Ей Джей Фин
Жената на прозореца (95)

Деветдесет и пет

Понеделник

15 ноември

Тялото ми се вцепенява от шока. Главата ми се завърта към вратата.

Светкавица осветява стаята, изпепелява я в бяло. Той стои на вратата, подпрян на рамката, косата, щръкнала от дъжда, шалът, провесен на шията.

Думите се заплитат на езика ми:

— Мислех… че си отиде у дома.

— Отидох си. — Гласът му е нисък и ясен. — Казах лека нощ. Изчаках ги да си легнат. — Устата му се накъдря в мека, мъничка усмивка. — После пак се върнах тук. Идвам доста често напоследък — добавя той.

— Какво? — Не разбирам какво става.

— Трябва да ти кажа — казва той — срещал съм се с много психолози, но ти си първата, която не успя да ме диагностицира с личностно разстройство. — Веждите му се повдигат. — Май не си най-добрият психолог на света.

Устата ми трака, затваря се, скръцва, отваря се като разбрицана врата.

— Макар че си ми много интересна — казва той. — Интересна си. Затова отново се връщах при теб, дори когато знаех, че не бива. По-възрастните жени са ми интересни. — Той се чумери. — Извинявай, това обиди ли те?

Не мога да мръдна.

— Надявам се, че не. — Въздъхва. — Шефът на баща ми имаше жена, която ме интересуваше. Дженифър. Харесвах я. Тя ме харесваше като че ли. Само че… — Той премества длъгнестото си тяло, опира се под ъгъл на другата страна на рамката. — Стана… недоразумение. Това не й хареса. Или каза, че не й харесва. — Сега очите му блясват. — Много добре знаеше какво прави.

Тогава го виждам в ръката му, сребристо острие, проблясва.

Това е нож. Нож за отваряне на писма.

Очите му проследяват моя поглед от лицето ми до ръката му и обратно. Гърлото ми се затваря.

— Това го използвах за Кати — обяснява той ведро. — Защото не искаше да ме остави на мира. Казах й, казах й толкова много пъти, но тя просто… — върти глава — не искаше да спре. — Подсмърча. — Малко като тебе.

— Но… — изхриптявам аз — тази вечер ти… — гласът ми заглъхва, умира.

— Какво?

Облизвам си устните.

— Ти ми каза…

— Казах ти достатъчно, за да ти запуша устата. Съжалявам, че го казвам толкова грубо, защото ти си много готина. Но трябваше да те накарам да млъкнеш. Докато успея да се погрижа за всичко. — Той се повърта. — Искаше да викаш полицията. Имах нужда от малко време, нали разбираш. Да си подготвя нещата.

Движение в крайчеца на окото ми: котката е, изтяга се по дължината на леглото. Поглежда към Итън, изплаква.

— Тази проклета котка — казва той. — Обичах този филм като дете. Проклетата котка! — Той се усмихва на Пънч. — Между другото мисля, че му счупих крака. Съжалявам. — Ножът проблясва, като го размахва към леглото. — Следваше ме през нощта из цялата къща и малко си изпуснах нервите. Освен това съм алергичен, както ти казах. Не исках да кихна и да те събудя. Съжалявам, че сега си будна.

— Идвал си тук нощем?

Той прави крачка към мен, острието се очертава смътно в сивата светлина.

— Аз идвам тук почти всяка нощ.

Чувам се как поемам въздух.

— Как?

Той пак се усмихва:

— Взех ти, ключа. Докато ми записваше номера си онзи ден. Видях го на куката първия път като дойдох и се сетих, че дори няма да забележиш, че го няма. Без това не го ползваш. Направих дубликат и го върнах обратно. — Отново усмивка. — Проста работа.

Той се засмива, слагайки свободната си ръка на устата.

— Извинявай. Просто бях… бях толкова сигурен, че си разбрала всичко, когато ми се обади снощи. Бях направо… не знаех какво да правя. Всъщност дори бях скрил това нещо в джоба си. — Отново размахва ножа. — За всеки случай. И започнах да го извъртам като луд. Но ти взе че повярва на всичко. „Баща ми има гневни пристъпи. О, толкова ме е страх. О, те не ми разрешават да имам телефон.“ Така се беше захласнала, буквално ти течаха лигите. Както казах, не си най-добрият психолог на света. Хей! — възкликва той. — Имам идея, защо не ме анализираш. Искаш да знаеш за детството ми, нали? Те всичките искат да знаят за детството ми.

Кимам глупаво.

