Ей Джей Фин
Жената на прозореца (18)

Осемнайсет

— Сигурно умираш от скука — казва тя, когато отварям вратата към вестибюла. След това ме обгръща с ръце. Аз се смея нервно. — Обзалагам се, че ти се повдига от тези черно-бели филми.

Тя се мушва покрай мен. Още не съм отронила нито дума.

— Донесох ти нещо — тя се усмихва, пъхва ръка в чантата си — освен това е студено. — Запотена бутилка ризлинг. Устата ми се навлажнява. Не съм пила бяло от сто години.

— О, не биваше…

Но тя вече крачи към кухнята.

 

 

След по-малко от десет минути вече се наливаме с виното. Джейн пали „Вирджиния Слим“, после още една и много скоро въздухът се поклаща от димни кълба, те се въртят над нас и се увиват около полилея. Ризлингът ми има вкус на пушек. Откривам, че не ме дразни; напомня ми за университетските години: беззвездни нощи пред кръчмите в Ню Хейвън, мъже с вкус на пепел.

— Доста мерло си складирала тук — казва тя, оглеждайки кухненския шкаф.

— Поръчвам на едро — обяснявам аз — харесвам го.

— Колко често зареждаш?

— Само няколко пъти в годината. — Всъщност най-малко веднъж месечно.

Тя клати глава.

— От колко време ми каза, че си така? От шест месеца? — пита тя.

— Почти единайсет.

— Единайсет месеца. — Свива устни в малко кръгче. — Не мога да свиркам. Но си представи, че току-що свирнах. — Тя забива фаса си в една купа, преплита пръсти и се навежда напред като за молитва. — И какво правиш по цял ден?

— Съветвам хора — казвам аз благородно.

— Какви хора?

— Хора онлайн.

— Аха.

— Взимам уроци по френски онлайн. И играя шах — добавям.

— Онлайн?

— Онлайн.

Тя прекарва пръст по повърхността на виното в чашата си.

— Значи интернетът е нещо като твоя прозорец към света.

— Да, но също и истинският ми прозорец — соча към огромните стъкла зад нея.

— Наблюдателницата — казва тя и аз се изчервявам. — Шегувам се.

— Много съжалявам за…

Тя маха с ръка, дръпва от цигарата.

— Няма за какво. — Струйка дим се изплъзва от устните й. — Имаш ли истинска шахматна дъска?

— Играеш ли?

— Играех преди. — Тя смачква цигарата в купата. — Дай да видим какво можеш.

 

 

Навлезли сме дълбоко в първата игра, когато звънецът иззвънява. Точно пет — доставката от аптеката. Джейн отваря вратата.

— Лекарства от врата до врата! — провиква се тя на връщане от антрето. — Има ли някаква полза от тях?

— Тези са за повдигане на настроението — казвам аз и отварям втора бутилка. Този път мерло.

— Сега вече стана купонът.

Докато пием и играем, си приказваме. И двете имаме по едно дете, както вече знаех; и двете сме ветроходки, което не знаех. Джейн предпочита единична лодка, аз предпочитам двойна или по-скоро предпочитах преди.

Разказвам й за сватбеното ни пътешествие с Ед: как наехме „Алерион“, трийсет и трифутова яхта, и обиколихме гръцките острови, въртейки се между Санторини и Делос, Наксос и Миконос. „Само двамата — спомням си аз — кръстосвахме Егейско море.“

— Точно като в „Мъртво вълнение“ — казва Джейн.

Отпивам глътка вино.

— Мисля, че в „Мъртво вълнение“ бяха в Тихия океан.

— Да, но като изключим това, е също като в „Мъртво вълнение“.

— Освен това те тръгнаха с яхтата, за да се оправят от катастрофата, която бяха преживели.

— Окей, така е.

— И после взеха на борда един психопат, който се опита да ги убие.

— Ще ме оставиш ли да си направя сравнението, или не?

Докато тя се мръщи над шахматната дъска, аз ровя из хладилника за един „Тоблерон“, нарязвам го на парчета с кухненския нож. Седим на масата и премляскваме. Шоколад за вечеря. Също като Оливия.

