Ей Джей Фин
Жената на прозореца (70)

Седемдесет

Хартиеният лист потрепва в ръката ми. Гледам подписа, надраскан в ъгъла.

А аз почти се съмнявах. Почти се съмнявах в нея. Обаче ето го тук, сувенир от една изпарила се нощ. Мементо. Memento mori. Помни, че ще умреш.

Помни.

И аз помня: спомням си играта на шах и шоколада; помня цигарите, виното, обиколката на къщата. Но най-вече си спомням Джейн, как се смееше и пиеше, ярка и жива; сребърните й пломби; как се наведе към прозореца и се вгледа в къщата си: Бива си го мястото, бе прошепнала тя.

Тя беше тук.

— Почти стигнахме — казва Литъл.

— Аз намерих… — прочиствам си гърлото — намерих… — но той ме прекъсва:

— Завиваме по…

Но аз не чувам накъде завиват, защото виждам през прозореца как Итън излиза от входната врата. Сигурно е бил вътре през цялото време. Бях мятала погледи към къщата в продължение на един час, местейки се от кухнята към салона, към спалнята; нямам представа как съм го изпуснала.

— Анна? — гласът на Литъл звучи изтънял, смален. Поглеждам надолу, виждам телефона в ръката край бедрото ми. Виждам халата, смачкан на пода. Тогава плясвам телефона върху плота, слагам рисунката до мивката. И започвам да блъскам по стъклото, силно.

— Анна — чувам отново гласа на Литъл. Не му обръщам внимание.

Блъскам още по-силно. Сега Итън завива по тротоара, насочва се към моята къща. Да.

Знам какво трябва да направя.

Пръстите ми сграбчват рамката на прозореца. Напрягам ги, вкопчвам ги, огъвам ги. Стискам здраво очи. И повдигам.

Мразовит въздух шибва тялото ми, толкова суров, че сърцето ми замира; издухва дрехите ми, те се разтреперват около мен. В ушите ми ехти шумът на вятъра. Студът ме изпълва догоре, прелива от мен.

Но въпреки това изкрещявам името му, единствен вик, две срички, които изскачат от гърлото ми и се изстрелват към външния свят. И-тън!

Чувам как тишината се разцепва. Представям си как птиците се разлитат, как минувачите се заковават на място.

И след това, със следващия дъх, с последния си дъх:

Аз знам.

Знам, че майка ти е жената, която казах, че е; знам, че беше тук; знам, че лъжеш.

Блъскам рамката на прозореца обратно надолу, опирам чело на стъклото. Отварям очи.

Той е там на тротоара, застинал, с твърде голямо пухено яке и твърде тесни джинси, перчемът му се развява от вятъра. Той ме поглежда, дъхът му е оформил облак пред лицето му. И аз го гледам, гърдите ми се надигат, сърцето бие със сто километра в час.

Той върти глава. Продължава да крачи.