Ей Джей Фин
Жената на прозореца (9)

Девет

След като Итън си тръгва, гледам „Лаура“. Не би трябвало да ми подейства: Клифтън Уеб примижава пред прекрасната гледка, Винсънт Прайс се престарава с неубедителен южняшки акцент, героите са двуизмерни. Обаче ми действа и още как. О, и тази музика. „За съжаление ми изпратиха сценария, а не партитурата“, беше се оплакала някъде Хеди Ламар.

Оставям свещта да гори, малкото езиче на пламъка пулсира.

После, тананикайки мелодията от „Лаура“, плъзгам пръст по екрана на телефона и влизам в интернет да си търся пациентите. Бившите ми пациенти. Преди десет месеца ги загубих всичките: загубих Мери, на десет, която страдаше заради развода на родителите си; загубих Джъстин, на осем, чийто брат близнак беше починал от меланома; загубих Ан-Мари, която на дванайсет още се страхуваше от тъмното. Загубих Рашид (на единайсет, транссексуален) и Емили (на девет, училищен тормоз); загубих необяснимо депресираното десетгодишно момиченце, на което, измежду всички имена на света, бяха дали името Радост. Загубих сълзите им и проблемите, гнева и облекчението. Загубих общо деветнайсет деца. Двайсет, ако броим дъщеря ми.

Знам къде е Оливия в момента. Другите ги следя. Не много често — психологът не бива да следи собствените си пациенти, включително и бившите — само веднъж-два пъти в месеца влизам в мрежата, изпълнена с копнеж. Имам на разположение няколко начина за проследяване в интернет: фалшив Фейсбук акаунт; остарял профил в Linkedln. За младите обаче само Гугъл може да свърши работата.

След като прочитам за участието на Ава в съревнование по правопис и избирането на Яков в ученическия съвет, след като преглеждам албума на майката на Грейс в Инстаграм и прочитам отговорите на Бен в Туитър (той наистина трябва да активира някои защитни настройки), след като избърсвам сълзите по бузите си и обръщам три чаши червено, се озовавам обратно в спалнята и зяпам снимки на телефона. После се обаждам на Ед, отново.

— Познай кой е? — казвам аз както обикновено.

— Добре си се почерпила — отбелязва той.

— Денят беше много дълъг. — Поглеждам празната чаша, пробожда ме чувство за вина. — Какво прави Ливи?

— Приготвя се за утре.

— О, как ще се облече?

— Като призрак — казва Ед.

— Имаш късмет.

— Какво имаш предвид?

Засмивам се.

— Миналата година се маскира като пожарна.

— Боже, този костюм отне седмици.

— На мен ми отне седмици.

Представям си как се ухилва.

Оттатък градината, три етажа по-нагоре, виждам през прозореца тъмната стая, озарена от излъчването на компютърния екран. Бавно просветлява, после слънцето изгрява мигновено; виждам бюро, настолна лампа и после Итън, съблича си пуловера. Така е. Нашите стаи наистина гледат една към друга.

Той се обръща към прозореца, навел очи, и си съблича ризата. Отклонявам си погледа.