Ей Джей Фин
Жената на прозореца (72)

Седемдесет и две

Литъл поглежда към мен, после отива до вратата и проверява екрана на домофона. Натиска бутона.

— Кой е — питам аз, но той вече отваря вратата.

Чувам пъргави стъпки и Алистър Ръсел влиза вътре, облечен с вълнена жилетка, лицето му е зачервено от студа. Изглежда ми остарял, откакто го видях последния път.

Очите му обхождат стаята като ястреб и се спират на Итън.

— Прибирай се вкъщи — казва той на сина си. Итън не помръдва. — Остави котката и излез.

— Искам да видите това — започвам аз, размахвайки рисунката към него, но той не реагира, обръща се към Литъл.

— Радвам се, че сте тук — казва той, но се вижда, че далеч не се радва. — Жена ми каза, че е чула тази жена да крещи от прозореца на моя син, и после видях, че колата ви пристигна.

Спомням си, че при първото си посещение беше любезен, дори загрижен. Сега вече не е.

Литъл се приближава към него:

— Господин Ръсел…

— Тя звъни в къщата ми, знаете ли за това? — Литъл не му отговаря. — В бившата ми служба. Тя е звъняла в бившия ми офис.

Значи Алекс ме е предала.

— Защо са ви уволнили? — питам го аз, но той бързо продължава нататък, бесен, натъртвайки всяка дума.

— Вчера е проследила жена ми, това сподели ли го с вас? Не ми се вярва. Последвала я е в кафенето.

— Знаем за това, сър.

— Опитала се е да я предизвика. — Поглеждам към Итън. Изглежда, не е казал на баща си, че след това сме се видели.

— За втори път всичките сме се събрали тук. — Гласът на Алистър вече е суров. — Първо твърди, че е видяла нападение в моя дом. Сега е подмамила сина ми в нейната къща. Кога ще спре всичко това? — Той гледа право към мен. — Това е истински тормоз.

Забождам пръст в рисунката:

— Познавам жена ти…

— Никого не познаваш! Стоиш в тази къща и следиш хората.

Гореща вълна се плъзва по врата ми. Ръката ми увисва край тялото.

Той не е свършил.

— Измислила си си някакви… срещи с някаква жена, която не е моята жена и дори не е… — Изчаквам следващата му дума, сякаш се подготвям за удар. — … не е истинска — казва той — а сега тормозиш и сина ми. Тормозиш всички нас.

В стаята е тихо.

Накрая Литъл проговаря:

— Добре, достатъчно.

— Тя има халюцинации — добавя Алистър. Ето откъде е чул думата. Поглеждам към Итън; той зяпа в пода.

— Достатъчно, достатъчно — повтаря Литъл. — Итън, мисля, че е време да си вървиш у дома. Господин Ръсел, вие останете, ако обичате…

Сега обаче е мой ред.

— Останете — съгласявам се аз, — може би ще можете да ни обясните това. — Вдигам отново ръка над главата си, на нивото на очите на Алистър.

Той се протяга за листа, взима го:

— Какво е това?

— Това е рисунката, която жена ви нарисува.

Лицето му става безизразно.

— Когато беше тук. На тази маса.

— Какво е това? — пита Литъл, приближавайки се до Алистър.

— Джейн я нарисува за мен.

— Това сте вие — казва Литъл.

— Тя беше тук. Това го доказва.

Алистър се е съвзел.

— Това не доказва нищо — отрязва той — напротив, доказва, че си толкова луда, че си се опитала да… изфабрикуваш доказателство. — Той изпръхтява. — Напълно си си изгубила ума.

Ка-бум, изгубила ума, мисля, че беше. От „Бебето на Розмари“. Чувствам, че се мръщя:

— Какво искаш да кажеш, да изфабрикувам доказателство?

— Това сама си го нарисувала.

Норели се намесва между виковете ни:

— Точно както сте могли да си направите снимка и ние няма как да го докажем.

Отдръпвам се назад, все едно че са ме ударили с юмрук в лицето.

— Аз…

— Добре ли сте, д-р Фокс? — Литъл пристъпва към мен.

Халатът се изплъзва от ръцете ми, просва се на пода.

Олюлявам се. Стаята се завърта около мен като въртележка. Алистър гледа сърдито; очите на Норели потъмняват; ръката на Литъл се надвесва над рамото ми. Итън стои отзад, котката още е сгушена в ръцете му. Те се завъртат около мен, всичките; няма за кого да се хвана, няма твърда почва, на която да стъпя.

— Не съм нарисувала тази картина. Джейн я нарисува. Ето там. — Размахвам ръка към кухнята. — И не съм направила тази снимка. Няма как да съм я направила. Нещо става, а вие не правите нищо.

Не мога да го обясня по друг начин. Опитвам се да сграбча стаята. Тя се изплъзва от хватката ми. Препъвам се към Итън, протягам ръка към него, вкопчвам се в рамото му с треперещи пръсти.

— Стой далече от него — избухва Алистър, но аз се взирам в очите на Итън, повишавам глас:

— Нещо става.

— Какво става?

Всичките се обръщаме като един.

— Входната врата беше отворена — казва Дейвид.