Ей Джей Фин
Жената на прозореца (36)

Трийсет и шест

Скърцане на твърдо колосана калъфка под ухото ми.

Стъпки в близост.

После — тихо, но странно тихо, по различен начин тихо.

Облещвам очи.

Лежа на една страна, гледам към радиатор.

А над радиатора — прозорец.

Зад прозореца — тухлена стена, зигзагът на пожарната стълба, грозната сграда на Спешна помощ.

Друга сграда.

Лежа в двойно легло, завита с гладко опънат чаршаф. Измъквам се, сядам.

Опирам се на възглавницата, оглеждам стаята. Малка е, скромно обзаведена — всъщност едва обзаведена: пластмасов стол до стената, нощно шкафче до леглото, кутия с бледорозови хартиени салфетки на шкафчето. Нощна лампа. Тънка вазичка, празна. Вратата срещу мен — затворена, стъклото — матирано. Над главата ми — гипсов таван и флуоресцентни лампи.

Пръстите ми смачкват чаршафа.

Започва се.

Далечната стена се плъзга назад, отстъпва; вратата в нея се смалява. Поглеждам към стените от двете ми страни, виждам как се отдръпват една от друга. Таванът трепери, скърца, навива се като капак на консервена кутия, като покрив, тласнат от ураган. Въздухът отлита с него, изтръгва се от дробовете ми. Подът бучи. Леглото се тресе.

Лежа тук, на този висок матрак, в тази скалпирана стая, без въздух за дишане. Давя се в леглото, умирам в леглото.

„Помощ“ — викам аз, но е само шепот, който се измъква на пръсти от гърлото ми и се размазва по езика ми. „По-о-мощ“ — опитвам отново; този път зъбите ми тракат с всичка сила, искри изхвърчат от устата ми, все едно че съм захапала токов кабел, гласът ми го улавя като бушон и експлодира.

Крещя.

Чувам боботене на гласове, виждам стълпотворение от сенки, които се набутват през далечната врата, спускат се към мен, носят се с необикновена бързина през безкрайната, безкрайната стая.

Крещя отново. Сенките се пръсват като ято, лумват край леглото ми.

— Помощ — умолявам с последната глътка въздух в тялото си.

Тогава игла пронизва ръката ми. Много сръчно — почти не го усещам.

 

 

Вълна се разбива над мен, беззвучна и мека. Аз се нося, летя в някаква искряща бездна, дълбока, прохладна. Думите щукат наоколо като риби.

— Връщам се веднага — някой промърморва.

— … стабилна — казва друг.

И тогава съвсем ясно, като че ли току-що съм изплувала, като че ли водата току-що се е оттекла от ушите ми, чувам: „Тъкмо навреме“.

Завъртам глава. Тя пада мързеливо на възглавницата.

— Тъкмо щях да си тръгвам.

Сега го виждам, или голяма част от него — отнема ми време да го сканирам от край до край, защото съм замаяна от лекарства (поне това го схващам) и защото той е огромен, мъж канара: синьо-черна кожа, широки рамене, гръден кош като планина, косата — гъста, тъмна четина. Костюмът му отчаяно се крепи за тялото му, борейки се с всички сили с непосилната задача.

— Здравейте — казва той, гласът му е приятен и нисък. — Аз съм следователят Литъл.

Примигвам. На лакътя му — буквално върху самия му лакът — е кацнала дребна като гугутка жена в жълта сестринска униформа.

— Разбирате ли какво ви казват? — пита ме тя.

Примигвам отново, после кимам. Усещам как въздухът се завихря около мен, като че ли е бесен, като че ли съм още под водата.

— Намирате се в „Морнингсайт“ — обяснява сестрата. — Полицията цяла сутрин ви чака да се събудите. — Все едно че се кара на някого, че не е вдигнал домофона.

— Как се казвате? Може ли да ни кажете името си? — пита следователят Литъл.

Отварям уста. Писукам. Гърлото ми е пресъхнало. Имам чувството, че току-що съм изкашляла едно кълбо прах.

Сестрата заобикаля леглото, застава до нощното шкафче. Следя я, като бавно завъртам глава и виждам, че поставя чаша в ръката ми. Отпивам. Възтопла вода.

— Вие сте под упойка — казва ми тя почти извинително — бяхте малко неспокойна в началото.