— Много ще ти хареса. Аз съм нещо като… мечтата на психотерапевта. Кати — той буквално изплюва думата с отвращение — беше дрогирана кучка. Друсаше се с кокаин. И с хероин. Никога не ми каза дори кой е баща ми. Трябвало е да й забранят да става майка.

Той поглежда към ножа за хартия.

— Започнала да се друса, когато съм бил на една. Поне това ми казаха родителите ми. Всъщност не си спомням почти нищо. Искам да кажа, бил съм на пет, когато са ме взели от нея. Но си спомням, че постоянно бях гладен. Помня кутии с игли. Помня, че гаджетата й ме спукваха от бой, когато им скимнеше.

Мълчание.

— Обзалагам се, че истинският ми баща нямаше да прави така.

Не казвам нищо.

— Помня, когато една от приятелките й предозира. Видях я как умира пред очите ми. Това е първият ми спомен. Бях на четири.

Още мълчание. Той тихо въздиша.

— Започнах да се държа лошо. Тя се опитваше да ми помогне или да ме спре, но беше твърде надрусана. След това влязох в системата за осиновяване и после мама и татко ме взеха. — Повдига рамене. — Те… Да. Дадоха ми много. — Отново въздишка. — Създавам им проблеми, знам. Затова ме спряха от училище. И татко си загуби работата, защото исках да се сближа с Дженифър. — Веждите му помръкват. — Жалко.

Стаята отново се озарява от светкавица. Изтрещява гръм.

— Така де, Кати. — Сега той поглежда през прозореца, през градината. — Както ти казах, тя ни откри в Бостън, но мама не й даде да говори с мен. И после ни намери в Ню Йорк, просто се появи един ден, когато бях сам. Показа ми онзи медальон, вътре с моята снимка. Разговарях с нея, защото ми беше интересно. И най-вече защото исках да разбера кой е баща ми.

Сега завърта очи към мен.

— Знаеш ли какво е да се чудиш дали баща ти е толкова прецакан, колкото майка ти? Да се надяваш, че не е. Но тя само каза, че не е важно. Нямаше го в нейните снимки. Тя имаше снимки. Всичко беше истина, да знаеш. Е… — той казва глуповато — не всичко. Оня ден, когато я чу да крещи? Бях я стиснал за гушата. Даже не беше много силно, но вече ми беше писнало от нея. Исках просто да се разкара. Тя превъртя. Не искаше да млъкне. Татко даже не знаеше, че е в къщата в този момент. Той й каза: „Махай се оттук, преди да е направил нещо лошо“. И ти се обади, и трябваше да се правя на много уплашен, и после ти пак се обади, и татко трябваше да се прави, че всичко е наред… — Той поклаща глава. — И въпреки това кучката се върна на следващия ден.

По това време вече ми беше омръзнала. Сериозно ми беше омръзнала. Не ми пукаше за снимките. Не ми пукаше, че се е научила да плава с платноход или че взима уроци по езика на глухонемите, или каквото и да било. И както казах, не искаше да ми каже нищо за баща ми. Сигурно не можеше. Сигурно дори не го е познавала. — Той изпръхтява.

— Така де, тя се върна. Бях си в стаята и я чух да се кара с баща ми. Не можех повече да го понасям. Исках да се махне, не ми дремеше за сълзливата й история, мразех я за това, което ми беше причинила, мразех я, задето не ми казваше за баща ми, исках да изчезне от живота ми. Така че грабнах това от бюрото — той размахва ножа за хартия — слязох долу и се втурнах в стаята, и просто… — той движи ножа надолу. — Стана много бързо. Тя дори не извика.

Мисля за това, което ми каза само преди няколко часа: как Джейн е наръгала Кати. Спомням си как очите му се отклониха наляво.

Сега очите му блестят.

— Беше някак си… въодушевяващо. Чист късмет, че не си видяла какво стана. Или поне не всичко. — Поглежда ме сурово. — Видяла си достатъчно все пак.

Той прави крачка към леглото, бавно. После още една.

— Мама няма никаква представа. За всичко това. Дори не беше там, тя се върна на другата сутрин. Татко ме накара да се закълна, че няма да й кажа. Малко ми е мъчно за него. Не е лесно да криеш толкова голяма тайна от някого, за когото си женен. — Той пристъпва трети път. — Тя просто мисли, че си луда.

Още една крачка и той стои до мен, острието е насочено към гърлото ми.

— Сега какво? — казва той.

Изскимтявам от ужас.

Тогава той сяда на ръба на матрака, долната част на гърба му докосва коляното ми.

