Ей Джей Фин
Жената на прозореца (32)

Трийсет и две

„Не ти ли е самотно тук горе съвсем сама?“

Изплувам от съня си и един глас ме пита, мъжки глас, монотонен. Разлепвам клепачи.

„Родена съм самотна, предполагам.“ Сега гласът е женски. Сочен контраалт.

Пред очите ми трепкат светлини и сенки. Това е „Мрачният преход“, Богарт и Бакол разменят чувствени погледи над масичката за кафе.

 

 

„Затова ли посещаваш делата за убийства?“

Върху моята кафена масичка виждам остатъците от вечерята: две празни бутилки от мерло и четири тубички с хапчета.

„Не. Отидох, защото твоят случай е като случая на баща ми.“

Натискам дистанционното до мен. Натискам го отново.

„Знам, че той не е убил мащехата ми…“ Екранът потъмнява, заедно с него и стаята.

Колко съм изпила? Ето: две бутилки вино. И още една с обяда. Това е… много вино. Признавам го.

А лекарствата — взех ли правилната доза тази сутрин? Взех ли правилните хапчета? Напоследък съм много немарлива, знам. Не се учудвам, че д-р Филдинг смята, че се влошавам. „Никак не слушаш“ — нахоквам се сама.

Надничам в тубичките. Едната е почти празна; две таблетки са се свили на дъното, две бели петънца от двете страни на тубичката.

Боже, много съм пияна.

Поглеждам нагоре, поглеждам към прозореца. Навън е тъмно, дълбока нощ. Оглеждам се за телефона, не мога да го намеря. Стенният часовник проблясва в ъгъла и тиктака като че ли се опитва да привлече вниманието ми. Девет и петдесет. „Девет и петдесет“ — казвам на глас. Изговарям го с труд. Опитай десет без десет. „Десет без десет.“ Така е по-добре. Кимам към часовника. „Мерси“ — му казвам. Той ме гледа тържествено.

Залитам към кухнята. Ти залитна — Джейн Ръсел не ме ли описа точно така оня ден на вратата? Онези малки идиотчета с техните яйца. И ти залитна. Това е от „Семейство Адамс“. Върлинестият иконом. Оливия обича песента от този филм.

Грабвам чучура, набутвам си главата отдолу и завъртам крана. Шибва ме водната струя. Отварям уста, гълтам жадно.

Избърсвам лицето си с ръка. Заклащам се обратно в дневната. Погледът ми се зарейва към къщата на Ръселови: виждам призрачната светлина от компютъра на Итън, той е наведен над бюрото; кухнята е празна; салонът свети ведро и приветливо. Ето я и Джейн, със снежнобяла блуза, седнала на двойния раиран диван. Махам й. Тя не ме вижда. Махам й отново.

Не ме вижда.

Крачка с единия крак, после с другия, после пак с първия. И отново с втория — да не забравяме втория крак. Разтапям се на дивана, присланям глава на рамото си. Затварям очи.

Какво стана с Лизи? Нещо лошо ли казах? Усещам как се мръщя.

Полето с червени боровинки се разстила пред мен, трепти, движи се. Ръката на Оливия хваща моята ръка.

Кофата с лед се разбива на пода.

Ще гледам края на филма.

Отварям очи, изкопавам дистанционното изпод мен. От колоните зазвучава орган, ето я и Бакол, тайно поглежда през рамо. „Всичко ще бъде наред“, обещава тя. „Плюй през рамо и стискай палци.“ Сцената на операцията — Боги е упоен, пред очите му се въртят видения като дяволска въртележка. „Сега вече е в кръвта ти.“ Органът ручи. „Пусни ме да вляза.“ Агнес Мурхед блъска по стъклото на камерата. „Пусни ме да вляза.“ Извива се пламък. „Огънче?“ — предлага шофьорът на таксито.

Светлина. Обръщам глава, поглеждам към Ръселови. Джейн все още е в салона, изправила се е, крещи беззвучно.

Завъртам се на дивана. Струна, много струни, пронизителният тон на органа звучи зад тях. Не мога да видя на кого крещи — стената на къщата закрива останалата част от стаята.

„Плюй през рамо и стискай палци.“

Тя вече крещи с всичка сила, лицето й е пурпурно. Виждам никона на кухненския плот.

„Сега вече е в кръвта ти.“

Надигам се от дивана, отивам към кухнята, грабвам камерата. Премествам се до прозореца.

„Пусни ме да вляза. Пусни ме да вляза. Пусни ме да вляза.“

Навеждам се към стъклото, вдигам камерата към окото си. Черна мъглявина, изведнъж Джейн скача в кадъра, образът й е леко размазан по краищата; нагласявам обектива и сега тя е ясна, отчетлива — виждам дори проблясването на медальона й. Очите й са присвити, устата — широко отворена. Тя пробожда въздуха с пръст… „Огънче?“… пробожда го пак. Един кичур се е отделил от косата й, удря се в бузата й.

Тъкмо приближавам още малко, тя се втурва наляво, скрива се от поглед.

„Плюй през рамо…“ Поглеждам към телевизора. Отново Бакол, почти шепне „и стискай палци“. Казвам го заедно с нея. Обръщам се отново към прозореца, с никона пред окото ми.

