Ей Джей Фин
Жената на прозореца (53)

Петдесет и три

Оливия отказа да се върне в стаята, така че Ед остана с нея, докато събирах багажа с разтуптяно сърце. Дотътрих чантите до лобито, където пламъците в камината тихо догаряха, и Мери прекара кредитната ми карта през машината. Тя ни пожела приятна вечер с абсурдно голяма усмивка и широко отворени очи.

Оливия се протегна към мен. Погледнах Ед; той понесе чантите, преметнал по една на всяко рамо. Стиснах топлата малка ръка на дъщеря си в моята.

Бяхме оставили колата в далечния край на паркинга, докато стигнем до нея, побеляхме от снега. Ед отвори багажника, набута чантите вътре, а аз почистих предното стъкло. Оливия се покатери на задната седалка и блъсна вратата след себе си.

С Ед стояхме там, от двете страни на колата, докато снегът се сипеше върху нас, между нас.

Видях, че устните му се мърдат.

— Какво има — попитах го.

— Ти ще караш — каза той, този път по-ясно.

 

 

Подкарах колата.

Излязох от паркинга, гумите изскърцаха по леда. Стъпих на пътя, снежинките се разбиваха върху стъклото. Качих се на магистралата, подкарах в нощта, през бялата стена.

Пълна тишина, само бръмченето на двигателя. До мен Ед се беше втренчил безизразно напред. Погледнах в огледалото. Оливия се беше сгушила в седалката, главата й се блъскаше в рамото, не спеше, но очите й бяха полузатворени.

Взимахме един голям завой — стиснах по-здраво кормилото.

И изведнъж до нас се отвори пропаст, онази дълбока урва, изкорубена от пръст. На лунната светлина дърветата на дъното й светеха като призраци. Снежинки, сребристи и тъмни, се спускаха в пропастта надолу, надолу, надолу, изгубени завинаги, моряци, погълнати от дълбините.

Отпуснах педала на газта.

В огледалото видях как Оливия наднича през стъклото. Лицето й беше мокро. Отново беше плакала, мълчаливо.

Сърцето ми се сви.

Телефонът ми иззвъня.

 

 

Две седмици преди това с Ед отидохме на едно парти в къщата от другата страна на градината у семейство Лорд: коледни коктейли, лъскави напитки и борови клончета. Семейство Такеда също бяха там, и семейство Грей (Васерман, както ни каза домакинът, не бяха отговорили на поканата). Един от порасналите вече синове на Лордови се появи с приятелката си. И колегите на Бърт от банката, цял легион. Къщата беше като военна зона, като минно поле, въздушни целувки на всяка крачка, изригвания от смях, потупвания по гърба, шумни като бомби.

Към средата на вечерта, към средата на четвъртата ми чаша, Джоузи Лорд се приближи към мен.

— Анна!

— Джоузи!

Прегърнахме се. Ръцете и леко ме тупаха по гърба.

— Каква чудесна рокля — казах аз.

— Нали е чудесна?

Чудех се какво да отговоря — „Да, наистина“.

— Ти пък си с домашния панталон.

Посочих панталоните си.

— Да, виж ме само.

— Трябваше да си махна шала преди малко, Бърт ме поля… о, благодаря ти, Анна — каза тя, докато махах дълъг косъм от ръкавицата й — поля рамото ми с вино.

— Бърт белята! — вметнах аз.

— Казах му, че ще си получи заслуженото по-късно. Това е вече втори път… о, благодаря ти, Анна — докато махах друго влакно от роклята й, — за втори път ми съсипва шала.

— Същия шал?

— Не, не.

Зъбите й бяха кръгли и мръснобели. Напомниха ми за зъбите на тюлена на Уедъл, който, както наскоро научих от един научнопопулярен канал, използва зъбите си, за да копае дупки в антарктическите ледове. „Зъбите му — обясняваше водещият — се износват много бързо.“ И показаха картина на тюлен, който блъска с челюсти леда. „Тези тюлени умират рано“, добави водещият зловещо.

— По-добре кажи кой те търси цяла вечер — попита ме тюленът, изправен пред мен.

Изстинах. Телефонът ми вибрираше през цялото време, усещах го на бедрото си. Приплъзвах го в ръката си, поглеждах екрана, с палеца пишех отговора. Мислех си, че съм дискретна.

— По работа.

— От какво толкова може да има нужда едно дете по това време на денонощието?

Усмихнах се:

— Това е конфиденциално. Нали разбираш.

— О, разбира се, разбира се. Ти си голяма професионалистка, скъпа.

Но сред всичкия шум, дори когато си напрягах ума, изричах въпроси и отговори, дори когато виното се лееше и звучаха коледните песни — дори тогава можех да мисля единствено за него.

* * *

Телефонът ми отново забръмча.

Ръката ми се отдели от волана само за секунда. Бях го напъхала в поставката за чаши на таблото и сега той дрънкаше върху пластмасата.

Погледнах към Ед. Той гледаше телефона.

Още едно иззвъняване. Хвърлих поглед назад. Оливия се взираше през стъклото.

Тишина. Продължавах да карам.

Бръмчене.

— Познай кой е? — каза Ед.

Замълчах си.

— Обзалагам се, че е той.

Не възразих.

Ед взе телефона в ръка, погледна екрана. Въздъхна.

Напредвахме по пътя. Взехме завоя.

— Искаш ли да отговориш?

Не можех да го погледна. Забих поглед в чистачките. Завъртях глава.

— Тогава аз ще отговоря.

— Не. — Пресегнах се за телефона. Той го дръпна от мен.

Продължаваше да бръмчи.

— Искам да отговоря — казва Ед. — Искам да му кажа две думи.

— Не. — Изблъсках телефона от ръката му. Той се изтърколи под краката ми.

— Спрете — изкрещя Оливия.

Погледах надолу, екрана просветваше на пода, видях изписано името му.

— Анна — извика Ед.

Погледнах напред. Пътят беше изчезнал.

Полетяхме през ръба на пропастта. Понесохме се към тъмнината.