Ей Джей Фин
Жената на прозореца (75)

Седемдесет и пет

Думите увисват във въздуха, реят се там като дим.

Зад раменете на Литъл виждам Алистър и Итън, широко отворили очи. Виждам Дейвид, отпуснал челюст. Норели по някаква причина е обърнала поглед към пода.

— Д-р Фокс?

Литъл. Слагам го на фокус, както е застанал срещу мен от другата страна на плота, лицето му, окъпано в ярка следобедна светлина.

— Анна — казва той.

Не мърдам, не мога да мръдна.

Той си поема въздух, задържа го. Издиша.

— Д-р Филдинг ми каза какво се е случило.

Стискам силно очи. Не виждам нищо, освен тъмнина. Не чувам нищо, освен гласа на Литъл.

— Той ми каза, че военните са ви намерили на дъното на една урва.

Да. Спомням си гласа, този дълбок вик, който съдра лицето на планината.

— Били сте прекарали вече две нощи на открито. В снежна буря. В средата на зимата.

Трийсет и три часа от момента, в който излетяхме от пътя, до момента, когато се появи хеликоптерът, перките му се въртяха отгоре като вихрушка.

— Той каза, че Оливия е била още жива, когато са стигнали до вас.

Мамо, прошепна тя, когато я качиха на носилката, завиха малкото й телце с одеяло.

— Но мъжът ви вече си е бил отишъл.

Не, не си беше отишъл. Беше там, много даже там, твърде много там, тялото му изстиваше на снега. Вътрешни наранявания, ми казаха. Съчетани със студа. Не е имало нищо, което да сте могли да направите по друг начин.

Имаше толкова много неща, които можех да направя по друг начин.

— Тогава са започнали проблемите ви. Неспособността да излизате навън. Посттравматичният стрес. Което аз… какво да кажа, не мога дори да си го представя.

Боже, как се гърчех под луминесцентните болнични лампи; как се задушавах от паника в линейката. Как припадах при онези първи опити да изляза от вкъщи, един път, втори път и после още два пъти, докато едва успявах да се завлека обратно вътре накрая.

Заключих вратите.

Затворих прозорците.

И се заклех да стоя на закрито.

— Търсели сте безопасно място. Разбирам. Намерили са ви полузамръзнала. Минали сте през ада.

Ноктите ми се забиват в дланите.

— Д-р Филдинг каза, че понякога… ги чувате.

Стискам още по-силно очи, мъча се да стане още по-тъмно. Това не са… нали разбирате, халюцинации, бях му обяснила; просто от време на време искам да си представям, че са тук. Като механизъм за справяне. Знам, че прекаленото контактуване не е здравословно.

— И че понякога разговаряте с тях.

Усещам слънцето на гърба си. По-добре е да не се отдавате твърде често на тези разговори, беше ме предупредил той. Нали не искате да се превърнат в патерица.

— Бях малко объркан, защото по начина, по който говорехте, бях решил, че просто са на друго място. — Не изтъквам, че, технически погледнато, това е вярно. Повече нямам сила да се боря. Изпразнена съм като бутилка.

— Казахте ми, че сте разделени. Че дъщеря ви е с баща си.

Пак технически детайл. Толкова съм уморена.

— И на мен ми казахте същото. — Отварям очи. Сега светлината е заляла стаята, прогонвайки сенките. Петимата са подредени пред мен като шахматни фигури. Поглеждам Алистър.

— Казахте ми, че живеят някъде другаде — казва той и устните му се изкривяват. Не съм, разбира се. Никога не съм казвала, че живеят където и да било. Внимавам. Но вече няма значение. Нищо няма значение.

Литъл се протяга през плота, слага ръката си върху моята.

— Мисля, че сте минали през ужасни неща. Мисля, че наистина вярвате, че сте се срещнали с тази жена, така както вярвате, че говорите с Оливия и Ед.

Прави малка пауза преди последната дума, като че ли не е сигурен за името на Ед, или може би просто си дава време. Вглеждам се в очите му. Бездънни.

— Но това, което си мислите сега, не е реално — казва той, гласът му мек като сняг — и бих искал да не се занимавате повече с това.

Улавям се, че кимам. Защото е прав. Отидох твърде далече. Това трябва да спре, беше казал Алистър.

