Ей Джей Фин
Жената на прозореца (37)

Трийсет и седем

— Ние помислихме, че някой си прави номер — обяснява той. — Всъщност те са си помислили. Като казвам ние — по-точно, когато ние казваме ние, имаме предвид, че действаме заедно. Като един отбор, така да се каже. За общото благо. Или нещо подобно. Нещо в този дух. — Той се забързва. — Но аз не бях там. Така че не съм си помислил, че е номер. Не знаех за случая. Ако ме разбирате.

Не го разбирам.

Пълзим по авенюто в неговия седан. Мъгливото следобедно слънце проблясва през прозорците като камъче, хвърлено по повърхността на езеро. Отпускам глава настрани, подпирам я на стъклото, лицето и отражението ми залепват едно за друго като сиамски близнаци, яката на халата около врата ми зейва изпразнена. Тялото на Литъл се разлива извън седалката, лакътят му докосва моя.

Аз се чувствам празна телом и духом.

— Разбира се, като са дошли, са ви видели сгърчена на тревата. Това е, което разказаха, така го описаха. И после са видели, че вратата на къщата ви е отворена и затова са си помислили, че инцидентът е станал там, но като влезли вътре, къщата е била празна. Трябвало е да влязат заради това, което са чули по телефона.

Кимам. Не си спомням какво точно казах, когато им се обадих.

— Имате ли деца? — Кимам отново. — Колко? — Показвам един пръст. — Единствено дете, значи? Аз имам четири. Е, ще станат четири през януари. Поръчката още не е пристигнала. Засмива се. Аз — не. Не мога да си помръдна устните.

— На ЧЕТИРИДЕСЕТ и с четвърто дете на път. Май четири е щастливото ми число.

Едно, две, три, четири, мисля аз. Вдишвам и издишвам. Усещам как лоразепамът хвърчи по вените ми като ято птици.

Леко натискане на клаксона и колата пред нас се завързва.

— Обедно задръстване — казва той.

Вдигам очи към прозореца. Почти десет месеца откакто не съм била на улицата или в кола, или в кола на улицата. Десет месеца откакто не съм виждала града, освен от прозорците на моята къща; струва ми се чужд, като че ли проучвам непознат терен, като че ли съм се приземила в някаква бъдеща цивилизация. Сградите стърчат невъзможно високи, забодени като пръсти в изплакнатото синьо небе. Табели и магазини с крещящи цветове препускат край нас: „99 цента ПРЯСНА ПИЦА!!!“, „Старбъкс“, „Здравословни храни“ (този кога го отвориха?), сградата на старата пожарна е превърната в жилищна (цените започват от 1,99 милиона). Прохладни, сенчести алеи; огледални прозорци заслепяват слънцето. Зад нас вие сирена, Литъл отмества колата встрани, за да пропусне линейка.

Приближаваме кръстовище, намаляваме и спираме. Изучавам светофара, който свети като дяволско око, и потока от пешеходци, който потича през зебрата: две майки с джинси бутат колички, старец, превит на две, се подпира на бастуна си, тийнейджърки, изгърбени под розовите си раници, жена в тюркоазена бурка. Зелен балон, отскубнал се от количката за гевреци, се носи шеметно нагоре. Шумовете нахлуват в колата: неясен вик, дълбокият грохот на трафика, звънец на колело. Безумие от цветове, опиянение от звуци. Имам чувството, че се намирам в коралов риф на дъното на океана.

— Най-после — промърморва Литъл и колата потегля напред.

В това ли се превърнах? В жена, която се пули като рибка в аквариум на ежедневното обедно задръстване. В посетителка от друга планета, благоговееща пред чудото на новия магазин за хранителни стоки? Мозъкът ми е като сух лед, но дълбоко в него нещо пулсира, нещо гневно и прекършено. Прилив на кръв се надига по бузите ми. Ето в това съм се превърнала. Това е, което съм.

Ако не бяха лекарствата, щях да крещя, докато прозорците се пръснат.