— Анализирай ме. — Накланя глава. — Излекувай ме.

Отдръпвам се. Не. Не мога да го направя.

Но ти можеш, мамо.

Не. Не. Не мога.

Хайде, Анна.

Той държи нож.

Ти разполагаш с ума си.

Добре. Добре.

Едно, две, три, четири.

— Знам какво съм — казва Итън меко, почти успокоително, — това помага ли?

Психопат. Повърхностният чар, лабилният характер, плоските емоции. Ножът за хартия в ръката му.

— Ти… си измъчвал животни като малък — казвам, опитвайки се да успокоя гласа си.

— Да, но това е лесно. Дадох на котката ти един плъх, който бях заклал. Намерих го в нашето мазе. Градът е отвратително място. — Той поглежда към острието. Поглежда към мен. — Имаш ли нещо друго? Давай. Можеш и по-добре да се справиш.

Поемам дъх и се мъча да отгатна.

— Доставя ти удоволствие да манипулираш околните.

— Е, добре. Искам да кажа… добре. — Той се почесва по врата. — Гот ми е. И е лесно. Ти наистина си лесна. — Той ми намига.

Нещо ме бутва по ръката. Хвърлям поглед встрани. Телефонът ми се е плъзнал от възглавницата, затиснал се е до лакътя ми.

— Бях твърде напорист с Дженифър — той изглежда умислен. — Тя се… дойде й много. Трябваше да действам по-кротко. — Той слага ножа на едното си бедро, движи го, все едно че го наточва. Острието съска върху джинсите. — Така че не исках да си помислиш, че съм някаква заплаха. Затова ти казах, че ми липсват приятелите. И се престорих, че може да съм гей. И ревах, колко шибани пъти. И всичко, за да ме съжалиш и да си помислиш, че съм… — Заглъхва. — И защото, както казах, някак си не мога да се отлепя от теб.

Затварям очи. Виждам телефона в главата си, сякаш излъчва сияние.

— Хей, видя ли, като се съблякох пред прозореца? Направих го няколко пъти. Знам, че веднъж ме видя.

Преглъщам. Бавно плъзгам лакътя си обратно към възглавницата, провлачвайки телефона с меката част на ръката.

— Още какво? Отсъстващ баща може би? — Той се подсмива отново. — Знам, че доста говоря за него. За истинския ми баща, не за Алистър. Алистър е просто един малък нещастен човечец.

Усещам екрана под китката си, прохладен и гладък.

— Ти не…

— Какво?

— Ти не уважаваш пространството на другите хора.

— Е, нали съм тук, не е ли така?

Кимам отново. Плъзгам показалеца си по екрана.

— Казах ти, ти си ми интересна. Оная стара кучка на края на улицата ми разказа за теб. Е, не всичко, разбира се. Научих много работи оттогава. И точно затова ти донесох онази свещ. Мама въобще не знае. Тя нямаше да ме пусне. — Той спира, разглежда ме. — Обзалагам се, че си била хубава.

Той приближава ножа към лицето ми. Пъха острието под един кичур на бузата ми и го отмята настрани. Трепвам, скимтя.

— Онази жена каза, че стоиш в къщата през цялото време. И това ми се стори интересно. Тази странна жена, която никога не излиза. Тази маниачка.

Ръката ми обхваща телефона. Ще го активирам и ще оставя пръстите ми да впишат четирите цифри. Правила съм го толкова пъти. Мога да го направя със затворени очи. Мога да го направя с Итън, седнал до мен.

— Знаех си, че трябва да те опозная.

Сега. Напипвам бутона на телефона, натискам го. Изкашлям се, за да маскирам кликването.

— Родителите ми… — започва той, завъртайки се към прозореца. Спира.

Завъртам глава заедно с него. И виждам това, което вижда той: светлината от телефона, отразена в прозореца.

Той ахва. Аз ахвам.

Впивам очи в него. Той се втренчва в мен.

После се захилва.

— Само се шегувам — сочи той към телефона с ножа за хартия, — вече смених ПИН кода. Точно преди да се събудиш. Не съм глупак. Няма да те оставя с работещ телефон в себе си.

Не мога да дишам.

— И извадих батериите от оня в библиотеката. В случай че се чудиш.

Сърцето ми спира.

Той посочва към вратата:

— Така де, аз идвам тук нощем от около две седмици, просто се разхождам наоколо, наблюдавам те. Харесва ми тук. Тихо е и е тъмно. — Звучи умислен. — И ми е някак интересно, начинът, по който живееш. Имам чувството, че те изследвам. Като документален филм. Аз дори… — той се усмихва — ти направих снимка с твоя телефон. — Прави гримаса. — Не прекалих ли малко? Мисля, че беше малко прекалено. О, защо не ме попиташ как разблокирах телефона ти?

