Ей Джей Фин
Жената на прозореца (22)

Двайсет и две

— Здрасти — казва Дейвид.

Да му се не види. Издишам, бързо прекъсвам позвъняването. Пъхам телефона обратно в джоба си.

— Извинявай — продължава той. — Звънях на звънеца преди половин час, но ти сигурно си спала.

— Сигурно съм била под душа — казвам аз.

Той не реагира. Неудобно му е заради мен: косата ми дори не е мокра.

— Така че влязох през вратата на сутерена. Надявам се, че е окей.

— Разбира се, че е окей — казвам му. Добре си дошъл по всяко време. Отивам на мивката, пълня чаша с вода. Нервите ми са опънати като въжета. — За какво ти трябвам?

— Трябва ми „Екс-Акто“.

— „Екс-Акто“?

— „Екс-Акто“, нож.

— Нещо като макетен нож?

— Точно така.

— „Екс-Акто“ — точно така. — Защо говоря глупости?

— Погледнах под мивката — продължава да обяснява той услужливо — и в чекмеджето под телефона. Телефонът ти не е включен между другото. Мисля, че не работи.

Дори не мога да си спомня, откога не съм ползвала стационарния.

— Знам, че не работи.

— Може би трябва да се оправи.

Няма нужда, мисля си.

Тръгвам обратно към стълбите.

— Имам макетен нож в килера, ей тук — казвам аз, но той вече ме следва. Дърпам връвта, която виси от голата крушка. Килерът е дълбок, със скосен таван, сгъваеми плажни столове са струпани в дъното, кутии с боя стоят като саксии на пода и най-неочаквано — тапети на руло, с изрисувани по тях пастирки и благородници и тук-таме по някое дете. Кутията с инструменти на Ед е на рафта, недокосната. „Не съм бил сръчен — казваше той, — с тяло като моето нямам нужда да съм.“

Отключвам кутията, ровя вътре.

— Ето. — Дейвид сочи с пръст сребриста пластмасова дръжка, острието се подава от единия край. Грабвам я. — Внимавай.

— Няма да те порежа. — Подавам му я внимателно с острието, насочено към мен.

— Не искам ти да се порежеш — казва той.

Приятно усещане леко ме стопля, като малко пламъче.

— За какво ти е това така или иначе? — Пак дръпвам връвта и тук отново е нощ. Дейвид не помръдва.

Минава ми през ум, че както стоим в тъмнината, аз в моя халат и той с ножа в ръка, никога не сме били по-близо един до друг. Може да ме целуне. Може да ме убие.

— Съседът оттатък ме помоли да му свърша малко работа. Да отворим някои кашони, да извадим някои неща.

— Кой съсед?

— От другата страна на градината. Ръсел. — Той се запътва към стълбите.

— Как те намери? — питам го, като вървя след него.

— Бях сложил листовки наоколо. Видял една в кафенето или някъде другаде.

Той се обръща и ме поглежда.

— Познаваш ли го?

— Не — казвам аз, — той намина вчера, нищо повече.

Вече сме отново в кухнята.

— Имал кашони за разопаковане и някакви мебели за сглобяване в мазето. Ще се върна следобед по някое време.

— Не мисля, че са у дома.

Той примигва срещу мен.

— Откъде знаеш?

Защото наблюдавам дома им.

— В къщата, изглежда, няма никой. — Посочвам към №207 през кухненския прозорец и в този момент салонът се облива в светлина. Алистър стои в средата на стаята, затиснал мобилния между рамото и ухото си, разрошен, все едно че се е измъкнал току-що от леглото.

— Това е съседът — казва Дейвид и се насочва към вратата. — Ще се прибера по-късно. Благодаря за ножа.