтък виждам три деца на улицата, лицата им светят, ухилени до уши, едното се е приготвило с яйце в ръка.

Олюлявам се на мястото, опирам се с ръка в стената.

Това е моята къща. Това е моята врата.

Гърлото ми се свива. Очите ми се пълнят със сълзи. Шокирана съм, после ме хваща срам.

Бум.

Сега вече се задушавам от гняв.

Не мога да изскоча от вратата и да ги изгоня. Не мога да се втурна навън и да ги уплаша. Блъскам по стъклото. Силно.

Бум.

Удрям вратата с длан.

Блъскам я с юмрук.

Ръмжа, после крещя, гласът ми е заключен между стените, малкият тъмен вестибюл се разтърсва от ехото.

Безпомощна съм.

Не, не си, чувам да ми казва д-р Филдинг.

Вдишай, две, три, четири.

Не, не съм.

Не съм. Почти десет години се трепах, докато взема специалност. Петнайсет месеца стажувах в най-тежките училища. Практикувах в продължение на седем години. Издръжлива съм, бях обещала на Сали.

Отмятам косата си назад, оттеглям се обратно в дневната, вдишвам дълбоко, пробождам домофона с един пръст.

„Да се махате от къщата ми“, изкрясквам. Сигурна съм, че ще чуят граченето ми отвън.

Бум.

Пръстът ми потреперва върху бутона на домофона. Да се махате от къщата ми.

Бум.

Залитайки, прекосявам стаята, спъвам се по стълбите, втурвам се в кабинета, към прозореца. Ето ги долу, скупчили са се на улицата като мародери, обсадили дома ми, безкрайните им сенки се движат в отмиращата светлина. Блъскам по стъклото.

Един от тях ме посочва с пръст, смее се. Размахва ръка като дискохвъргач. Изстрелва още едно яйце.

Блъскам още по-силно по стъклото, достатъчно силно да го изкъртя от рамката. Това е моята врата. Това е моята къща.

Притъмнява ми.

Изведнъж хуквам надолу по стълбите; неочаквано съм отново в тъмния вестибюл, боса по плочите, ръката ми е на дръжката. Гневът ме задушава; виждам кръгове пред очите си. Задържам дъх, задържам го втори път.

Едно, две, три — дръпвам вратата с всичка сила. Светлината и въздухът ме блъсват.

За един миг е тихо, толкова тихо като в ням филм, толкова бавно като залез. Къщата отсреща. Трите деца. Улицата около тях. Безмълвно и неподвижно като спрял часовник.

Мога да се закълна, че чувам изчукване, като от пречупен клон.

И тогава…

… и тогава то се надига срещу мен, надува се, засилва се като каменен блок, изхвърлен от катапулт; блъска ме с такава сила, разтърсвайки вътрешностите ми, че се превивам на две. Устата ми зейва като прозорец. Вятърът се втурва в него. Аз съм една празна къща, с изгнили греди и стенещ въздух. Покривът ми рухва със стон…

И аз стена, свличам се, рухвам, едната ми ръка дращи по тухлите, другата се мята из въздуха. Очите се кривят и обръщат: огненочервени листа, после мрак; проблясък върху жената в черно, после зрението се размазва, избледнява, докато топящата се белота залива очите ми и засяда там, плътна и дълбока. Опитвам се да викам, устните ми са покрити с пясък. Вкус на цимент. Вкус на кръв. Просната съм на земята, усещам как размахвам крайниците си като ветропоказатели. Пръстта се блъска в тялото ми. Тялото ми се гърчи във въздуха.

Някъде от дълбините на мозъка ми изплува спомен, че това ми се е случвало и преди, на същите тези стълби. Спомням си тихия ромон от гласове и по някоя дума, прокрадваща се ясно и чисто: паднала, съседка, някой, луда. Този път — нищо.

Ръката ми се премята през нечий врат. Коса, по-остра от моята, драска лицето ми. Краката немощно се тътрят по земята, по стъпалата; вече съм вътре, в прохладата на вестибюла, в топлината на дневната.