Въпросът на следователя виси във въздуха без отговор. Завъртам поглед обратно към Литъл.

— Анна — казвам, сричките се препъват в устата ми, сякаш езикът ми е полегнал полицай. С какво, по дяволите, са ме натъпкали?

— Имате ли фамилно име, Анна? — пита той.

Отпивам още една глътка.

— Фокс. — Звучи много удължено в моите уши.

— Ъхъ. — Той измъква бележник от вътрешния си джоб, гледа го. — Може ли да ми кажете къде живеете?

Рецитирам адреса си.

Литъл кима.

— Знаете ли откъде ви прибраха снощи, госпожо Фокс?

— Доктор Фокс — поправям го аз.

Сестрата до мен се размърдва.

— Докторът ще дойде след малко.

— Не — въртя глава. — Аз съм доктор.

Литъл ме зяпва.

— Аз съм д-р Фокс.

Лицето му се разтяга в усмивка. Зъбите му са почти фосфоресциращо бели.

— Доктор Фокс — продължава той, почуквайки по бележника с пръст. — Знаете ли откъде ви прибраха снощи?

Отпивам от водата, изучавам го. Сестрата пърха около мене.

— Кой? — питам аз. Точно така: аз също мога да задавам въпроси или поне да ги изфъфлям.

— Бърза помощ — и после, преди да мога да отговоря — те ви взеха от градината „Хоновър“. Били сте в безсъзнание.

— В безсъзнание — като ехо повтаря сестрата, в случай че съм го пропуснала първия път.

— Направили сте телефонно обаждане малко след десет и половина. Намерили са ви по хавлиен халат и с това нещо в джоба. Той разтваря огромната си ръка и виждам домашните ключове да блестят в дланта му. — И това нещо до вас. — Той слага на коленете си моя чадър, спиците му са счупени.

Започва някъде в червата, после се втурва през дробовете ми, през сърцето, в устата, процежда се през зъбите ми:

Джейн.

— Какво казвате? — Литъл се мръщи насреща ми.

— Джейн — повтарям аз.

Сестрата поглежда към Литъл.

— Тя каза „Джейн“ — превежда тя услужливо.

— Моята съседка. Видях как я наръгаха. — Отнема ми цял леден век, думите се разтапят в устата ми, преди да мога да ги изплюя навън.

— Да. Чух вашето обаждане на 911 — казва Литъл.

911. Точно така. Оня диспечер с южняшкия акцент. После походът през страничната врата, към градината, шума на клоните отгоре, светлините, които се завъртяха като някаква дяволска магия под купола на чадъра ми. Зрението ми се размива. Дишам тежко.

— Опитайте се да запазите спокойствие — заповядва ми сестрата.

Вдишвам отново, задавям се.

— По-леко — тревожи се сестрата.

— Тя е окей — казва той.

Хриптя срещу него, вия, надигам глава от възглавницата, протягам врат, задъхвам се. И със смачканите си дробове се нахвърлям върху него — от къде на къде той ще знае дали съм окей? Полицай, който току-що ме е видял. Ченге — въобще срещала ли съм се с ченге досега? Освен за някоя глоба за колата.

Луминесцентните тръби просветват пред очите ми като тъмни резки от лапата на тигър върху ретината ми. Той не сваля поглед от мен, дори докато очите ми пълзят нагоре и надолу по лицето му като отчаян катерач. Зениците му са абсурдно големи. Устните му — пълни, благи.

И докато зяпам Литъл, докато пръстите ми заглаждат одеялото, усещам как тялото ми се отпуска, гърдите ми се разтварят, зрението се избистря. Това, което са ми дали, най-после победи. Аз наистина съм окей.

— Тя е окей — казва Литъл повторно. Сестрата ме потупва по ръката. Добро момиче.

Отпускам глава, затварям очи. Изтощена съм. Балсамирана съм.

— Съседката ми беше наръгана — прошепвам аз — името й е Джейн Ръсел.

Чувам как столът на Литъл простенва, когато се накланя към мен.

— Видяхте ли кой я нападна?

— Не. — Повдигам с труд клепачи като ръждясала гаражна врата. Литъл се е навел над бележника си, веждите му са набръчкани. Той се мръщи и кима едновременно. Сигналът е неясен.

— Но я видяхте да кърви?

— Да. — Искам да спра да фъфля. Искам да спре да ме разпитва.

