Ей Джей Фин
Жената на прозореца (46)

Четиресет и шест

Събота

6 ноември

Бина си тръгва малко след седем, точно когато светлината се промъква на пръсти през пердетата. Тя хърка, научих го тази нощ, издава лекичко сумтене, като шум от далечни вълни. Не съм го очаквала.

Благодаря й, забивам глава във възглавницата, потъвам отново в сън. Като се събуждам, проверявам телефона. Почти единайсет е.

Взирам се в екрана за миг. След минута говоря с Ед. Този път не си играя на „Познай кой е?“.

— Това е невероятно — казва той след известна пауза.

— Въпреки това се случи.

Той пак замълчава.

— Не съм казал, че не се е случило. Но — аз се стягам — ти напоследък наистина беше на тежки лекарства. Така че…

— Така че не ми вярваш, и ти като другите.

Въздишка.

— Не, не че не ти вярвам. Само че…

— Знаеш ли колко фрустриращо е това? — викам аз.

Той замълчава. Аз продължавам.

— Видях как се случи. Да, на лекарства съм и също… да. Но не съм си го въобразила. Не може да изгълташ няколко хапчета и да започваш да си въобразяваш нещо такова. — Поемам глътка въздух. — Аз не съм някой тийнейджър, който играе жестоки компютърни игри и после застрелва съучениците си. Знам какво видях.

Ед продължава да мълчи.

После казва:

— Добре, поне за едно нещо, за да подходим академично, сигурна ли си, че беше той?

— Кой?

— Мъжът й. Че той… го направи.

— Бина ме попита същото нещо. Разбира се, че съм сигурна.

— Не може ли да е била тази, другата жена?

Аз застивам.

Гласът на Ед леко се извисява, както прави, когато мисли на глас.

— Да речем, че тя е любовницата, както казваш. Дошла от Бостън или отнякъде другаде. Скарват се. Вади се нож. Или нещо друго. Ножът се забива. Може да не е мъжът.

Замислям се. Съпротивлявам се, но — може би. Само че:

— Не е важно кой го е направил — настоявам аз — засега. Важното е, че беше извършено, и проблемът е, че никой не ми вярва. Мисля, че дори Бина не ми вярва. Мисля, че и ти не ми вярваш.

Мълчание. Забелязвам, че съм се качила по стълбите, влязла съм в стаята на Оливия.

— Недей да казваш на Ливи за това — добавям аз.

Ед се засмива, истинско „Ха-ха!“, звънко като ламарина.

— Нямам и намерение. — Изкашля се. — Какво мисли д-р Филдинг?

— Още не съм говорила с него. — А трябва.

— Трябва.

— Ще му се обадя.

Пауза.

— Какво става с другите съседи в квартала?

Осъзнавам, че нямам никаква представа. Семейство Такеда, Милърови, дори Васерман — през цялата седмица не са светвали нито веднъж на моя радар. Завеса се е спуснала над улицата; къщите наоколо са забулени, изпарили са се; съществуват само моята къща и къщата на Ръселови, и градината между нас. Чудя се какво ли става с предприемача на Рита. Чудя се коя ли книга е избрала госпожа Грей за читателския клуб. Имах навика да регистрирам в лаптопа всяко действие, на всички съседи, да записвам кой и кога влиза и излиза. Цели глави от живота им са складирани в паметта на моя компютър. А сега…

— Не знам — признавам си аз.

— Е — казва той, — може би така е по-добре.

След като затварям, проверявам пак часовника. Единайсет и единайсет. Моят рожден ден. И на Джейн също.