 

 

По-късно:

— Имаш ли много посетители? — Тя поглажда топа си и го плъзга по дъската.

Въртя глава, вдигам брадичка, за да преглътна виното.

— Нямам. Само ти и сина ти.

— Защо така?

— Не знам. Родителите ми починаха, аз работех твърде много, за да имам повече приятели.

— Нямаш ли някой от работата?

Мисля си за Уесли.

— Само двама държахме кабинета — казвам аз. — Той сега работи двойно повече, за да не му остава време за друго.

Тя ме поглежда.

— Това е доста тъжно.

— На мен ли го казваш.

— Имаш ли поне телефон?

Соча стационарния, скрит в ъгъла на кухненския плот, и се потупвам по джоба.

— Стар, древен айфон, но още работи. В случай че се обади моят психиатър. Или някой друг. Наемателят ми.

— Твоят готин наемател.

— Да, моят готин наемател. — Отпивам глътка. Вземам й царицата.

— Това вече е жестоко. — Тя изтупва пепелта от цигарата, отронила се върху масата, и се разсмива с пълен глас.

 

 

След втората игра ми казва, че иска да разгледа къщата. Поколебавам се само за миг; последният човек, който обиколи всичките етажи, беше Дейвид, а преди това… Дори не мога да си спомня. Бина се е качвала само до първия етаж; д-р Филдинг е ограничен до библиотеката. Самата идея ми се струва доста интимна, все едно се готвя да поведа нов любовник към спалнята.

Съгласявам се все пак и я съпровождам от стая в стая, от етаж на етаж. Червената тоалетна: „Все едно че съм затворена в артерия“. Библиотеката: „Толкова книги! Всичките ли си ги прочела?“. Въртя глава. „Поне една прочела ли си?“ Засмивам се.

Стаята на Оливия: „Не е ли малко малка?“. Много е малка. Трябва й стая, в която да може да порасне, като стаята на Итън. Моят кабинет, от друга страна: „Ох и ах — казва Джейн. — Едно момиче може да свърши много работа в такова място.“

— Може би, но сега главно играя шах и говоря с други като мен. Ако това може да се нарече работа.

— Виж. — Тя поставя чашата си на перваза, пъхва ръце в задните си джобове. Накланя се към прозореца. — Ето я къщата — казва тя, взирайки се в собствения си дом, гласът й става нисък, почти хрипкав.

През цялото време беше толкова весела, закачлива, че като гледам как става сериозна, леко трепвам като от скърцането на игла по стъкло.

— Ето я къщата — съгласявам се.

— Хубава е, нали? Бива си го мястото.

— Така е.

Тя се взира още малко навън. После се връщаме в кухнята.

 

 

След още известно време:

— Налага ли ти се да го ползваш често? — пита Джейн, крачейки из стаята, докато обмислям следващия си ход. Слънцето бързо се спуска над къщите; с този жълт пуловер, в крехката светлина, тя изглежда като дух, който се носи из дома ми.

Тя сочи към чадъра, облегнала се като пияница на стената.

— По-често, отколкото предполагаш — отвръщам аз. Поклащам се на стола и й описвам „градинската“ терапия на д-р Филдинг, несигурния ми поход през прага, надолу по стъпалата, скрита зад найлоновия купол, който ме предпазва от унищожение, от прозрачния въздух, от поривистия вятър.

— Интересно — казва Джейн.

— По-точно — нелепо.

— Помага ли ти поне?

Свивам рамене.

— Донякъде.

— Е — казва тя, като потупва дръжката на чадъра, както се потупва куче по главата, — на добър час.

 

 

— Хей, кога ти е рожденият ден?

— Искаш да ми купиш нещо ли?

— Много бързаш.

— Всъщност е съвсем наскоро — казвам аз.

— Моят също.

— На 11 ноември.

Тя хлъцва.

— И аз съм на 11.

— Шегуваш се.

— Не се шегувам. Единайсетият ден на единайсетия месец.

Вдигам чаша.

— Да пием за единайсети-единайсети.

