Ей Джей Фин
Жената на прозореца (61)

Шейсет и едно

Сега, когато е сама. Сега, докато Алистър не може да пречи. Сега, докато кръвта се блъска в слепоочията ми.

Сега.

Излитам в коридора, завъртам се по стълбите. Ако не мисля, мога да го направя… Не мисли. Мисленето не ме докара доникъде. „Дефиницията на лудостта, Фокс — Уесли обичаше да ми напомня, перифразирайки Айнщайн — е да правиш все едно и също нещо и да очакваш различен резултат.“ Така че спри да мислиш и започни да действаш.

Разбира се, само преди три дни действах — действах точно по същия начин — и се оказах в болницата. Да опитам пак е лудост.

Така или иначе аз съм луда. Добре. Но трябва да знам. А и не съм сигурна, че в къщата съм в безопасност.

Пантофите ми се пързалят по кухненския под, докато пресичам бързешком, заобикалям дивана. Онази тубичка с ативан е върху кафената масичка. Грабвам я, изсипвам три таблетки в шепата си, мятам ги в устата. Търкулват се надолу по хранопровода. Чувствам се като Алис, която надига вълшебната течност.

Тичам към вратата. Коленича, за да измъкна чадъра. Изправям се, натискам дръжката, отварям широко вратата. Сега съм във вестибюла, водниста светлина прониква през стъклата на входната врата — едно, две, натискам бутона на чадъра. Със звук, подобен на внезапно вдишване, куполът на чадъра се отваря в тъмнината. Повдигам го до нивото на очите, с другата ръка напипвам бравата на входната врата. Номерът е да продължавам да дишам. Номерът е да не спирам.

Не спирам.

Завъртам бравата. Натискам дръжката. Стискам здраво клепачи и дърпам. Лъхва студен въздух. Чадърът се заклещва в рамката. Маневрирам и минавам през вратата.

Сега студът ме заобикаля, прегръща ме. Слизам бързо по стълбите. Едно, две, три, четири. Избутвам въздуха с чадъра, правя бразда през него като корабен нос; плътно затворила очи, усещам го как се носи от двете ми страни на остри талази.

Кракът ми бута нещо. Метално. Портичката. Размахвам ръка, докато я напипам, отварям я, прекрачвам. Подметките на пантофите ми шляпат по цимент. На тротоара съм. Усещам как дъждовните игли се забиват в косата, в кожата ми.

Странно е: през всичките месеци, докато изпробвах този абсурден метод с чадъра, никога не ми бе идвало наум, нито пък на д-р Филдинг, че мога просто да си затворя очите. Какъв е смисълът да се разхождаш, без да виждаш, нали така? Чувствам промяната в атмосферното налягане, сетивата ми се изострят; знам, че небесата са обширни и дълбоки, обърнат наопаки океан… но стискам още по-силно клепачи и мисля за моята къща: моя кабинет, моята кухня, моя диван. Моята котка. Моят компютър. Моите снимки.

Завъртам се наляво. На изток.

Вървя сляпа по тротоара. Трябва да се ориентирам. Трябва да погледна. Бавно, открехвам едното око. Светлина се промъква през гъсталака на миглите ми.

За секунда се забавям, почти спирам. Примигвам срещу каретата от вътрешната страна на чадъра. Четири черни квадрата, четири бели линии. Представям си как тези линии се раздвижват енергично като крива в кардиограма, издигат се и потъват с ритъма на сърцето ми. Съсредоточи се. Едно, две, три, четири.

Повдигам чадъра с няколко градуса, с още няколко. Ето я пред мен, ярка като прожектор: червеното палто, тъмните ботуши, прозрачният полумесец на чадъра се поклаща над нея. Делят ни само парче паваж и дъждът.

Какво ще направя, ако се обърне?

Но тя не се обръща. Отпускам чадъра и отново стискам клепачи. Правя крачка напред.

Втора крачка. Трета. Докато се спъвам в една спукана плоча, с подгизнали пантофи, треперещо тяло и ручеи пот по гърба, решавам да рискувам и да погледна втори път. Този път отварям другото око, повдигам чадъра, докато отново я виждам там — изгаря очите ми като огън. Мятам поглед наляво — „Св. Димфна“, след нея — яркочервената къща, прозорците й, пълни с развълнувани майки. Хвърлям поглед надясно: фаровете на един пикап като ококорени очи светят гневно в мрака. Вцепенявам се. Колата се приближава. Стискам здраво очи.

Когато ги отварям, колата е изчезнала. Поглеждам към тротоара, виждам, че и тя е изчезнала.

 

 

Няма я. Тротоарът е празен. В далечината през мъглата мога да различа струпалия се трафик на кръстовището.

Мъглата става по-плътна и осъзнавам, че всъщност зрението ми се замъглява и ускорява.

Колената ми омекват, подкосяват се. Започвам да се свличам към земята. И докато се свличам, дори с бясно кръжащи в орбитите очи се виждам отвисоко, трепереща в прогизналия халат, със сплескана коса и чадър, насочен безсмислено пред мен. Самотна фигура върху самотен тротоар.

