Ей Джей Фин
Жената на прозореца (14)

Четиринайсет

Препъвайки се надолу към кухнята, завъртам глава, разкършвам врат, чувам как кокалите ми пукат. Нещо там горе привлича погледа ми: от мрачния свод на тавана, три етажа над мен, ме зяпа тъмно петно — от капака към покрива е, предполагам, точно между капака и капандурата.

Чукам на вратата на Дейвид, след малко тя се отваря; той е бос, с избеляла тениска и смъкнати джинси. Току-що съм го събудила, давам си сметка.

— Извинявай — му казвам — сигурно си си легнал?

— Не.

Легнал си беше.

— Може ли да видиш нещо горе? Мисля, че има теч на тавана.

Тръгваме към последния етаж, покрай кабинета ми, покрай спалнята, стигаме до площадката между стаята на Оливия и резервната стая.

— Голяма капандура — казва Дейвид.

Не разбирам дали е комплимент.

— Така я заварихме, оригинална е — казвам, колкото да кажа нещо.

— Овална.

— Да.

— Не съм виждал много такива.

— Овални?

Но разговорът е приключил. Той разглежда петното.

— Това е мухъл — казва той приглушено, като лекар, който внимателно съобщава новината на пациента.

— Не може ли просто да го изчеткаме?

— Това няма да оправи положението.

— А какво ще го оправи?

Той въздиша.

— Първо трябва да проверя покрива. — Той се пресяга за веригата на капака и я дърпа. Капакът се отваря с трясък; към нас със скърцане се спуска стълба; нахлува слънчева светлина. Отстъпвам настрани, извън светлината. В края на краищата може и да съм вампир.

Дейвид издърпва стълбата до долу, докато се опира в пода. Гледам го как се изкачва по стъпалата, джинсите, опнати на задника; после изчезва.

— Виждаш ли нещо — подвиквам отдолу.

Няма отговор.

— Дейвид?

Чувам издрънчаване. Водна струя блясва като огледало под слънчевите лъчи и се изсипва на площадката.

— Извинявай — казва Дейвид, — това беше лейката.

— Няма нищо. Какво виждаш?

Пауза, след това гласът на Дейвид, почти възхитен:

— Тук е истинска джунгла.

Идеята беше на Ед преди четири години, когато майка ми почина. „Имаш нужда от занимание, от някакъв проект“ — реши той. И така превърнахме покрива в градина — цветни тумби, зеленчукова леха, няколко реда дървени сандъчета. В средата, централната фигура, която брокерът наричаше piece de resistance^[1], беше дървената решетка на перголата^[2], два метра широка, четири метра дълга, обрасла с дебели листа през пролетта и лятото, истински сенчест тунел. Когато по-късно баща ми получи удар, Ед сложи възпоменателно пейка в тунела. Ad astra per aspera^[3] беше изписано на табелката. През препятствия към звездите. Обичах да седя на пейката в пролетните и летните вечери с книга и чаша в ръка.

Напоследък почти не бях се сещала за градината на покрива. Сигурно всичко е подивяло.

— Напълно е обрасла — потвърди Дейвид — като гора.

Да беше слязъл вече.

— Май има нещо като пергола? — казва той. — С брезент ли е покрита?

Покривахме перголата всяка есен. Нищо не казвам; току-що си го спомних.

— Тук горе трябва да внимаваш. Да не стъпиш на капандурата.

— Нямам никакво намерение да се качвам горе — припомням му аз.

Стъклото подрънква, когато Дейвид го почуква с обувката си.

— Хлабаво е. Ако няколко клона паднат върху него, ще повлече цялата рамка надолу. — Минава още минута. — Доста е невероятно. Искаш ли да направя снимка?

— Не. Благодаря. Какво ще правим с влагата.

Единият му крак се спуска към първото стъпало, после другият, слиза.

— Трябва ни специалист. — Той стига до площадката, прибира стълбата обратно. — Покривът трябва да се изолира. Но мога да изчегъртам и да замажа петното от мухъла. — Затваря капака на тавана. — Ще шпакловам мястото. После ще го покрия с водоустойчив лак и отгоре ще сложа един латекс.

— Имаш ли материали?

— Ще купя лака и латекса. Много ще помогне, ако тук се проветри.

Застивам.

— Какво имаш предвид?