— Бяхте ли пили алкохол?

Доста.

— Малко — признавам аз. — Но това няма… — вдишвам и усещам как свежа паника минава като ток през мен. — Трябва да й помогнете. Тя е… тя може да е мъртва.

— Ще повикам доктора — казва сестрата, отправяйки се към вратата.

Докато излиза, Литъл кима отново.

— Знаете ли кой може да иска да нарани съседката ви?

Преглъщам.

— Мъжът й.

Той пак кима, пак се чумери, тръсва ръка и захлопва бележника.

— Там е работата, Анна Фокс — казва той вече припряно, делово, — че аз посетих Ръселови тази сутрин.

— Тя добре ли е?

— Бих искал да дойдете с мен и да дадете показания.

 

 

Докторката, млада жена с латиноамерикански произход, е толкова красива, че отново ми спира дъхът, но не по тази причина тя ми бие един лоразепам.

— Има ли на кого да се обадим за вас? — пита тя.

Готова съм да й дам името на Ед, но се спирам. Нима смисъл.

— Няма смисъл — й казвам.

— Какво казвате?

— Няма никого — казвам аз. — Няма нужда… добре съм. — Внимателно обработвам всяка дума, все едно че е оригами. — Но…

— Някой член на семейството? — Тя поглежда към халката ми.

— Не — казвам аз и покривам лявата си ръка с дясната. — Съпругът ми… аз не съм… ние не сме заедно. Вече.

— Някой приятел?

Въртя глава. На кого би могла да се обади? Не на Дейвид, със сигурност не на Уесли; Бина може би, само че аз наистина съм окей. Джейн не е.

— Кой е вашият лекар?

— Д-р Филдинг — отговарям автоматично, но сама се спирам — не, не му звънете.

Виждам как си разменя поглед със сестрата, която пък разменя поглед с Литъл, който поглежда обратно към докторката. Като преди престрелка в мексикански филм. Искам да се засмея. Спирам се. Джейн.

— Както знаете, вие бяхте в безсъзнание в градината — продължава докторката. — Бърза помощ не са могли да ви идентифицират, затова ви докараха в „Морнингсайт“. Когато се свестихте, получихте паническа атака.

— Голяма — подсказва сестрата.

Докторката кима.

— Голяма. — Тя преглежда картона. — Тази сутрин отново се повтори. Разбирам, че и вие сте доктор?

— Не по медицина — казвам й аз.

— Какъв доктор сте?

— Психолог. Работя с деца.

— Имате ли…

— Една жена беше наръгана — казвам, повишавайки глас. Сестрата се отдръпва, като че ли съм замахнала с юмрук. — Защо никой не прави нищо?

Докторката и Литъл разменят бързи погледи.

— Страдали ли сте и преди от панически атаки? — пита ме тя.

И тогава пред Литъл, който добронамерено слуша от стола, пред сестрата, която притреперва като колибри, разказвам на докторката — на всички тях — за моята агорафобия, депресия и, да, за моето паническо разстройство; казвам им за схемата от лекарства, за десетте месеца, затворена вкъщи, за д-р Филдинг и неговата терапия. Отнема доста време, гласът ми е все още сух; всяка минута наливам в гърлото си още вода, която се стича покрай думите ми, докато те изплуват нагоре като мехурчета и се изсипват от устните ми.

Когато свършвам, когато отпускам глава на възглавницата; докторката се консултира с картона ми за момент.

Кимва бавно.

— Добре — казва тя. Бързо кимване. — Добре. — Поглежда нагоре. — Нека поговоря със следователя. Господин следовател, ако обичате… — Посочва към вратата.

Литъл се надига, столът скърца при ставането му. Усмихва се към мен, излиза след докторката от стаята.

Отсъствието му оставя празнота. Сега сме само аз и сестрата.

— Пийнете си още вода — съветва ме тя.

 

 

След няколко минути те се връщат. Може да е било и по-дълго; тук няма часовник.

— Следователят предложи да ви изпрати до дома — казва лекарката. Поглеждам към Литъл; той ми се усмихва. — И ви давам малко ативан^[1] за после. Но трябва да сме сигурни, че няма да получите нова атака, преди да се приберете. Така че най-бързият начин да го направим…

Знам кой е най-бързият начин. И сестрата вече размахва спринцовката.