Ей Джей Фин
Жената на прозореца (60)

Шейсет

В кухнята съм, дъждовни капки чукат по прозореца, наливам си още мерло. Отпивам голяма глътка. Имах нужда.

Съсредоточи се.

Какво знам сега, което не знаех преди? Алистър не е смесвал професионалния и личния си живот. Съвпада с профила на много престъпници, но иначе е безполезно. Нататък: подготвял се е за пренасочване в нюйоркския офис на фирмата, дори е купил къща, преместил е цялото семейство на юг… но тогава нещо се е объркало и той е останал наникъде.

Какво се е случило?

Кожата ми настръхва. Тук е доста студено. Замъквам се до камината, завъртам кранчето. Пламъците разцъфтяват като градина.

Потъвам в дивана, между възглавниците, виното се люшка в чашата, халатът се усуква около мен. Има нужда от изпиране. Аз имам нужда от изпиране.

Пръстите ми се плъзгат в джоба. Отново напипват визитката на Литъл. Отново я пускат.

И отново се виждам, виждам сянката си в екрана на телевизора. Потънала между възглавниците с мърлявия си халат, приличам на призрак.

Спри. Съсредоточи се. Следващият ход. Слагам чашата на кафената масичка, подпирам лактите си на колената.

Осъзнавам, че нямам следващ ход. Не мога дори да докажа съществуването, минало или сегашно, на Джейн — на моята Джейн, истинската Джейн, — да не говорим за изчезването й. Или смъртта й.

Или смъртта й.

Сещам се за Итън, хванат като в капан в тази къща. Мило момче.

С мъка прекарвам пръсти през косата си, все едно че ора нива. Чувствам се като мишка в лабиринт. Както едно време в часовете по експериментална психология: тези малки създания с очички като главички на карфица и опашчици като връв на балон препускаха от един задънен край към друг. „Хайде, давай“, окуражавахме ги ние, надвесени над тях, смеехме се и правехме залози.

Сега не ми е смешно. Питам се за кой ли път дали да не говоря с Литъл.

Вместо това говоря с Ед.

 

 

— Значи леко се побъркваш, нали така ленивке?

Въздишам, влача крака по килима на кабинета. Дръпнала съм щорите, за да не може онази жена да ме вижда. Стаята е на райета от мъждива светлина, като клетка.

— Чувствам се напълно безпомощна. Все едно че съм на кино и филмът е свършил, лампите са светнали и всички са се изнесли от салона, а аз още стоя там и се опитвам да разбера какво се случи.

Той се подсмива.

— Какво? Смешно ли ти се вижда?

— Просто е много в твой стил да оприличаваш всичко на филм.

— Не е ли?

— Е.

— Какво да правя, напоследък опитът ми за сравнения е доста ограничен.

— Окей. Окей.

Не му казвам нищо за снощи. Дори като си помисля за това, ме втриса. Но останалите събития ги разгъвам като целулоидна лента: телефонното съобщение от лъжкинята, обицата в апартамента на Дейвид, ножа, разговора с Алекс.

— Звучи като филм — повтарям аз — очаквах, че ще си по-разтревожен.

— От какво?

— На първо място от факта, че наемателят ми има обица на мъртва жена в спалнята си.

— Не си сигурна, че е нейна.

— Нейна е, сигурна съм.

— Не може да си сигурна. Ти дори не си сигурна, че тя е…

— Какво?

— Разбираш ме.

— Какво?

Той въздиша.

— Че е жива.

— Аз не мисля, че е жива.

— Искам да кажа, не си сигурна, че въобще съществува или че…

— Да. Сигурна съм. Сигурна съм. Не си въобразявам. Нямам халюцинации.

Мълчание. Чувам го как диша.

— Не мислиш ли, че си параноична?

Но преди да довърши, аз се нахвърлям върху него:

— Не е параноя, ако наистина се е случило.

Мълчание. Този път май не разбра какво искам да кажа.

Когато започвам да говоря отново, гласът ми е изопнат:

— Изключително фрустриращо е да бъда разпитвана по този начин. Много, много съм фрустрирана от това, че съм заклещена тук. — Преглъщам. — В тази къща и в този… — Искам да кажа порочен кръг, но докато намеря думите, той вече говори.

— Знам.

— Нищо не знаеш.

— Мога да си представя, тогава. Виж, Анна — продължава той, преди да успея да кажа нещо. — От два дена си в ускорително движение. Целият уикенд. Сега твърдиш, че може би Дейвид има нещо общо с… каквото е там. — Изкашля се. — Ти се самонавиваш. Опитай се тази вечер просто да гледаш един филм или да прочетеш нищо. Легни си рано. — Кашляне. — Взимаш ли си редовно лекарствата?

— Да. — Разбира се, че не.

— И избягваш да пиеш?

— Разбира се. — Разбира се, че не.

Пауза. Не мога да преценя дали ми вярва.

— Искаш ли да кажеш нещо на Ливи?

Въздъхвам с облекчение.

— Искам. — Чувам как дъждовните капки барабанят по стъклото. След секунда чувам гласа й, мек и задъхан.

— Мамо?

Засиявам.

— Хей, сладурче.

— Хей.

— Добре ли си?

— Да.

— Липсваш ми.

— М-м.

— Какво каза?

— Казах „м-м“.

— Това значи ли „И ти ми липсваш, мамо“?

— Да. Какво става там?

— Къде?

— В Ню Йорк Сити. — Винаги така го нарича. Толкова формално.

— Искаш да кажеш у дома? — Сърцето ми омеква: у дома.

— Да, у дома.

— Просто нещо с новите съседи. Нашите нови съседи.

— Какво нещо?

— Нищо особено, сладурче. Просто недоразумение.

Ед взима слушалката:

— Виж, Анна, извинявай, че ви прекъсвам, но ако се тревожиш за Дейвид, трябва да се обадиш в полицията. Не защото той е, така де… непременно свързан, с каквото там става, но защото той има досие и не е редно да се страхуваш от собствения си наемател.

Клатя глава.

— Да.

— Окей?

Пак кимам.

— Имаш ли номера на този полицай?

— Литъл. Имам го.

Надничам през щорите. Забелязвам някакво движение през градината. Входната врата на Ръселови се отваря — рамка от ярка бяла светлина в сивия дъжд.

— Окей — казва Ед, но аз вече не го слушам.

Когато вратата се затваря, жената се появява на стълбите. Тя е с палто до коляното, яркочервено като пламък от факел, и над главата й се поклаща прозрачният купол на чадър. Пресягам се за камерата на бюрото, вдигам я към очите си.

— Какво каза? — питам Ед.

— Казах, че искам да се грижиш за себе си.

Взирам се в обектива. Поточета дъждовна вода се спускат по чадъра като разширени вени.

Навеждам обектива, приближавам върху лицето й: чипото носле, млечната кожа. Има тъмни кръгове под очите й. Като на човек, който не спи добре.

Докато казвам довиждане на Ед, тя бавно слиза по входните стъпала с високите си ботуши. Спира, вади телефона от джоба си, разглежда го. После го пъхва обратно и тръгва на изток, към мен. Под купола на чадъра лицето й е размазано.

Трябва да говоря с нея.