Пием.

 

 

— Имаш ли молив и хартия?

Вадя от чекмеджето и ги слагам пред нея.

— Седни тук — ми казва Джейн — и се направи на хубава. — Трепкам с мигли.

Тя започва да драска с молива върху листа с къси, бързи движения. Виждам как лицето ми започва да се оформя: дълбоки очи, меки скули, удължена челюст.

— Внимавай да уловиш обратната ми захапка — шегувам се аз, но тя ми шътка да мълча.

Скицира в продължение на три минути, като поднася на два пъти чашата към устните си.

— Voila^[1] — казва тя и ми дава листа.

Изучавам го. Приликата е поразителна.

— Е, това е страхотен номер.

— Нали.

— Можеш ли да правиш и други?

— Искаш да кажеш портрети на други хора? Може да не е за вярване, но мога.

— Не, имам предвид — животни, пейзажи. От натура.

— Не знам. Най-вече се интересувам от хора. Също като теб. — Със замах тя полага подписа си в единия ъгъл. — Готово. Джейн Ръсел в оригинал.

Прибирам рисунката в едно чекмедже, там, където държа ленените покривки за гости. Иначе сигурно ще го залея с нещо.

 

 

— Гледай ти, колко са много. — Хапчетата са пръснати като скъпоценни камъни върху масичката за кафе. — Това за какво е?

— Кое по-точно?

— Розовото. Октагон. Не, шестогон.

— Казва се хексагон.

— Добре.

— Това е индерал. Бета-блокер.

Тя присвива очи.

— Това е за сърдечен удар.

— Също и за панически атаки. Забавя пулса.

— А това за какво е? Бялото, кръгличкото?

— Арипипразол. Атипично антипсихотично.

— Звучи сериозно.

— Не само звучи, а е сериозно, в някои случаи. За мен е само добавка. Предпазва ме да не се побъркам. И ме кара да дебелея.

Тя клати глава.

— А това за какво е?

— Имипрамин. Тофранил. Срещу депресията. И срещу нощно напикаване.

— Напикаваш се нощем?

— Тази нощ може и да ми се случи — казвам, като отпивам от чашата.

— Ами това?

— Темазепам^[2]. Приспивателно. То е за по-късно.

Тя поклаща глава.

— Разрешават ли някое от тези да се взима с алкохол? Преглъщам.

— Съвсем не.

Чак когато ги изгълтвам, се сещам, че тази сутрин вече ги бях изпила.

 

 

Джейн отмята глава назад, устата й е фонтан от тютюнев дим.

— Моля, само недей да казваш шах-мат. — Разсмива се. — Егото ми няма да понесе три поредни загуби. Не забравяй, че не съм играла от години.

— Личи си — казвам й аз. — Тя се смее, пръхти, оголвайки пълен набор от сребърни пломби.

Разглеждам завоеванията си. Два топа, два офицера, цяла банда пешки. Джейн ми е взела една-единствена пешка и един самотен кон. Тя проследява погледа ми и катурва коня на една страна.

— Конят е ранен — казва тя, — викайте ветеринаря.

— Харесвам конете — казвам аз.

— Я гледай. Чудотворно оздравяване. — Тя изправя коня, погалва го по мраморната грива.

Усмихвам се, отпивам последната глътка от червеното. Тя ми долива. Вглеждам се в нея.

— И обиците ти също ми харесват.

Тя попипва едната, после другата — малко перлено съзвездие на всяко ухо.

— Подарък са ми от едно старо гадже — казва тя.

— Алистър няма ли нещо против да ги носиш?

Тя се замисля, след това се засмива.

— Съмнявам се, че знае. — Тя врътва с палец колелцето на запалката, пламъкът целува цигарата й.

— Не знае, че ги носиш, или не знае от кого са?

Джейн вдишва, изстрелва дима настрани.

— И двете. Той не е много лесен. — Тя изтръсква цигарата на ръба на купата. — Не ме разбирай погрешно, той е добър човек, добър баща. Но е твърде контролиращ.

— Защо е такъв?