Свличам се още, почти се разтапям на паважа.

Но…

… не може да изчезне. Не може да е стигнала до края на улицата. Представям си гърба й, косата, полюшваща се край врата й, и се сещам за Джейн как стоеше край плота и дългата й плитка се спускаше между лопатките й.

Щом Джейн се обръща към мен, колената ми се подпират едно в друго. Усещам, че халатът се влачи по плочките, но още не съм се строполила.

Надигам се, краката ми се стягат.

Трябва да се е вмъкнала някъде… Подреждам картата в главата си. Какво има след червената къща? От другата страна е антикварният магазин, сега затворен, спомням си, а от тази страна, до нея е…

Кафенето, разбира се. Трябва да е в кафенето.

Изправям глава, вдигам брадичка към небето. Все едно че се готвя за скок. Лактите ми са като бутала. Подкосените ми крака натискат върху плочките. Чадърът се клати в ръката ми. Разпервам ръка да си върна равновесието. И под завесата от дъжд, сред бученето на трафика в далечината, се изправям — нагоре, нагоре, нагоре — докато съм отново на крака.

Нервите пукат. Сърцето пламва. Чувствам ативана във вените си, продухва ги като чиста вода, шурнала през неизползван маркуч.

Едно. Две. Три. Четири.

Избутвам единия крак напред. След секунда другият го настига. Влача се. Не мога да повярвам, че го правя. Правя го.

Вече чувам бученето на трафика по-близо, по-силно. Продължавай да вървиш. Закривам се с чадъра; той ме обгръща, изпълва полезрението ми. Не виждам нищо друго.

Изведнъж се люшвам надясно.

„О-о, извинявайте.“

Трепвам. Нещо — някой — се блъсна в мен, бутна чадъра настрани, профуча нататък, синкаво петно от джинси и палто, и като се обръщам след него, виждам отражението си във витрината: косата прогизнала, лицето мокро, разбрицан чадър стърчи от ръката ми като гигантско цвете.

И зад моето отражение, от другата страна на стъклото, виждам жената.

Аз стоя пред кафенето.

Вторачвам се. Зрението ми се изкривява. Лентата над кафенето започва да се спуска към мен. Стискам очи, отварям ги отново.

Входът е на крачка разстояние. Протягам ръка, пръстите ми треперят. Преди да успея да сграбча дръжката, вратата рязко се отваря и се появява млад мъж. Разпознавам го. Момчето на Такеда.

Повече от година не съм го виждала отблизо — лице в лице, искам да кажа, а не през обектива. Сега е по-висок, брадата и бузите му са обрасли с остра, тъмна брада, но пак има същото необяснимо излъчване на „свястно дете“, което съм се научила да разпознавам у младите хора, нещо като таен ореол, кръжащ над главите им. Ливи го има. И Итън също.

Момчето — по-скоро младежът (и защо не мога да си спомня името му?) — задържа вратата с лакът, подканя ме да вляза. Забелязвам ръцете му, тези тънки пръсти на челист. Сигурно изглеждам напълно изпаднала, но все пак той се отнася внимателно с мен. Родителите му са го възпитали добре, както би се изразила БабаЛизи. Чудя се дали ме позна. Аз самата едва ли бих се познала.

Докато минавам покрай него, влизайки в кафенето, паметта ми се събужда. Имах навика да се отбивам тук по няколко пъти седмично, сутрините, когато бързах твърде много, за да си направя кафето вкъщи. Кафето тук има доста горчив вкус — сигурно и сега е същото, — но атмосферата ми харесваше: напуканото огледало и специалитетите на деня, изписани с флумастер, масите, покрити с петна като олимпийски кръгове, колоните, от които се носят остарели мелодии. „Непретенциозен мизансцен“ — отбеляза Ед, когато за пръв път го доведох тук.

— Не може да употребиш тези думи в едно изречение — казах му аз.

— В такъв случай само непретенциозно.

И непроменено. Болничната стая ме смаза, но това тук е различно — това е terra cognita^[1]. Миглите ми потреперват. Надигам поглед над групата посетители, изучавам менюто, окачено над касата. Чаша кафе струва $2,95. Петдесет цента по-скъпо от последния път, когато бях тук. Шибана инфлация.

Чадърът се поклаща до мен, закача ми глезена.

Не съм виждала толкова неща от толкова отдавна. Толкова неща не съм чувствала, чувала, помирисвала — топлината на човешките тела, шлагерите отпреди десет години, аромата на смляно кафе. Цялата картина се раздипля в съзнанието ми в забавен каданс, обляна в златна светлина. За момент затварям очи, вдишвам, припомням си.

Спомням си как се движех през света — сякаш се движа през въздух. Спомням си как влизах с бодра крачка в това кафене, загърната със зимно палто или е лятна рокля, развяваща се покрай коленете ми; помня как се допирах до хората, усмихвах им се, говорех с тях.

Когато отварям очи, златната светлина избледнява. Аз съм в сумрачно помещение до прозорец, облян от дъжд. Сърцето ми се забързва.

