Ей Джей Фин
Жената на прозореца (64)

Шейсет и четири

След като затварям вратата, вдигам чашата от пода и я изсипвам в мивката. Бутилката дрънчи по ръба й, докато наливам мерлото. Пак дрънчи. Ръцете ми треперят.

Пия дълбоко, мисля дълбоко. Чувствам се изтощена, превъзбудена. Дръзнах да изляза навън — ходих по улицата — и оцелях. Чудя се какво ще каже д-р Филдинг. Чудя се какво да му кажа. Може би нищо. Мръщя се.

Освен това сега знам повече. Жената изпадна в паника. Итън е уплашен. Джейн е… не знам. Не знам за Джейн. Но е повече, отколкото знаех преди. Имам чувството, че съм спечелила пешка. Аз съм мислеща машина.

Отпивам още по-дълбоко. Аз съм мислеща машина.

Пия, докато нервите ми се успокояват — около час, според стенния часовник. Гледам как стрелката за минутите облизва лицето му, представям си как вените ми се изпълват с вино, силно и плътно, охлажда ме, дава ми сила. Понасям се нагоре. Откривам Пънч на площадката. Той ме забелязва и се шмугва в кабинета. Следвам го.

На бюрото ми светва телефонът. Не разпознавам номера. Оставям чашата. След третото позвъняване плъзвам пръст по екрана.

— Д-р Фокс — гласът е пещерно дълбок. — Следовател Литъл ви безпокои. Срещнахме се в петък, ако си спомняте.

Замълчавам, после сядам на бюрото. Отмествам чашата далече от себе си.

— Да, спомням си.

— Чудесно, чудесно — звучи доволен; представям си го как се изтяга на стола, подпрял глава с една ръка. — Как е добрата докторка?

— Добре съм, благодаря.

— Чудех се дали няма да ми се обадите по-рано.

Нищо не казвам.

— Взех телефона ви от болницата и исках да видя как сте. Добре ли се чувствате?

Току-що му казах, че съм добре.

— Добре съм, благодаря.

— Чудесно, чудесно. Семейството окей ли е?

— Добре са, всички са добре.

— Чудесно, чудесно.

Накъде отива този разговор?

Тогава гласът му сменя скоростта.

— Ето какъв е проблемът: имахме обаждане от вашата съседка преди известно време.

Разбира се. Кучка. Макар че тя ме предупреди. Благонадеждна кучка. Протягам ръка, грабвам чашата.

— Тя казва, че сте я проследили до кафенето на другия край на улицата. — Иска да му отговоря. Мълча. — Предполагам, че не сте избрали точно днешния ден да си вземете едно капучино. Предполагам, че не сте се сблъскали с нея по случайност.

Усмихвам се пряко себе си.

— Знам, че минавате през труден период. Имахте лоша седмица. — Усещам, че кимам. Много е добронамерен. Ще излезе добър психотерапевт от него. — Но да правите подобни неща няма да помогне на никого, включително и на вас.

Още не е споменал името й. Дали ще го спомене?

— Това, което казахте в петък, наистина разстрои много хора. Между нас казано, госпожа Ръсел — ето че го каза — ми изглежда с доста опънати нерви.

Разбира се, че е с опънати нерви. Представя се на мястото на мъртва жена.

— Мисля, че и момчето не е особено доволно от цялата работа.

Отварям уста:

— Аз говорих…

— Така че… — той се спира. — Какво казахте?

Стискам устни:

— Нищо.

— Сигурна ли сте?

— Да.

Той изсумтява:

— Исках да ви помоля да си дадете почивка за известно време. Радвам се да чуя, че излизате навън. — Той сигурно се шегува. — Как е котаракът? Още ли още е в лошо настроение?

Не отговарям. Той изглежда не забелязва.

— А наемателят ви?

Прехапвам устна. Долу вратата към сутерена е залостена със стълба; още по-надолу видях обицата на мъртва жена на шкафа на Дейвид.

— Господин следовател — стискам телефона. Все пак искам да го чуя още веднъж. — Вие наистина ли не ми вярвате?

Дълго мълчание, после той въздиша, дълбоко и шумно:

— Съжалявам, д-р Фокс. Мисля, че вие вярвате в това, което казвате, че сте видели. Аз просто… не вярвам.

Не съм и очаквала нещо друго. Добре. Напълно очаквано.

— Знаете ли, ако искате да говорите с някого, имаме добър консултант, който може да помогне. Или просто да слуша.

— Благодаря ви, следовател Литъл — гласът ми звучи натъртено.

Отново мълчание.

— Просто си починете, окей? Ще съобщя на госпожа Ръсел, че сме разговаряли.

Потрепервам. И затварям, преди той да успее да затвори.