— Д-р Фокс, да не би да ме анализирате? — пита ме тя. Гласът й е мек, но погледът е хладен.

— Ако въобще правя нещо, по-скоро анализирам мъжа ти.

Тя вдишва отново, мръщи се.

— Винаги е бил такъв. Не е много доверчив. Поне с мен не е.

— Защо?

— О, аз бях доста дива като млада — казва тя. — Без-път-на. Това е думата. Или поне това е неговата… на Алистър думата. Лоша среда. Лоши решения.

— Докато не срещна Алистър?

— Дори и след това. Трябваше ми малко време да се вкарам в ред. — Не й е отнело чак толкова дълго, мисля си аз. Като я гледам, била е на двайсет и малко, когато е станала майка.

Сега тя поклаща глава.

— Бях с един друг мъж за известно време.

— Кой?

Гримаса.

— Бях, в минало време. Не си заслужава да го споменавам. Всички сме правили грешки.

Не казвам нищо.

— Това приключи, така или иначе. Но семейният ни живот е все още… — тя барабани с пръсти във въздуха — … предизвикателство. Да, това е думата.

— Le mot juste^[3].

— Тези уроци по френски напълно си заслужават. — Тя оголва зъби в усмивка, цигарата й се вирва нагоре.

Продължавам да я разпитвам.

— В какво точно се състои предизвикателството?

Тя издиша. Съвършено кръгло димно венче се издига във въздуха.

— Направи го пак — казвам аз пряко себе си. — Тя пуска още едно колелце. Осъзнавам, че съм пияна.

— Как да ти кажа — прочиства си гърлото, — не е само едно нещо. Сложно е. Алистър е труден. Въобще семейството е трудна работа.

— Но Итън е добро момче. И го казвам като човек, който може да познае едно добро дете, като го види — добавям аз.

Тя ме поглежда в очите.

— Радвам се, че мислиш така. И аз така мисля. — Тя отново потупва с цигарата по ръба на купата. — Сигурно ти липсва твоето семейство?

— Да. Ужасно. Но говоря с тях всеки ден.

Тя клати глава. Очите й са леко навлажнени; сигурно и тя като мен е пияна.

— Но не е същото като да са тук при теб, нали?

— Не. Разбира се, че не.

Тя поклаща глава за втори път.

— И така, Анна. Забелязваш, че не те питам какво те е докарало до това състояние.

— С наднормено тегло и преждевременно побеляла? — Наистина съм пияна.

Тя отпива от чашата си.

— Агорафобична.

— Какво да ти кажа… — Ако ще си разменяме откровения, мисля си… — Травма. Като всички останали. — Въртя се. — Изпаднах в депресия. Тежка депресия. Не е нещо, което искам да си спомням.

Тя върти глава.

— Не. Не, напълно разбирам — не е моя работа. И предполагам, че не можеш да каниш хора на гости. Просто мисля, че трябва да ти измислим още хобита. Освен шаха и черно-белите филми.

— И шпионирането.

— И шпионирането.

Замислям се.

— Преди обичах да правя снимки.

— Изглежда, още обичаш.

Това заслужава усмивка.

— Права си. Но имах предвид външни снимки. Доставяха ми удоволствие.

— Нещо като Портрети от Ню Йорк ли?

— По-скоро сред природата.

— В Ню Йорк Сити?

— В Ню Ингланд. Понякога ходехме там.

Джейн се обръща към прозореца.

— Погледни — казва тя и сочи на запад, и аз поглеждам: пухкав залез, утайката на здрача, сградите като изрязани от хартия на фона на огненото сияние. Наблизо кръжи птица.

— Това е природа, нали така?

— Технически, да. Късчета природа. Но аз имам предвид…

— Светът е прекрасно място — настоява тя и го казва сериозно; погледът е спокоен, гласът равен. Очите й улавят моите, задържат ги. — Недей да забравяш това. — Тя се навежда, смачква цигарата в дъното на купата. — И недей да го пропускаш.

Измъквам телефона от джоба си, насочвам го към прозореца, правя снимка. Поглеждам към Джейн.

— Само така, момиче — извиква тя.