Ей Джей Фин
Жената на прозореца (69)

Шейсет и девет

Значи не е Джейн все пак. Някой се крие зад името й. Някой се гаври с мен.

Мисълта ми се насочва като стрела право надолу, към сутерена. Дейвид, зад онази врата.

Стискам раменете си през халата. Мисли. Не изпадай в паника. Запази спокойствие.

Дали е насилил вратата? Не — стълбата си беше, както я бях оставила.

В такъв случай… ръцете ми се разтреперват; навеждам се напред, поставям ги върху бюрото… може да си е направил дубликат от ключа ми? Чух шум на площадката в онази вечер, когато го заведох в спалнята; може да е претършувал къщата, да е откраднал ключа от кухнята?

Само че го видях на куката преди час и залостих вратата малко след като си тръгна — няма как да е влязъл обратно.

Освен ако… но, разбира се, разбира се, че е могъл да влезе. Могъл е да влезе, когато си поиска, като използва дубликат на ключа. И върне оригиналния.

Само че нали замина снощи. За Кънектикът.

Или поне така ми каза.

Поглеждам към снимката си на екрана, към двата полумесеца на миглите, към зъбите, които се подават изпод горната ми устна: в пълно неведение, напълно беззащитна. Разтрепервам се. Киселини се качват в гърлото ми.

познайкойанна. Кой, ако не Дейвид? И защо ще ми я показва? Не само че някой е осквернил дома ми, влязъл е в спалнята ми, снимал ме е как спя — но също иска аз да го знам.

Някой, който знае за Джейн.

Посягам към чашата с две ръце. Пия, пия на големи глътки. Оставям я и взимам телефона.

Гласът на Литъл е пухкав и мек като възглавница. Може би съм го събудила. Нима значение.

— Някой е влизал в дома ми — му казвам. Сега съм в кухнята, с чаша в едната ръка и телефона в другата, втренчена във вратата за сутерена; в момента, в който ги изричам, тези невъзможни думи, те прозвучават плоско, неубедително. Нереално.

— Д-р Фокс — казва той ведро, — вие ли сте?

— Някой е влязъл в къщата ми в два часа сутринта.

— Чакайте малко. — Чувам го как премества телефона от другата страна. — Някой е влязъл у вас?

— В два сутринта.

— Защо не го докладвахте по-рано?

— Защото съм спяла по това време.

Гласът му се стопля. Мисли, че ме е хванал натясно.

— Тогава от къде знаете, че някой е влизал у вас?

— Знам, защото ме е снимал и ми е изпратил снимката в имейл.

Пауза.

— Снимка на какво?

— Моя снимка, как спя.

Когато проговаря отново, звучи по-близо.

— Сигурна ли сте в това?

— Да.

— Ами сега… не бих искал да ви плаша…

— Вече съм уплашена.

— Сигурна ли сте, че сега в къщата няма никой?

Замръзвам. Въобще не бях помислила за това.

— Д-р Фокс, Анна?

— Да. — Не може да има някой. Не може да не съм го усетила досега.

— Можете ли… в състояние ли сте да излезете навън?

Почти се разсмивам. Вместо това само продумвам:

— Не.

— Окей… просто стойте там. Не… недейте да стоите там. Искате ли да остана с вас на телефона?

— Искам да дойдете тук.

— Идваме.

„Идваме.“ Значи са двама, Норели ще дойде с него. Хубаво, искам я тук да види. Защото това е действително. Това е неопровержимо.

Литъл още говори, дъхът му се блъска в слушалката.

— Това, което искам да направите, Анна, е да се приближите до вратата. В случай че ви се наложи да излезете. Ние ще бъдем там съвсем скоро, след няколко минути, но в случай че се наложи…

Поглеждам към вратата на вестибюла, тръгвам към нея.

— Вече сме в колата. Идваме много скоро.

Кимам бавно, наблюдавайки как вратата се приближава.

— Гледали ли сте някой филм напоследък, д-р Фокс?

Не мога да се накарам да я отворя. Дори не мога да стъпя в онази зона на здрача зад вратата. Въртя глава, косата ми се докосва до бузите.

— Някой от вашите стари трилъри?

Отново въртя глава, готвя се да му кажа „не“, когато забелязвам, че още стискам чашата в ръка. Престъпник или не — а аз не мисля, че има някой — няма да отворя вратата в този вид. Трябва да се освободя от чашата.

Но ръцете ми треперят, виното се плисва отпред на халата, оставяйки кървавочервено петно точно под сърцето. Прилича на рана.

Литъл продължава да дърдори в ухото ми: „Анна, добре ли сте?“ — докато се връщам в кухнята с телефона, залепен за слепоочието ми, и оставям чашата в мивката.

— Всичко наред ли е? — пита Литъл.

— Наред е — му казвам. Пускам чешмата, смъквам халата, пъхам петното под течащата вода и оставам по тениска и долнище на анцуг. Виненото петно шупва под шуртящата вода, кърви, избледнява, става бледорозово. Търкам го, пръстите ми побеляват от ледената вода.

— В състояние ли сте да дойдете до входната врата?

— Да.

Затварям чешмата. Изваждам халата от мивката и го изстисквам.

— Окей. Стой там.

Изтръсквайки халата, виждам, че нямам хартиени кърпи — поставката е празна. Протягам се към чекмеджето с покривките, отварям го. И вътре, върху купчината сгънати салфетки, виждам отново себе си.

Не дълбоко заспала в близък план, не полунадрусана на възглавницата, а изправена, лъчезарна, косата ми е сресана назад, очите са блестящи и приветливи — пълна прилика, портретът ми, нарисуван с молив на хартия.

„Страхотен номер“ — казах й тогава.

„Джейн Ръсел в оригинал“ — каза тя.

И после го подписа.