Джейн още веднъж влиза в кадър — но ходи бавно, странно. Олюлява се. Тъмночервено петно е оцветило горната част на блузата й; дори докато гледам, петното се разлива към корема й. Ръцете й дращят по гърдите. Нещо тънко и сребристо е забито там, подобно на острие.

Това е острие.

Сега кръвта блика към гушата, обагря я в червено. Устата й увисва; веждите се сгърчват, като че ли е стъписана.

Тя хваща острието с една ръка, вяло. Протяга другата ръка встрани, пръстите й са насочени към прозореца.

Тя сочи право към мен.

Изпускам камерата, усещам как се удря в крака ми, каишката се усуква около пръстите ми.

Ръцете на Джейн се опират на стъклото. Очите й са широко отворени, умоляващи. Тя изговаря нещо, което не мога да чуя, не мога да разчета. И тогава, сякаш времето се забавя и напълно спира, тя се подпира с ръка на прозореца и се свлича на една страна, размазвайки ярко кърваво петно върху стъклото.

Стоя като поразена от гръм.

Не мога да мръдна.

Стаята е замряла. Светът е замрял.

После времето отново се люшва напред, аз правя движение.

Изтръсквам каишката от пръстите си, освобождавам се от камерата, хуквам през стаята, бедрото ми се блъска в кухненската маса. Спъвам се, стигам до плота, изтръгвам слушалката от стационарния телефон. Натискам бутона.

Нищо. Линията е мъртва.

Отнякъде си спомням, че Дейвид ми каза — Дори не е включен в контакта…

Дейвид.

Хвърлям слушалката и хуквам към вратата на сутерена, крещя името му, викам го, викам го. Хващам дръжката, дърпам силно.

Нищо.

Тичам нагоре по стълбите. Нагоре, нагоре — блъскам се в стената — един път, два пъти, — завивам на площадката, спъвам се на последното стъпало, почти долазвам до кабинета.

Гледам на бюрото. Няма телефон. Кълна се, че беше тук.

Скайп.

Ръцете ми треперят, протягам се за мишката, драскам с нея по бюрото. Двоен клик на Скайп, отново двоен клик, чувам приятния сигнал, удрям цифрите 9-1-1.

Червен триъгълник святка на екрана. СПЕШНИТЕ НОМЕРА СА ЗАБРАНЕНИ. СКАЙП НЕ Е ЗАМЕСТИТЕЛ НА ТЕЛЕФОННО ОБСЛУЖВАНЕ.

„Майната ти, Скайп“ — изкрещявам.

Излитам от кабинета, тичам по стълбите, взимам завоя, влизам с трясък в спалнята.

На близкото нощно шкафче: чаша, снимка в рамка. На далечното: две книги, очила за четене.

Леглото — пак ли е в леглото ми? Грабвам завивката с две ръце, силно я изтръсквам.

Телефонът изхвърча във въздуха като ракета.

Хвърлям се да го хвана, преди да падне, запращам го под стола, измъквам го оттам, стискам го здраво в ръката си, плъзгам пръст по екрана, въвеждам кода. Той бръмчи. Погрешен код. Въвеждам го отново, пръстите ми се пързалят.

Най-после екранът светна. Натискам иконката за телефона, после за циферблата, избирам 911.

— 911, какъв е спешният случай?

— Съседката ми… — казвам аз, задъхвайки се, след девет-десетсекундно тичане по стълбите — тя беше… наръгана. Боже мой, помогнете й.

— Госпожо, успокойте се. — Той говори бавно, все едно ми прави демонстрация, с провлечен джорджийски акцент. Вбесяващо е. — Какъв е адресът?

Изстисквам го от мозъка си, от гърлото си, заеквайки. През прозореца мога да видя приветливия салон на Ръселови, онази кървава дъга е размазана върху прозореца като на война.

Той повтаря адреса.

— Да. Да.

— И вие видяхте как съседката ви беше наръгана?

— Да. Помощ. Тя кърви.

— Какво казахте?

— Казах помощ. — Защо не помага? Поемам си дъх, закашлям се, пак поемам дъх.

— Колата е на път, госпожо. Трябва да се успокоите. Бихте ли ми казали името си?

— Анна Фокс.

— Добре, Анна. Как е името на съседката ви?

— Джейн Ръсел. Боже мой.

— С нея ли сте в момента?

— Не. Тя е отсреща — тя е в къщата от другата страна на градината.

— Анна, вие ли…

Думите му се точат като захарен сироп — коя спешна служба ще наеме такъв муден човек? — усещам погалване по глезена. Поглеждам надолу, Пънч търка хълбока си в крака ми.

— … наръгахте съседката си?

В тъмното стъкло на прозореца виждам как устата ми зяпва.

— Не.

— Добре.

— Гледах през прозореца и видях как я намушкаха.

— Добре. Знаете ли кой я намушка?

Присвивам очи през стъклото, взирам се в салона на Ръселови — сега е един етаж под мен, но не виждам нищо на пода, освен килима на цветя. Изправям се на пръсти, изпъвам врат.

Пак нищо.

И тогава се появява: една ръка на перваза.

Пълзи напред, като войник, който подава глава от окопа. Виждам как пръстите се плъзгат по стъклото и чертаят линии върху кръвта.

Тя е още жива.

— Госпожо, знаете ли кой…

Но аз вече съм изскочила от стаята, телефонът е на пода, котката мяучи след мен.