Ей Джей Фин
Жената на прозореца (29)

Двайсет и девет

По някое време следобед, когато се връщам на лаптопа, виждам, че БабаЛизи влиза в Агората, малкият символ до името й се трансформира в смеещ се емотикон, като че ли участието в този форум е радост и удоволствие. Решавам да я изпреваря.

докторътетук: Привет, Лизи!

БабаЛизи: Привет, д-р Анна!

докторътетук: Как е времето в Монтана?

БабаЛизи: Навън вали. Което е окей за момиче като мен, което си стои вкъщи!

БабаЛизи: Как е в Ню Йорк Сити?

БабаЛизи: Сигурно звуча като селянка, като го изговарям цялото? Трябва ли да казвам просто Ен Уай Си??

докторътетук: И така става. Тук е слънчево. Ти как си?

БабаЛизи: Днес е по-зле от вчера, честно казано. Поне засега.

Отпивам от чашата, завъртам виното в устата си.

докторътетук: Случва се. Напредъкът невинаги е плавен.

БабаЛизи: Вече го разбрах! Съседите ми носят продуктите вкъщи.

докторътетук: Прекрасно е, че има такива услужливи хора около теб.

Две печатни грешки. Повече от две чаши вино. Доста прилично средно аритметично, помислям си. „Доста прилично“ — казвам си на глас, отпивайки отново от чашата.

БабаЛизи: НО: Голямата новина е, че… синовете ми ще пристигнат в събота. Много искам да мога да изляза с тях навън. Наистина много искам!

докторътетук: Недей да се обвиняваш, ако не е било писано да стане този път.

Пауза.

БабаЛизи: Знам, че тази дума не е хубава, но не мога да не се чувствам като „изрод“.

Лоша дума, наистина, пронизва ме като с игла в сърцето. Пресушавам чашата, запретвам ръкавите на халата, пръстите ми започват да чаткат по клавиатурата.

докторътетук: Ти НЕ си изрод. Ти си жертва на обстоятелствата. Това, през което минаваш, е по-лошо от ада. Аз съм затворена у дома от десет месеца и знам по-добре от всеки колко е трудно. МОЛЯ ТЕ, никога не казвай, че си изрод или идиот, или нещо подобно, ти си силна и издръжлива личност, която е достатъчно смела да потърси помощ. Синовете ти трябва да се гордеят с тебе и ти трябва да се гордееш със себе си.

Fin^[1]. Не е поезия. Дори правописът ми не струва — пръстите ми се пързалят по клавишите — но всяка дума е истина. Абсолютна истина.

БабаЛизи: Толкова хубаво го каза.

БабаЛизи: Благодаря ти.

БабаЛизи: Не се учудвам, че се психолог. Знаеш точно какво да кажеш и как да го кажеш.

Чувствам как устните ми се разтягат в усмивка.

БабаЛизи: Ти имаш ли си семейство?

Усмивката ми замръзва.

Преди да отговоря, си наливам още вино. До самия ръб на чашата; навеждам глава и го изсърбвам. Една капка се плъзга по брадата ми, пада на халата. Втривам я в хавлиената тъкан. Добре че Ед го няма да ме види. Добре че никой няма да ме види.

докторътетук: Имам, но не живеем заедно.

БабаЛизи: Защо не сте заедно?

Защо наистина? Защо не живеете заедно, Анна? Вдигам чашата до устните си, оставям я отново. Картината се разгръща пред очите ми като японско ветрило: просторните заснежени равнини, хотелът бонбониера, античната машина за лед.

И за моя изненада започвам да й разказвам.