Ей Джей Фин
Жената на прозореца (49)

Четиресет и девет

ГЪРЛПУЛ^[1] ви предизвиква!

Това е шахматната ми програма. Показвам среден пръст на екрана и притискам телефона до ухото си. Записът от гласовата поща на д-р Филдинг, крехък като изсъхнал лист, ме поканва да оставя съобщение. Оставям съобщение, изговаряйки внимателно всяка дума.

В библиотеката на Ед съм, лаптопът затопля бедрата ми, обедното слънце се плъзга по килима. Чаша мерло на масата до мен. Чаша и бутилка.

Не искам да пия. Искам мозъкът ми да е бистър. Искам да мога да мисля. Искам да анализирам. Последните тридесет и шест часа вече избледняват, изпаряват се като мъгла. Вече усещам как къщата изправя рамене и се отърсва от външния свят.

Нуждая се от едно питие.

Гърлпул. Какво тъпо име. Гърлпул. Напомня ми „Въртоп“ с Тиерни и Бакол. Вече е в кръвта ти.

Със сигурност е. Повдигам чашата до устните си, усещам как виното се стича по гърлото ми, клокочи във вените ми.

Плюй през рамо и стискай палци.

Пусни ме да вляза!

Всичко ще бъде наред.

Всичко ще бъде наред. Изсумтявам.

Мозъкът ми е като блато, мътен и лепкав, фантазии и истини се смесват и разбъркват. Кои бяха ония дървета, дето виреят в силно заблатени райони? Дето корените им са изложени над повърхността? Ман… мандрагора? Започваше с „ман“ във всеки случай.

Дейвид.

Чашата се разклаща в ръката ми.

В бързането, в бъркотията бях забравила за Дейвид.

Който работеше у Ръселови. Който може… който трябва да е виждал Джейн.

Оставям чашата на масата, изправям се с усилие. Залюлявам се към стълбите. Слизам надолу, появявам се в кухнята. Хвърлям поглед към Ръселови — не виждам никого, никой не ме гледа, — тогава чуквам на вратата за сутерена, първо леко, после с всичка сила. Викам го по име.

Никой не отговаря. Чудя се дали не спи. Още е следобед.

Имам идея.

Не е редно, знам, но къщата е моя. Освен това е спешно. Много спешно.

Отивам до шкафа в дневната, отварям едно чекмедже и го намирам вътре, сребрист и назъбен, ключа.

Отивам пак до вратата. Чукам още веднъж — нищо — пъхам ключа в ключалката. Завъртам то.

Отварям вратата.

Тя изскърцва. Аз трепвам.

Но всичко е тихо, докато се взирам надолу по стълбите. Слизам в тъмното, стъпвам меко с пантофите си, като се подпирам с ръка на грапавата мазилка на стената.

Стигам до долу. Щорите са спуснати; тук е като нощ. Намирам електрическия ключ на стената, натискам го. Стаята се облива в светлина.

Два месеца откакто не съм идвала тук, два месеца откакто Дейвид дойде да го види. Той огледа всичко с катранено тъмните си очи — дневната с чертожната маса на Ед по средата; малката ниша с леглото; кухнята от светло дърво; банята — и кимна, веднъж.

Не е направил особени промени. Всъщност нищо не е променил. Диванът на Ед си е на същото място; чертожната маса и тя е тук, само че в хоризонтално положение. Отгоре е оставена чиния, пластмасова вилица и ножът в нея са сложени на кръст като хералдичен символ. Кутии с инструменти са подредени една върху друга до стената край входната врата. В най-горната забелязвам макетния нож, който му заех, лъскавото езиче на малкото му острие се подава от дръжката. До нея лежи книга, гърбът й е пречупен. Сидхарта.

Снимка в тънка черна рамка виси на противоположната стена. Аз и Оливия на пет годинки, на входните стъпала на къщата, аз съм я обгърнала с ръце. И двете сме ухилени до уши, Оливия с липсващо предно зъбче. „Зъбче-тук, зъбче-там“, обичаше да се шегува Ед.

Бях забравила за тази снимка. Сърцето ми леко се свива. Чудя се защо още виси тук.

Приближавам се до нишата. „Дейвид“, казвам тихо, макар да съм сигурна, че не е там.

Чаршафите са струпани в долната част на матрака. Дълбоки вдлъбнатини на възглавниците, все едно че са били ритани. Проверявам леглото: парченце от изсъхнала юфка се къдри на възглавницата; презерватив, смачкан и мазен, скрит до стената; тубичка с аспирин, заседнала между рамката и матрака; йероглифи от изсъхнала пот или сперма, изрисувани върху долния чаршаф; тъничък лаптоп на края на матрака. Лента с презервативи виси на лампиона. На нощното шкафче блести обица.

Надничам в банята. Мивката е разчертана от косми, тоалетната зее широко. В душа — полупразна тубичка обикновен шампоан и парче сапун.

Отдръпвам се, връщам се в стаята. Прекарвам ръка по чертожната маса.

Нещо ми се върти в главата.

Опитвам се да го хвана, изплъзва ми се.

Оглеждам стаята още веднъж. Не виждам никъде фотоалбум, макар че сигурно вече никой не държи фотоалбуми (Джейн имаше, спомням си); няма калъфи със сидита или колонка с дивидита, но предполагам, че и те са на изчезване. Не е ли невероятно как според интернет някои хора може и въобще да не са съществували?, беше казала Бина. Всички спомени на Дейвид, музиката му, всичко, което говори за човека, го няма. Или по-скоро е около мен, носи се из въздуха, но е невидимо — файлове и иконки, единици и нули. Няма нищо на показ в реалния свят, нито знак, нито диря. Не е ли невероятно?

Разглеждам отново снимката на стената. Мисля за шкафа в моята дневна, натъпкан догоре с дивидита. Аз съм реликва. Времето ме е подминало.

Обръщам се да си вървя.

И в този момент чувам скърцане зад гърба ми. Външната врата е.

Гледам я как се отваря, Дейвид застава пред мен, присвил очи.