Ей Джей Фин
Жената на прозореца (62)

Шейсет и две

— Д-р Фокс?

Глас, приглушен, точно зад мен. Ръка, нежна, на лакътя ми. Обръщам се, отварям единия клепач.

Момчето на Такеда.

Още не мога да си спомня името му. Затварям очи.

— Имате ли нужда от помощ?

Имам ли нужда от помощ? На двеста метра от вкъщи съм, олюлявам се в домашния си халат, стиснала съм плътно очи в средата на кафенето. Да, имам нужда от помощ. Кимвам с глава. Ръката му ме хваща по-здраво.

— Да минем оттук — казва той.

Той ме превежда през кафенето, чадърът се удря в столове и колена като пръчка на слепец. Тихото бърборене на кафенето ни заобикаля.

После звънчето дрънва и течението ме блъска в лицето, ръката му се спуска на кръста ми, побутва ме да мина през вратата.

Навън въздухът е неподвижен — не вали. Усещам го, че се навежда да вземе чадъра от ръката ми, но аз го дърпам настрани.

Ръката му се връща на лакътя ми. „Нека да ви изпратя до вас“ — казва той.

 

 

Докато вървим, той е обхванал здраво ръката ми като ремък за кръвно налягане. Представям си, че иска да усети как жужат артериите ми. Странно е да те ескортират така; кара ме да се чувствам стара. Искам да отворя очи, да видя лицето му. Не го правя.

Напредваме на пресекулки, момчето на Такеда се съобразява с моя ход; листата хрущят под краката ни. Чувам шума от кола, която минава отляво, стенейки. Някъде отгоре дърво ръси дъждовни капки върху главата, върху раменете ми. Чудя се дали жената е на тротоара пред нас. Представям си как обръща глава и ме вижда как се влача след нея.

Тогава:

— Родителите ми ми казаха какво се е случило — казва той. — Наистина съжалявам.

Кимам с глава, очите са все още затворени. Продължаваме да вървим.

— Предполагам, че от доста време не сте излизали от къщата?

Учудващо често напоследък, помислям си, но кимам отново.

— Е, почти стигнахме до вас. Виждам я.

Сърцето ми се стопля.

Нещо ме пляска по колената — осъзнавам, че е неговият чадър, закачен на ръката му.

— Извинявайте — казва той. Не си правя труда да отговарям.

Последния път, когато говорих с него — кога беше това? На Хелоуин, струва ми се, преди повече от година. Точно така: той отвори вратата, когато почукахме, аз и Ед в обичайните ни дрехи, Оливия, маскирана като камион на пожарната команда. Той й направи комплимент за костюма, пусна бонбони в раничката й. Пожела ни приятна обиколка. Толкова мило момче.

И ето ни сега, дванайсет месеца по-късно, той ме води по улицата към вкъщи, докато аз се влача в моя халат, затворила очи срещу целия свят.

Толкова мило момче.

Което ми напомня:

— Познаваш ли Ръселови? — гласът ми е спаднал, но не е съвсем прегракнал.

Той се спира. Може би се изненада, че заговорих.

— Ръселови?

Вероятно това отговаря на въпроса ми, но аз питам отново:

— От другата страна на градината.

— О-о — казва той, — новите… не. Майка имаше намерение да ги посети, но не мисля, че го е сторила.

Пак неуспех.

— Ето че стигнахме — казва той, опитвайки се внимателно да ме завърти надясно.

Повдигам чадъра, разлепвам клепачи, пред портичката съм, къщата се извисява над мен. Потръпвам.

Той заговаря отново.

— Вратата ви е отворена.

Прав е, разбира се: оттук мога да видя чак до осветената дневна, която блести като златен зъб на лицето на къщата. Чадърът се клати в ръката ми. Отново затварям очи.

— Отворена ли я оставихте?

Кимам.

— Окей. — Ръката му се плъзва нагоре до рамото ми и леко ме побутва напред.

— Какво правиш?

Не е неговият глас. Хватката около ръката ми се стяга; изблещвам очи, преди да мога да се спра.

До нас е застанал Итън, смален в огромния си суитшърт и блед в падащия здрач. Подутина е обезобразила едната му вежда. Пръстите му играят в джобовете.

Чувам се как измърморвам името му.

Момчето на Такеда се обръща към мен:

— Познавате ли се?

— Какво правиш? — повтаря Итън и прави крачка напред. — Не бива да излизаш от вкъщи.

„Майка ти“ може подробно да ти разкаже, помислям си аз.

— Тя добре ли е? — пита той.

— Мисля, че да — отговаря момчето на Такеда. Изведнъж, като по чудо, се сещам, че се казва Ник.

Бавно местя поглед от единия към другия. Сигурно са на едни години, но моят придружител е вече млад мъж, напълно оформен, завършен като от мрамор. Итън — несръчен, източен, със слабите си рамене и разцепената вежда — прилича на дете до него. Той е дете, припомням на себе си.

— Аз мога… мога ли да я заведа вътре? — казва той и ме поглежда.

Ник също ме поглежда. Пак кимам.

— Добре тогава — съгласява се той.

Итън прави още една крачка към нас, слага ръка на гърба ми.

За момент и двамата ме държат, закопчани като крила за лопатките ми.

— Само ако си съгласна — добавя Итън.

Поглеждам го в очите, тези воднистосини очи:

— Да — изричам без дъх.

Ник ме пуска, отдръпва се назад. Устата ми изговаря думата, преди да мога да ги кажа.

— Нима за какво — отвръща ми той. Обръща се към Итън:

— Мисля, че е в шок. Дай й малко вода. — Той се отдръпва към улицата. — Искаш ли по-късно да мина да видя как е?

Въртя глава. Итън вдига рамене:

— Може би. Нека видим как ще бъде.

— Окей — Ник вдига ръка, помахва, правейки малка вълничка с пръсти. — Чао, д-р Фокс.

Докато се отдалечава, дъждът навява отново, намокря главите ни, разбива се в чадъра.

— Хайде да влезем вътре — казва Итън.