Ей Джей Фин
Жената на прозореца (25)

Двайсет и пет

Той се подава на вратата, тениската му е потъмняла от пот, косата е сплескана. В едно му ухо е напъхана слушалка.

— Каква има?

— Не чу ли писъка у Ръселови? — повтарям. Чух, че току-що се върна, само трийсет минути след като Джейн се появи на стъпалата. През това време никонът ми беше насочен право към прозорците на Ръселови, като хрътка, подгонила лисица от дупката.

— Не съм, излязох оттам преди половин час — казва Дейвид. — Отидох до кафенето да си взема сандвич. — Той повдига края на фланелката към лицето си, избърсва потта. Стомахът му е целият на плочки.

— Чула си писък?

— Два писъка. Силно и ясно. Към шест часа:

Той поглежда часовника си.

— Може и да съм бил още там, но не чух нищо — казва той, посочвайки слушалките; другата слушалка се полюшва край бедрото му. — Освен Спрингстийн.

На практика това е първото лично нещо, което някога е споделял с мен, но моментът не е подходящ. Аз продължавам да обяснявам.

— Ръсел не ми каза, че си там. Каза ми, че е сам със сина си.

— Бил съм си тръгнал значи.

— Звънях ти. — Звуча умоляващо.

Той се мръщи, вади телефона от джоба си, гледа го, намръщва се още повече, като че ли телефонът го е подвел.

— О-о. Имаш ли нужда от нещо?

— Значи не си чул никой да вика?

— Не, не съм чул никой да вика.

Обръщам се.

— Имаш ли нужда от нещо — пита ме той повторно, но аз вече съм се запътила към прозореца с камера в ръката.

 

 

Виждам го как тръгва да излиза. Вратата се отваря и когато се затваря, той се появява. Изтичва надолу по стъпалата, обръща се наляво, крачи по тротоара. Право към моята къща.

Когато след минута звънва звънецът, аз вече го чакам край домофона. Натискам бутона, чувам го да влиза във вестибюла, чувам как външната врата се затваря с щракване зад гърба му. Отварям врата, а той вече е там, в тъмнината, очите му са зачервени и подпухнали, виждат се кръвоносните съдове в тях.

— Съжалявам — казва Итън, пристъпвайки на прага.

— Няма защо. Влизай.

Той се придвижва като хвърчило, първо се полюшва към дивана, после към кухнята.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — питам го аз.

— Не, не мога да остана. — Върти глава, сълзи се стичат по лицето му. Това момче идва два пъти и двата пъти плаче в моята къща.

Аз, разбира се, съм свикнала с деца в стрес: плачещи, викащи, блъскащи кукли, мятащи книги. Обикновено Оливия беше единствената, която можех да прегърна. Сега разтварям ръце за Итън, простирам ги широко като крила и той прекрачва несръчно сякаш ще се блъсне в мен.

За един миг и после за още малко отново държа дъщеря си — държа я в първия учебен ден, държа я в басейна на почивката в Барбадос, притискам я под тихо падащите снежинки. Сърцето й бие до моето, ударите им се редуват, като двойка барабани, кръвта се блъска във вените ни.

Той изсумтява нещо неясно върху рамото ми.

— Какво има?

— Казвам, че наистина съжалявам — повтаря той, отдръпвайки се от мен, и прекарва ръкав под носа си. — Наистина съжалявам.

— Няма нищо. Спри да го повтаряш. Няма нищо. — Отмествам един кичур от окото си, правя същото и на неговото чело. — Какво става?

— Баща ми… — Той се спира, поглежда през прозореца към къщата. Тя блести като череп в тъмнината. — Баща ми крещеше и аз трябваше да изляза оттам.

— Къде е майка ти?

Той подсмърча, отново си бърше носа.

— Не знам. — Вдишва няколко пъти дълбоко и ме поглежда в очите. — Съжалявам. Не знам къде е. Но е добре.

— Сигурен ли си?

Той киха, поглежда надолу. Пънч се е напъхал между краката му и се търка в глезените му. Итън киха отново.

— Извинявай. — Пак подсмърча. — Котката. — Той се оглежда наоколо, като че ли е изненадан, че се намира в моята кухня. — Трябва да се връщам вкъщи. Баща ми ще се ядоса.

— Изглежда вече е ядосан. — Издърпвам стол изпод масата, подавам му го.

Той обмисля дали да седне, след това хвърля поглед към прозореца.

— Трябва да си вървя. Не трябваше да идвам. Аз просто…

— Искал си да излезеш от вкъщи — довършвам изречението му. — Разбирам. Но не е ли опасно да се върнеш?

За моя изненада той се засмива, кратко и рязко.

— На думи е силен. И толкова. Не се страхувам от него.

— Но майка ти се страхува.

Той не казва нищо.

Доколкото виждам, Итън не показва нито един от признаците на тормозено дете: няма следи по лицето и ръцете, поведението му е будно и общително (макар че плака на два пъти, да не забравяме това), хигиената му е задоволителна. Но това са само впечатления от пръв поглед. В крайна сметка той е тук, насред кухнята ми, и хвърля нервни погледи към дома си през градината.

Бутам стола обратно под масата.

— Искам да ти дам мобилния си — казвам му аз.

Той кима, струва ми се с неохота, но това ми стига.

— Може ли да ми го запишеш? — моли ме той.

— Нямаш ли мобилен?

Той върти глава.

— Той… баща ми, не ми дава. — Подсмърча. — Имейл също нямам.

Не се изненадвам. Взимам една стара рецепта от плота и надрасквам номера. След четвъртата цифра виждам, че пиша стария си номер в работата, спешната линия, запазена за пациентите ми. „1-800-АННА-СЕГА“ — обичаше да се шегува Ед.

— Извинявай, грешен номер. — Зачертавам го и под него пиша правилния номер. Когато отново вдигам поглед, той стои до вратата на кухнята и гледа през прозореца към тяхната къща.

— Не трябва да се връщаш там — казвам му аз.

Той се обръща. Колебае си. Върти глава.

— Трябва да си ида вкъщи.

Кимам, подавам му листа. Той го прибира в джоба си.

— Можеш да ми се обадиш по всяко време — казвам аз. — Дай номера и на майка ти, моля те.

— Окей. — Той тръгва към вратата, разпъва рамене, изправя се. Подготвя се за битка, мисля си аз.

— Итън?

Той се обръща, ръката му е върху дръжката.

— Наистина мисля така. По всяко време.

Той кима. После отваря вратата и излиза.

Връщам се на прозореца, гледам го как заобикаля градината, изкачва стъпалата, пъха ключа в ключалката. Спира се, поема си дъх. После изчезва вътре.