Ей Джей Фин
Жената на прозореца (96)

Деветдесет и шест

Уцелвам го в корема. Той се превива на две, а аз се сгъвам и го ритам отново, този път в лицето. Носът му изпуква под петите ми. Той се свлича на пода.

Дърпам чаршафите, изскачам от леглото, изтичвам през вратата към тъмното стълбище.

Над мен дъждът блъска по капандурата. Спъвам се в рогозката, падам на колене. Грабвам перилото с ръка.

Изведнъж стълбището засиява в бяло от светкавица, проблясваща отгоре. В този миг през перилата виждам всички стъпала, осветени, извиващи се надолу, надолу, надолу, до самото дъно.

Надолу, надолу, надолу.

Примигвам. Стълбището потъва отново в мрак. Нищо не виждам, нищо не усещам, с изключение на тропането на дъжда.

Изправям се на крака, политам надолу по стъпалата. Гръмотевица се разбива навън. И после: Кучка мръсна. Чувам го как изтрополява на площадката, гласът му е стреснат. Кучка мръсна. Перилото изскърцва, когато се удря в него.

Трябва да стигна до кухнята. До ножа, който още стои неприбран на кухненската маса. До стъклените отломки в кофата за боклук. До домофона.

До вратата.

Можеш ли да излезеш навън? — пита ме Ед шепнешком.

Трябва. Остави ме на мира.

Той ще те настигне в кухнята. Няма да успееш да излезеш навън. И дори да успееш…

Стигам по-долния етаж и се завъртам като компас, за да се ориентирам. Кабинетът. Килерът. Малката баня.

Избери накъде.

Чакай…

Избери накъде.

Банята. Божие просветление; Сграбчвам дръжката, отварям вратата, влизам вътре. Спотайвам се зад вратата, поемам си дъх бързо, на пресекулки…

… той се приближава, забързан по стълбите. Не дишам.

Стига до площадката. Спира на два метра от мен. Чувствам как въздухът се раздвижва. За миг не чувам нищо освен барабаненето на дъжда. Пот се стича по гърба ми.

„Анна“ — гласът е плътен, студен. Настръхвам.

Стискайки рамката с една ръка, достатъчно силно, за да я изкъртя, надничам в тъмнината на площадката.

Виждам го смътно, само сянка между сенките, но мога да различа очертанията на раменете му, бялото острие, плуващо във въздуха. С гръб е към мен. Не мога да кажа в коя ръка държи ножа.

Бавно се завърта; виждам профила му, обърнат към вратата на библиотеката. Взира се право напред, неподвижен.

После пак се завърта, този път по-бързо, и преди да успея да се дръпна обратно в банята, той ме гледа.

Не мърдам, не мога.

„Анна“ — казва той тихо.

Устните ми се разделят. Сърцето ми блъска като чук.

Зяпаме се един друг. Готова съм да изкрещя.

Той се врътва обратно.

Не ме е видял. Не може да вижда в дълбокия мрак. Но аз съм свикнала, на слаба светлина, без светлина. Мога да виждам какво…

Сега се качва нагоре по стълбите. Острието бляска в ръката му; другата е дълбоко в джоба.

„Анна“ — вика той. Вади ръката от джоба, вдига я пред себе си.

Светлина избухва от дланта му. Това е телефонът. Фенерчето на телефона.

От процепа на вратата изведнъж виждам цялото стълбище, стените са побелели. Наблизо изтрещява гръм.

Той се обръща още веднъж, светлинен лъч обхожда площадката като фар. Първо вратата на килера. Отива до нея, бута я. Насочва телефона навътре.

След това кабинетът. Влиза, осветява стаята с телефона. Наблюдавам гърба му, готвя се да хукна надолу по стълбите. Надолу, надолу, надолу.

Той ще те хване.

Нямам друг изход.

Имаш.

Накъде?

Нагоре, нагоре, нагоре.

Въртя глава, докато отстъпва от кабинета. Следва библиотеката и след това е банята. Трябва да тръгна преди…

Бедрото ми се опира в дръжката. Тя издава тъничък звук.

Той се обръща рязко кръгом, светлината се плъзга покрай вратата на библиотеката и се прицелва директно в очите ми.

Ослепявам. Времето спира.

„Ето те къде си“ — въздъхва той.

Тогава се хвърлям.

През вратата, блъскам го, забивайки рамо в корема му. Той изхриптява от удара. Не виждам нищо, но го отмествам настрани, към стълбите…

… и изведнъж изчезва. Чувам го как се въргаля надолу по стъпалата, като лавина, светлината подскача като луда по тавана.

Нагоре, нагоре, нагоре, шепне ми Оливия.

Обръщам се, още имам звезди пред очите. Единият ми крак се удря в първото стъпало, спъвам се, почти излазвам до следващото. Издърпвам се нагоре. Хуквам.

На площадката се завъртам, очите ми се нагласяват към тъмнината. Спалнята се изправя пред мен; срещу нея е стаята за гости.

Нагоре, нагоре, нагоре.

Но горе е само празната стая. И твоята стая.

Нагоре.

На покрива?

Нагоре.

Но как? Как бих могла?

Ленивке — казва ми Ед, — нямаш избор.

От два етажа по-надолу Итън се втурва обратно по стълбите. Обръщам се и започвам да се катеря нагоре, рогозката прежуря стъпалата ми, перилото скърца под дланта ми.

Изскачам на следващата площадка, хвърлям се към ъгъла под капака за покрива. Размахвам ръка над главата си, намирам веригата. Сграбчвам я с пръсти и дърпам.