Ей Джей Фин
Жената на прозореца (7)

Седем

Събота

30 октомври

Буря. Ясенът се огъва, плочите блестят, тъмно и влажно. Спомням се как веднъж изпуснах чаша на плочника; пръсна се като мехур, мерлото се плисна върху земята и изпълни вените на зидарията, черно и кърваво, и запълзя към стъпалата ми.

Понякога, когато небето е схлупено, си представям, че съм високо, в самолет или на облак, и наблюдавам острова под мен: мостовете, изпънали се от източния му бряг; колите, засмукани от него, като мухи, привлечени от електрическа крушка.

Толкова много време мина, откакто не съм усещала дъжда. Или вятъра — ласките на вятъра, едва не казах, но щеше да прозвучи като нещо, прочетено в евтин роман.

Макар че е истина. И снега също така, но вече никога не искам да усетя снега.

Една праскова бе попаднала при зелените ябълки в сутрешната доставка от „Свежо и директно“. Чудя се как ли е станало.

В нощта, когато се срещнахме на прожекцията на „Тридесет и деветте стъпала“ в едно студийно кино, аз и Ед сравнявахме историите си. Майка ми, казах му аз, ме е закърмила със стари трилъри и класически ноар; като тийнейджърка предпочитах компанията на Джийн Тиерни и Джими Стюард пред моите съученици. „Не мога да реша дали това е трогателно, или тъжно“ — каза Ед, който до тази вечер не беше гледал черно-бял филм. След по-малко от два часа устните му бяха върху моите.

Искаш да кажеш, твоите устни бяха върху моите, чувам го да казва.

Преди да се роди Оливия, гледахме поне по един филм седмично — всичките съспенс ленти от моето детство: „Двойна застраховка“, „Светлина от газова лампа“, „Саботьор“, „Големия часовник“… Нощите ни бяха черно-бели. За мен беше шанс отново да посетя стари приятели; за Ед — възможност да създаде нови.

Правехме си класации. Филмите от поредицата „Кльощавия“ подреждахме от най-добър (оригинала) до най-лош („Песента на Кльощавия“); топ филми от 1944; най-доброто от Джоузеф Котън.

Мога и сама да си правя класации, разбира се. Например най-добрите филми на Хичкок, които са правени от Хичкок. Започвам:

„Месарят“, ранен филм на Клод Шаброл, според познавачите на Хич му се е искало да е негов, „Мрачен преход“ с Хъмфри Богарт и Лорен Бакол — любовна история в Сан Франциско, обвит в кадифена мъгла; предшественик на всички филми, в които героят ляга под ножа, за да промени идентичността си; „Ниагара“ с Мерилин Монро; „Шарада“ с Одри Хепбърн; „Внезапен страх“, в главната роля — веждите на Джоан Крауфорд; „Когато се стъмни“ — пак Хепбърн, сляпа жена, заседнала в своя апартамент в сутерена. Щях да полудея, ако живеех в сутерен.

Сега, филми след Хичкок: „Изчезването“ с неговия изненадващ финал; „Безумецът“, одата на Полански към маестрото; „Странични ефекти“, който започва като тирада срещу фармацевтичните компании, а после се плъзва като змиорка в напълно друг жанр.

Окей.

Популярни погрешни цитати. „Изсвири го отново, Сам“ — „Казабланка“, само че нито Боги, нито Бергман казват нещо подобно. „Той е жив“: Франкенщайн не говори за чудовището си в мъжки род, а казва просто „то е живо“. „Елементарно, драги ми Уотсън“, се промъква още в първите говорещи филми, но го няма никъде в канона на Конан Дойл.

Окей.

Сега какво?

Отварям лаптопа и влизам в Агората. Имам известие от Мици от Манчестър; отчет за напредъка на Трапчинки2016 от Аризона. Нищо, заслужаващо внимание.

В дневната на номер 210 момчето на Такеда изтегля лъка по струните на челото. От източната страна семейство Грей се опитват да избягат от дъжда, подскачат по входните стъпала, смеят се. Оттатък градината Алистър Ръсел пълни чаша с вода от чешмата в кухнята.