Не казвам нищо.

— Питай ме — заплашително.

— Как разблокира телефона? — прошепвам.

Той се усмихва широко, като дете, което знае, че ще каже нещо умно:

— Ти ми каза как.

Въртя глава.

— Не.

Той обръща очи.

— Окей, не го каза на мен — навежда се към мен — каза го на онази кучка от Монтана.

— Лизи?

Той кима.

— Ти… си ме шпионирал?

Той изпуска дълбока въздишка:

— Боже мой, ти наистина си глупава. Между другото не уча проблемни деца да плуват. По-скоро бих се гръмнал. Не, Анна: Аз съм Лизи.

Зяпвам с уста.

— Или бях — казва той. — Напоследък излиза по малко от вкъщи. Мисля, че е по-добре. Благодарение на синовете й — как се казваха?

— Бо и Уилям — отговарям, преди да успея да се спра.

Той отново се хили.

— Мамка му. Не мога да повярвам, че си запомнила и това. — Смее се още повече. — Бо. Кълна се, това го измислих на момента.

Гледам го втренчено.

— Първия път като дойдох. Този идиотски сайт ти беше на лаптопа. Направих си профил, щом се прибрах вкъщи. Запознах се с всякакви самотни загубеняци. ДискоМики и други подобни. — Той клати глава. — Направо са жалки. Но той ме свърза с теб. Не исках да ти се появя отникъде. Не исках, нали разбираш… да задаваш въпроси.

— Няма значение. Ти каза на Лизи как да си кодира паролите. Сменяй буквите с числа. Това си е направо за НАСА.

Мъча се да преглътна, но не мога.

— Или използвай рожден ден, нали така й каза. А на мен ми каза, че дъщеря ти е родена на Св. Валентин. Нула-две-едно-четири. Ето как ти влязох в телефона и те снимах как хъркаш. После смених паролата само за да си направя майтап с теб. — Той ми маха с пръст.

— Слязох долу и ти влязох в компютъра. — Той се навежда към мен, говори бавно. — Разбира се, паролата ти беше името на Оливия. И за компютъра, и за имейла. И, разбира се, просто беше заместила буквите с цифри. Точно както каза на Лизи. — Той върти глава. — Може ли да си толкова тъпа?

Нищо не казвам.

Той ме гледа заплашително:

— Зададох ти въпрос — каза той. — Колко шибано тъпа…

— Много — казвам аз.

— Много какво?

— Много тъпа.

— Кой е тъп?

— Аз.

— Много шибано тъпа.

— Да.

Той кима. Дъждът бие по стъклата.

— Така направих профила в Gmail. На твоя собствен компютър. Ти каза на Лизи, че винаги казваш на семейството си „Познай кой е?“, когато си говорите, и беше просто твърде добро, за да го подмина. Познай кой, Анна? — Той се засмива. — После изпратих снимката на твоя имейл. Щеше ми се да ти видя физиономията — пак се засмива.

В стаята не достига въздух. Едвам дишам.

— И просто трябваше да сложа името на мама на акаунта. Обзалагам се, че това те е възбудило — подхилва се. — Но ти разказа на Лизи и други неща. — Той се навежда към мен с ножа, насочен към гърдите ми. — Ти си имала афера, мръсница такава. И си убила семейството си.

Не мога да говоря. Нищо не ми остана.

— И после така се побърка за Кати. Беше безумно. Беше полудяла. Искам да кажа, аз някак си те разбирам. Аз го направих точно пред баща ми и той също се побърка. Макар че, честно казано, мисля, че му олекна, че тя се махна. На мен ми олекна. Както казах, тя ме дразнеше.

Той се намества на леглото по-близо до мен.

— Подмести се — свивам крака, притискам ги до бедрата. — Трябваше да дръпна пердетата, но всичко стана толкова бързо. И така или иначе беше абсолютно лесно да се отрича. По-лесно, отколкото да се лъже. По-лесно от истината. — Той клати глава. — Някак си ми е мъчно за него. Той просто искаше да ме предпази.

— Той се опита да те предпази от мен — казвам аз — макар да е знаел…

— Не — казва ми той с равен глас, — той се опита да те да предпази от мен.

Не бих искал да прекарва времето си със зряла жена, каза Алистър. Не заради Итън, а заради мен.