— Да се отворят някои прозорци. Няма нужда да са на този етаж.

— Не мога да отварям прозорци. Никъде.

Той свива рамене.

— Щеше да помогне.

Обръщам се и тръгвам надолу по стълбите. Той ме следва.

Слизаме в пълно мълчание.

— Благодаря, че изчисти вратата отвън — казвам, колкото да кажа нещо, когато спираме край плота в кухнята.

— Кой я изцапа?

— Някакви хлапета.

— Познаваш ли ги?

— Не. — Спирам се. — Защо питаш? Може ли да ги посплашиш?

Той примигва. Аз продължавам.

— Надявам се, че се чувстваш добре долу? — От два месеца е тук, откакто д-р Филдинг ме посъветва, че един наемател ще ми бъде от полза: да изхвърля боклука, да изпълнява поръчки, да помага за общата поддръжка и т.н., всичко това срещу по-нисък наем. Дейвид отговори пръв на моята обява в airbnb^[4]; спомням си, че имейлът му ми се стори кратък, дори рязък, докато не го срещнах и разбрах, че в имейла направо е бил приказлив. Тъкмо се беше преместил от Бостън, опитен общ работник, 7000 долара в банката. Разбрахме се за наема още същия следобед.

— Да. — Той поглежда нагоре, към тавана, където след затварянето на капака отново е сумрачно. — Има ли причина да държиш толкова тъмно? Медицинска причина, искам да кажа?

Усещам, че се изчервявам.

— Много хора в моето… — коя е правилната дума? — … състояние се чувстват твърде незащитени, ако светлината е много силна. — Посочвам прозорците. — Пък и в тази къща има достатъчно естествена светлина.

Дейвид обмисля казаното, клати глава.

— Имаш ли достатъчно светлина долу? — го питам.

— Имам.

Сега аз кимам с глава.

— Кажи ми, ако намериш още някой от чертежите на Ед долу. Аз ги събирам.

Чувам хлопването на вратичката на Пънч, виждам го да се вмъква в кухнята.

— Наистина оценявам всичко, което правиш за мен — продължавам аз, макар и със закъснение, защото виждам, че е на път да си тръгне. — С… боклука, домакинските неща и всичко останало… Направо си моят ангел спасител — добавям смутено.

— Няма нищо.

— Ако нямаш нищо против, извикай някой да се погрижи за тавана.

— Добре.

Пънч скача върху плота между нас, от устата му пада нещо. Поглеждам го.

Умрял плъх.

Дръпвам се назад. Забелязвам със задоволство, че и Дейвид се отдръпва. Малък плъх, с мазна козина и черна като червей опашка; тялото му е смачкано.

Пънч ни гледа гордо.

— Не — скарвам му се аз. Той вирва глава.

— Добре го е подредил — казва Дейвид.

Разглеждам плъха.

— Това ти ли го направи — питам Пънч, преди да се усетя, че разпитвам котарак. Пънч се огъва като пружина, с един гигантски скок се мята настрани.

— Гледай го ти! — казва Дейвид смаян. Поглеждам, Пънч се е навел напред, готов да скочи от другата страна на плота, очите му блестят.

— Дали да не го закопаем някъде — поглеждам Дейвид — не искам да гние в кофата за боклук.

Дейвид си прочиства гърлото си.

— Утре е вторник — казва той. Утре събират боклука. Сега ще го изнеса. Имаш ли вестник?

— Кой чете вестници? — Прозвуча по-рязко, отколкото исках. Продължавам бързо: — Имам найлонов плик.

Изваждам един от чекмеджето. Дейвид протяга ръка, но аз и сама мога да свърша тази работа. Обръщам плика наопаки, пъхам ръката си вътре, предпазливо сграбчвам трупа. Лека тръпка минава през тялото ми.

Издърпвам плика над главата на плъха и затварям ципа. Дейвид го поема от ръцете ми, изтегля контейнера за боклук изпод плота, пуска вътре умрелия плъх. Прас.

Точно когато измъква торбата от контейнера, отдолу се донася звук; тръбите гъргорят, стените започват да си говорят. Някой е пуснал душа.

Поглеждам към Дейвид. Той не трепва; вместо това връзва на възел края на торбата и я мята през рамо.

— Ще го изнеса навън — казва той и поема към входната врата.

Не че съм си помислила да го питам как й е името.