Ей Джей Фин
Жената на прозореца (41)

Четиресет и едно

Тя е висока, но с тънък кокал, гладка черна коса огражда изваяно лице. Веждите й, тънки, остри, се извиват над чифт сиво-зелени очи. Тя ме поглежда хладно, после пресича кухнята и подава ръка.

— Не мисля, че се познаваме — казва тя.

Гласът й е нисък и сочен, съвсем като на Бакол. Съсирва се в ушите ми.

Не помръдвам. Не мога.

Ръката й остава да виси във въздуха, насочена към гърдите ми. След миг махвам с ръка да си я прибере.

— Коя е тази?

— Това е съседката ви. — Литъл звучи почти натъжен.

— Джейн Ръсел — казва Норели.

Поглеждам към нея, после към него. После към жената.

— Не, не си — й казвам аз.

Тя си прибира ръката.

Обратно към следователите:

— Не, не е тя. Какво искате да кажете? Това не е Джейн.

— Повярвайте ми — започва Алистър — това е…

— Не сте длъжен да уверявате никого, господин Ръсел — му казва Норели.

— Ще ми повярвате ли, ако аз ви уверя? — пита жената.

Завъртам се към нея, правя крачка напред.

— Коя си ти? — Звуча грубо, враждебно и се радвам да видя как с Алистър се отдръпват едновременно като вързани с общи белезници за глезените.

— Д-р Фокс — казва Литъл, — дайте да се успокоим. — Той слага ръка върху рамото ми.

Докосването ме разтърсва. Врътвам се, искам да се махна от него, да се махна от Норели, вече съм в средата на кухнята, следователите стърчат край прозореца, Алистър и жената са с гръб към дневната.

Обръщам се към тях, пристъпвам напред.

— Срещнах се с Джейн Ръсел два пъти — казвам просто и бавно. — Вие не сте Джейн Ръсел.

Този път тя не отстъпва.

— Мога да ви покажа шофьорската си книжка — предлага тя, пъхайки ръка в джоба си.

Поклащам глава просто и бавно.

— Не искам да ми показвате шофьорската си книжка.

— Госпожо — обажда се Норели и аз извивам глава над рамото си. Тя се приближава и застава между нас. — Да спрем дотук.

Алистър ме гледа с широко отворени очи. Ръката на жената още е напъхана в джоба. Зад тях Итън се е оттеглил в креслото, Пънч се е свил в краката му.

— Итън — казвам аз и погледът му се плъзва към мен, сякаш е очаквал да бъде призован. — Итън.

Разбутвам Алистър и жената.

— Какво става?

Той ме поглежда. Поглежда настрани.

— Това не е майка ти. — Докосвам го по рамото. — Кажи им.

Той изправя глава, отклонява поглед наляво. Стиска челюсти и преглъща. Заглежда се в ноктите си.

— Вие никога не сте виждали майка ми — измърморва той.

Отмествам ръката си.

Обръщам се кръгом бавно, смаяна.

Тогава всички започват да говорят едновременно, в хор. „Ние може ли…“ — пита Алистър, сочейки с глава към вратата, в момента в който Норели казва: „Ние приключихме тук“, а Литъл ме съветва: „Починете си малко“.

Примигвам срещу тях.

— Ние може ли… — подхваща отново Алистър.

— Благодаря ви, господин Ръсел — казва Норели — и госпожо Ръсел.

Той и жената ме поглеждат предпазливо, като че ли съм някакво животно, което току-що е било укротено, после се отправят към вратата.

— Тръгвай — казва Алистър рязко. Итън се надига и прескача котката, погледът му е забит в пода.

Докато се изнизват един по един, Норели се нарежда зад тях.

— Д-р Фокс, правенето на фалшиви изявления пред полицията е криминално деяние — информира ме тя. — Разбирате ли го?

Гледам я втренчено. Мисля, че кимвам.

— Добре. — Тя придърпва яката на коженото палто. — Това е, което имам да ви кажа.

Вратата се затваря след нея. Чувам завъртането на бравата на външната врата.

Сега сме само аз и Литъл. Les deux.

Външната врата хлопва, докато се затваря.

— Мога ли да ви оставя сама, без да се тревожа? — пита ме той.

Кимам безизразно.

— Ето — казва той, измъквайки визитката си от вътрешния джоб, притискайки я в ръката ми. Разглеждам я. Евтина изработка. КОНРАД ЛИТЪЛ, СЛЕДОВАТЕЛ, ПОЛИЦЕЙСКИ ДЕПАРТАМЕНТ, НЮ ЙОРК. Два телефона. Имейл адрес.

— Ако имате нужда от нещо, може да ми се обадите. Хей. — Вдигам поглед. — Може да ми се обадите, окей?

Кимам.

— Окей?

Думата се изтъркулва по езика ми, разбутвайки с лакти останалите думи.

— Окей.

— Добре. По всяко време, денем и нощем. — Той подмята телефона от едната ръка в другата. — С тези моите деца въобще не спя. — Подмята го обратно в първата. Улавя ме, че го гледам, спира.

Гледаме се един друг.

— Оправяйте се, д-р Фокс. — Литъл се отправя към вратата за вестибюла, отваря я, затваря я внимателно след себе си.

Входната врата отново се отваря. Отново се затваря с трясък.