Огненочервено петно край щанда за сладкишите. Тя е, разглежда сладките. Вдига брадичка, улавя образа си в огледалото. Прекарва ръка през косата си.

Промъквам се по-близо. Усещам очи, вперени в мен — не нейните, на други посетители, преценяват ме, тази жена в домашен халат, размахваща отворен чадър пред себе си. Проправям си път през тълпата, през шума, докато се придвижвам към щанда. После дърдоренето се възобновява като вода, която ме покрива, докато потъвам.

Тя е на няколко метра от мен. Още една крачка и мога да се протегна и да я пипна. Да сграбча косата й с пръсти. Да дръпна.

В този момент тя леко се завърта, пъха ръка в джоба си и измъква огромния си айфон. В огледалото виждам как пръстите й танцуват по екрана, виждам как лицето й проблясва. Представям си, че пише на Алистър.

— Какво желаете, моля? — пита продавачът.

Жената продължава да чука по екрана.

— Извинете?

И в този момент — какво правя? — прочиствам си гърлото:

— Ваш ред е — смотолевям аз.

Тя спира, поглежда в моята посока:

— О — казва тя, после се обръща към мъжа зад щанда — лате, средно.

Тя дори не ме погледна. Виждам се в огледалото, виждам как стоя зад нея като ангел на отмъщението. Дошла съм за нея.

— Средно лате. Искате ли нещо за ядене с него?

Гледам в огледалото, наблюдавам устата й — малка, отчетливо изрязана, толкова различна от устата на Джейн. Малка гневна вълна се надига в мен, извисява се, гребенът й се пречупва в основата на мозъка ми.

— Не — казва тя след секунда. После с широка усмивка — Не, по-добре да се въздържа.

Зад нас столове стържат по пода. Поглеждам през рамо: четиричленна компания се насочва към вратата. Обръщам се.

Продавачът извисява глас над шума: „Името?“

Погледите ни се кръстосват в огледалото. Раменете й се повдигат. Усмивката изчезва.

За миг времето застива, онзи бездиханен миг, когато политаш от пътя към пропастта.

И без да се обръща, без да отклонява поглед, тя отговаря със същия ясен глас: „Джейн“.

ДЖЕЙН.

Името се надига на устните ми, преди да мога да го преглътна. Жената се завърта, пробожда ме с поглед.

— Изненадана съм да ви видя тук.

Тонът й толкова равен, колкото и погледът. Очи на акула, мисля си аз, студени, твърди. Искам да отбележа, че и аз съм изненадана, че съм тук, но думите ми се препъват на езика.

— Мислех, че сте… увредена — продължава тя смразяващо.

Аз въртя глава. Тя не казва нищо повече.

Пак си прочиствам гърлото. Къде е тя и коя си ти? — искам да кажа. Коя си ти и къде е тя? Гласове се завъртат около мен, смесват се с думите в главата ми.

— Моля?

— Коя си ти? — най-после.

„Джейн“. Не е нейният глас, а гласът на продавача, викът му се донася иззад щанда и я почуква по рамото: „Средно лате за Джейн“.

Тя продължава да ме гледа вторачено, като че ли ще я ударя. Аз съм уважаван психолог, бих могла да й кажа, трябва да й кажа. А ти си лъжкиня и самозванка.

— Джейн — вика продавачът за трети път — вашето лате.

Тя се завърта, поема чашата, обвита в къдрав картонен пояс.

— Знаеш коя съм — казва ми тя.

За сетен път въртя глава:

— Познавам Джейн. Срещнах я. Видях я в дома й — гласът ми трепери, но е ясен.

— Това е моята къща, никого не си видяла.

— Видях я.

— Не си — казва жената.

— Аз…

— Казват, че си пияница. Казват, че си на лекарства.

Тя вече се движи, обикаля ме, както правят лъвиците. Аз се завъртам бавно с нея, за да я следя. Чувствам се като дете. Разговорите около нас са спрели, застинали; цари неловка тишина. С ъгъла на окото, в ъгъла на кафенето, виждам момчето на Такеда, все още седи до вратата.

— Ти наблюдаваш къщата ни. Ти ме следиш.

Клатя глава, напред и назад, бавно, глупаво.

— Това трябва да спре. Не можем да живеем така. Ти може и да можеш. Но ние не можем.

— Само ми кажи къде е? — прошепвам аз.

Направили сме пълен кръг.

— Не знам за кого и за какво говориш. И ще извикам полицията.

Тя се втурва покрай мен, блъска ме с рамо. В огледалото я виждам как излиза, маневрирайки между масите като че ли са шамандури.

Звънчето над вратата подрънква, когато я отваря, и пак — когато я хлопва зад гърба си.

Стоя там. В кафенето е тихо. Навеждам поглед към чадъра.

Затварям очи. Все едно че това, което е отвън, иска да влезе вътре. Чувствам се насилена, изпразнена. И отново нищо не научих.

Освен следното: тя не спореше с мен — или поне не само спореше с мен.

Мисля, че умоляваше.