— Знаете, че имате хора, които държат на вас. — Ръката на Литъл е събрала пръстите ми в едно. Кокалчетата изпукват. — Д-р Филдинг. И вашата физиотерапевтка. — И, иска ми се да каже. И? — И… — за миг сърцето ми прескача; кой още го е грижа за мен? — … те искат да ви помогнат.

Свеждам поглед към плота, към ръката ми, сгушена в неговата. Гледам потъмнялото злато на брачната му халка. Гледам моята.

Сега е още по-тихо.

— Докторът каза… той ми каза, че лекарствата, които взимате, могат да предизвикат халюцинации.

И депресия. И безсъние. И спонтанно самозапалване. Но това не са халюцинации. Те са…

— И може това да е окей за вас. Знам, че и за мен щеше да е окей.

Норели си отваря устата:

— Джейн Ръсел…

Но Литъл вдига другата си ръка, без да отклонява поглед от мен, и Норели млъква.

— Ние проверихме — казва той — госпожата в две-нула-седем. Тя е, която твърди, че е. — Не питам откъде знаят. Вече не ме е грижа. Толкова, толкова съм уморена. — И тази жена, която мислите, че сте срещнали… мисля, че… не сте.

За моя изненада усещам, че кимам. Но тогава как…

Той обаче ме изпреварва:

— Казахте, че ви е помогнала да се приберете от улицата. Но може би вие самата… Може би… де да знам, ви се е присънило.

Ако сънувам, когато съм буден… Къде съм то чула това?

И мога да си го представя като на филм, в истински цветове: аз надигам тялото си от плочите, изкатервам входните стъпала. Влача се през вестибюла, в къщата. Мога почти да си го спомня.

— И казвате, че е била тук, играла е шах с вас и ви е нарисувала картина. Но отново…

Да, отново. О, боже. Виждам всичко отново: бутилките; тубичките с хапчета; пешките, цариците, напредващите черно-бели армии — ръцете ми, протягащи се над дъската, кръжащи, като хеликоптери. Пръстите ми, оцапани с мастило, стискат писалката. Бях упражнявала този подпис, нали така, драскайки името й на вратата на душа, между парата и пръските, буквите кървяха надолу по стъклото, изчезвайки пред очите ми.

— Вашият лекар каза, че не знае нищо за всичко това. — Той прави пауза. — Помислих си, че може би не сте му го разказали, защото не сте искали да… да ви разубеди.

Главата ми се поклаща, кимам.

— Не знам какъв е бил този вик, който сте чули…

Аз знам. Итън. Той никога не каза обратното. И онзи следобед, когато го видях с нея в салона — той дори не гледаше към нея. Гледаше в скута си, а не към празното място до себе си.

Поглеждам го сега, виждам как внимателно оставя Пънч на пода. Очите му не се отделят от моите.

— Не съм сигурен за снимката. Д-р Филдинг каза, че понякога разигравате ситуации и може би това е вик за помощ.

Дали съм го направила? Направила съм го, нали? Направих го. Разбира се: познайкой — така поздравявам Ед и Ливи. Поздравявах. познайкойанна.

— Но колкото за това, което сте видели онази нощ…

Знам какво видях онази нощ.

Видях филм. Гледах един стар трилър, възстановен в цвят от „Техниколор“. Гледах „Прозорец към двора“^[1]; гледах „Двойникът“; гледах „Фотоувеличение“. Гледах демо касета с архивни откъси от стотици стари трилъри.

Видях убийство без убиец, без жертва. Видях една празен салон, един празен диван. Видях, каквото съм искала да видя, каквото съм имала нужда да видя. Не ти ли е самотно тук горе? Богарт беше попитал Бакол, беше попитал мен.

Родена съм самотна, бе отвърнала тя.

Аз не съм. Аз съм превърната в самотница.

Щом съм достатъчно побъркана да си говоря с Ед и Ливи, сигурно мога да разиграя убийство в главата си. Особено с помощта на сериозно количество химия. Не бях ли се съпротивлявала на истината от самото начало? Не бях ли огъвала, мачкала, скривала фактите?

Джейн — истинската Джейн, от-плът-и-кръв Джейн: разбира се, че е тази, която твърди, че е.

И, разбира се, обицата в стаята на Дейвид принадлежи на Катрин, или както там се казва.

И, разбира се, никой не е влизал в къщата ми снощи.

