Ей Джей Фин
Жената на прозореца (50)

Петдесет

— По дяволите, какво правиш тук?

Сепвам се. Никога не съм го чувала да псува. Аз почти не съм го чувала да говори.

— Какво правиш тук, по дяволите?

Отстъпвам назад, отварям уста:

— Аз само…

— Защо си въобразяваш, че можеш да влизаш тук ей така?

Правя още една крачка назад, препъвам се.

— Много съжалявам…

Той се приближава, вратата зад гърба му остава отворена. Зрението ми се замъглява.

— Много съжалявам — вдишам дълбоко. — Търсех нещо.

— Какво?

Вдишам отново:

— Теб търсех.

Той вдига ръце във въздуха и ги отпуска, ключовете подрънкват, закачени на пръста му.

— Ето ме — той клати глава, — защо ти трябвам?

— Защото…

— Можеше да ми се обадиш.

— Не се сетих…

— Не, просто си решила да слезеш ей така.

Започвам да кимам, после спирам. Това е най-дългият разговор, който някога сме имали.

— Може ли да затвориш вратата? — моля го аз.

Той ме зяпва, обръща се, бута вратата. Тя се затваря с трясък.

Когато ме поглежда отново, чертите на лицето му са омекнали. Но гласът му още е твърд:

— От какво имаш нужда?

Леко съм замаяна.

— Може ли да седна?

Той не помръдва.

Правя крачка към дивана, отпускам се в него. Той стърчи като статуя за момент, стиска ключовете в ръка, после ги пъха в джоба си, сваля си сакото, мята го към нишата. Чувам как сакото пада на леглото, свлича се на пода.

— Не е хубаво така…

Кимам с глава:

— Да, знам.

— Нямаше да ти е приятно да вляза в твоята къща. Без покана.

— Да, знам.

— Ти щеше да превъртиш… щеше да си бясна.

— Да.

— А ако не бях сам, ако бях с някого?

— Аз чуках.

— Това не оправя нещата.

Мълча.

Той ме гледа известно време, после отива в кухнята, изува си обувките. Отваря вратата на хладилника, грабва една бира от полицата. Закрепя капачката на ръба на плота и блъска с ръка, капачката отлита на пода, търкулва се под радиатора.

Когато бях по-млада, това можеше да ме впечатли.

Вдига бутилката към устата си, пие, бавно пристъпва към мен. Подпира дългото си тяло на чертожната маса, отпива отново.

— Е? — казва той. — Ето ме.

Кимам, вперила поглед в него.

— Виждал ли си жената отсреща?

Той свива вежди.

— Коя жена?

— Джейн Ръсел. О другата страна на градината. На номер…

— Не съм.

Равен като хоризонт.

— Но нали правеше нещо там.

— И какво от това?

— Може да…

— Работех за господин Ръсел. Не съм виждал жена му. Даже не знам, че има жена.

— Има и син.

— Не е задължително да е женен, за да има дете. — Надига бирата. — Но не съм се замислял чак толкова. Това ли ти беше въпросът?

Кимам. Чувствам се миниатюрна. Гледам си в ръцете.

— Това ли дойде да ме питаш?

Кимам отново.

— Добре тогава, чу отговора ми.

Продължавам да седя там.

— Така или иначе защо толкова искаш да знаеш?

Поглеждам към него. Няма да ми повярва.

— Просто така — казвам аз. Опирам се на облегалката, опитвам се да се изправя.

Той ми подава ръка. Хващам я, усещам грубата му длан в ръката си и той ме издърпва на крака бързо и плавно. Гледам как мускулите на ръцете му се мърдат.

— Наистина се извинявам, че дойдох тук — казвам му аз.

Той кима.

Упътвай се към стълбите, чувствам погледа му в гърба си.

На третото стъпало си спомням нещо.

— Ти чу ли някой да вика, когато работеше там онзи ден? — питам го аз, опряла рамене на стената.

— Вече ме пита за това. Забрави ли? Никакви викове! Спрингстийн!

Питала ли съм го наистина? Имам чувството, че мозъкът ми пропада някъде.