— Но, нали разбираш, нищо не може да се направи, нали така? Един от психиатрите каза на родителите ми, че просто съм лош. — Той пак свива рамене. — Чудесно. Няма що. Шибана работа.

Гневът, псувните — той ескалира. Кръв нахлува в слепоочията ми. Фокусирай се. Сети се. Мисли.

— Да ти кажа, някак си ми е мъчно и за полицаите. Оня, големият, правеше такова огромно усилие да те изтърпи. Направо светец. — Пак подсмърча. — Жената ми приличаше на кучка.

Едва го слушам.

— Разкажи ми за майка си — измърморвам.

Той ме поглежда.

— Какво?

— Майка ти — казвам аз, кимайки. — Разкажи ми за майка ти.

Пауза. Тътен от гръмотевица навън.

— Като… какво например? — пита той обезпокоен.

Прочиствам гърлото си.

— Каза, че гаджетата й са се държали лошо с теб.

Той ме поглежда свирепо:

— Казах, че ме скапваха от бой.

— Така е. Обзалагам се, че се е случвало често.

— Да — продължава да ме гледа лошо — защо?

— Каза, че мислиш, че „просто си лош“.

— Казах, че това го каза един психиатър.

— Не вярвам в това. Не вярвам, че просто си лош.

Той накланя глава.

— Не вярваш ли?

— Не — опитвам се са успокоя дишането си. — Не вярвам, че хората са устроени по този начин. — Поизправям се и се опирам на възглавниците, заглаждам чаршафите върху бедрата си. — Ти не си създаден такъв.

— Не съм ли? — Ръката му държи хлабаво ножа.

— Преживял си много неща като дете. Видял си… неща. Неща извън твоя контрол. — Гласът ми укрепва. — Неща, които си надживял.

Той трепва.

— Майка ти не е била добра майка. Прав си. — Той преглъща. Аз преглъщам. — И мисля, че по времето, когато родителите ти са те осиновили, ти си бил много лошо наранен. Мисля… — дали да рискувам — мисля, че те много държат на теб. Дори и да не са били съвършени — добавям аз.

Той ме поглежда в очите. Лека тръпка преминава през лицето му.

— Те се страхуват от мен — казва той.

Кимам.

— Ти сам го каза — припомням му — каза, че Алистър се е опитвал да ме предпази, като ти пречи… като ни пречи да се виждаме.

Той не помръдва.

— Но аз мисля, че той също така се боеше за теб. Мисля, че искаше да предпази и теб. — Протягам ръка. — Мисля, че като са те прибрали у дома, те са те спасили.

Той ме гледа.

— Те те обичат — казвам аз. — Ти заслужаваш любов. И ако поговорим с тях, знам… сигурна съм, че ще направят всичко възможно да продължат да те закрилят. Знам, че искат… да имат връзка с теб.

Ръката ми се насочва към рамото му, колебливо.

— Това, което ти се е случило като малък, не е твоя вина — прошепвам — и…

— Стига с тия тъпотии. — Той подскача, преди да съм го докоснала. Прибирам ръката си обратно.

Изгубих го. Усещам как кръвта ми се изцежда от мозъка. Устата ми пресъхва.

Той се навежда към мен, поглежда ме в очите. Неговите са ясни и сериозни.

— На какво ти мириша?

Въртя глава.

— Хайде. Помириши. На какво ти мириша?

Вдишвам. Сещам се за първия път, когато вдъхнах аромата на онази свещ. Лавандула.

— Дъжд — отговарям.

— И още на какво?

Трудно ми е да го изрека:

— Одеколон.

— „Романс“. На Ралф Лорън — добавя той. — Исках да ти бъде приятно.

Въртя отново глава.

— О, да. Само не мога да реша — продължава той, умислен — дали ще е падане по стълбите, или свръхдоза. Толкова тъжна беше напоследък и всичко останало. И толкова много таблетки на масата. Но също така си шибана алкохоличка, така че може, нали разбираш, да пропуснеш някое стъпало.

Не мога да повярвам, че това се случва. Поглеждам към котката. Тя е в нейната част на леглото. Спи.

— Ще ми липсваш. Никой друг няма да ми липсва. Никой няма да разбере дни наред, а след това на никой няма да му пука.

Стягам крака под чаршафите.

— Може би психиатърът ти, но се обзалагам, че и на него му е писнало от теб. Каза на Лизи, че проявява търпение към агорафобията ти и към чувството ти за вина. Боже мили. Още един шибан светец.

Стискам силно очи.

— Гледай ме, когато ти говоря, кучко.

Ритам с всичка сила.