Прегазва ме като вълна. Блъска се в бреговете ми, измива ги; оставя след себе си само ивици тиня, които като пръсти сочат към морето.

Бях сбъркала.

Нещо повече от това: бях изпаднала в самозаблуда.

Нещо повече от това: бях виновна. Съм виновна.

Ако сънувам, когато съм буден, значи си изгубвам ума. Ето откъде е. От „Светлина от газова лампа“.

Тишина. Не чувам дори дишането на Литъл.

И тогава:

— Значи ето какво се случва тука. — Алистър върти глава, устните му се разделят. — Аз… такова. Мили боже. — Поглежда ме косо. — Искам да кажа, боже мой.

Преглъщам.

Той ме зяпа още известно време, отваря си устата, затваря я. Пак върти глава.

Накрая се обръща към сина си: „Тръгваме си“.

Докато го следва към вестибюла, Итън вдига поглед с влажни очи: „Много съжалявам“ — казва тихо той. Искам ми се да заплача.

Двамата излизат. Вратата се хлопва след тях.

Оставаме само четиримата.

Дейвид прави крачка напред, говорейки на обувките си:

— Значи детето на снимката долу… тя е мъртва?

Не отговарям.

— И онези чертежи, дето ме помоли да ги запазя… са на мъртъв човек?

Не отговарям.

— И… — той сочи стълбата, залостена на вратата.

Не казвам нищо.

Той кима, все едно че съм му отговорила. После намества дръжките на чантата на рамото си, обръща си и излиза през вратата.

Норели го гледа как си тръгва.

— Има ли нужда да разговаряме с него?

— Създава ли ви неприятности? — пита ме Литъл.

Въртя глава.

— Окей — казва той и ми отпуска ръката. — Така. Аз всъщност нямам… необходимата подготовка да преценя как да процедираме по-нататък. Моята задача е да приключим тук и да осигуря безопасността на всички, за да могат да продължат нататък. Включително и вие. Знам, че ви е било много трудно. Днешният ден, имам предвид. Затова искам да се обадите на д-р Филдинг. Мисля, че това е важно.

Не съм издумала нито дума, откакто Норели обяви: Мъжът ви и дъщеря ви са мъртви. Не мога да си представя как ще звучи гласът ми в този нов свят, където тези думи са изречени, където са чути.

Литъл продължава да говори:

— Знам, че в момента ви е тежко и… — той спира за миг. Когато пак започва да говори, гласът му е приглушен. — Знам, че ви е тежко.

Кимам. И той кима.

— Май ви питам всеки път, когато сме тук, но окей ли сте да ви оставя сама?

Кимам отново, бавно.

— Анна? — той ме гледа. — Д-р Фокс?

Пак се върнахме на д-р Фокс. Отварям уста:

— Да — чувам гласа си, сякаш имам слушалки на ушите, някак от разстояние. Заглушено.

— В светлината на… — започва Норели, но Литъл отново вдига ръка и тя отново млъква. Чудя се какво ли щеше да каже.

— Имате моя номер — припомня ми той. — Както казах, обадете се на д-р Филдинг. Той би искал да ви чуе. Не ни карайте да се тревожим. И двамата. — Той сочи към партньорката си. — Включително и Вал. Тя има сърце на боец.

Норели ме наблюдава.

Литъл отстъпва назад, като че ли от нежелание да ми обърне гръб.

— И както казах, ние имаме много способни хора, с които може да поговорите, ако искате.

Норели се обръща, изчезва във вестибюла. Чувам как ботушите й чаткат по плочите. Чувам как входната врата се отваря.

Сега сме само аз и Литъл. Той гледа покрай мен, през прозореца.

— Знаете ли — казва той след малко — не знам какво ще направя, ако нещо се случи с моите момичета. — Сега ме гледа в очите. — Не знам какво ще направя.

Той прочиства гърлото си, вдига ръка:

— Довиждане. — Прекрачва във вестибюла, дърпа вратата след себе си.

След миг чувам как входната врата се хлопва.

Стоя в кухнята, гледам как малки галактики от прашинки се събират и разпръскват в слънчевата светлина.

Ръката ми се примъква към чашата. Взимам я предпазливо, въртя я в ръката си. Вдигам я към лицето. Вдишвам.

След това праскам шибаната чаша в стената и крещя по-силно от когато и да било в живота ми.