Ей Джей Фин
Жената на прозореца (84)

Осемдесет и четири

Ами ако…

Мисли.

Мислите ми се размиват като кръв във вода. Грабвам чашата.

Ами ако…

Не.

Да.

Ами ако:

Джейн — жената, която познавах като Джейн — въобще никога не е била Джейн?

… Не.

… Да.

Ами ако:

Ако е била някоя друга от самото начало?

Литъл точно това ми каза. Не — това е половината от онова, което ми каза. Той каза, че жената от номер 207, жената с гладката прическа и тънките бедра определено, доказано е Джейн Ръсел. Добре. Прието.

Ами ако жената, с която се срещнах или си мислех, че съм се срещнала, фактически е била действителна — просто друга жена, която се представя за Джейн? Фигура, която съм сбъркала с друга фигура. Офицер, когото съм сбъркала с царица?

Ами ако тя е била копието — онази, която умря. Ако тя е била фалшификатът?

Чашата се е отдалечила от устните ми. Оставям я на бюрото, бутам я настрана.

Защо обаче?

Мисли. Приеми, че е действителна. Да, забрави за Литъл, забрави за логиката и приеми, че си била права през цялото време — или почти права. Тя беше там, в тяхната къща. Защо Ръселови ще отричат… защо отрекоха нейното съществуване? Те можеха убедително да поддържат, че тя не е Джейн, но те отидоха по-далече.

И как е възможно да знае толкова много за тях? И защо се преструваше, че е друг човек? Че е Джейн?

„Коя може да е била“ — питам Ед.

Не. Спри се.

Ставам. Отивам до прозореца. Вдигам очи към къщата на Ръселови — тази къща. Алистър и Джейн са в кухнята, разговарят; той е стиснал лаптоп под мишница, ръцете му са кръстосани пред гърдите. Нека да гледат насам, мисля си. В тъмнината на кабинета се чувствам в безопасност. Чувствам се скрита.

Движение в ъгъла на окото ми. Поглеждам нагоре към стаята на Итън.

Той е на прозореца, само тънка сянка в светлината на лампата зад него. Двете му ръце са опрени на стъклото, като че ли се напряга да види нещо през него. След миг повдига едната си ръка. Помахва ми.

Пулсът ми се забързва. И аз му помахвам, бавно.

Следващият ход.