Ей Джей Фин
Жената на прозореца (87)

Осемдесет и седем

Ако се обадя на 911, колко бързо ще дойдат? Ако звънна на Литъл, дали ще ми вдигне?

Ръката ми подскача встрани.

Телефона го няма.

Пляскам по възглавницата, по одеялата. Нищо. Телефонът не е там.

Мисли. Мисли. Кога го използвах за последен път? На стълбите, когато говорих с Бина. И после — после отидох в дневната да загася лампата. Какво съм направила с телефона? Занесла съм го в кабинета? Оставила съм го там?

Няма значение, осъзнавам. Няма го.

Звукът пак разцепва тишината. Строшено стъкло.

Измъквам се от леглото, първо единия крак, после другия, опирам и двата на килима. Изправям се. Намирам халата, проснат на стола, дърпам го. Пристъпвам към вратата.

От капандурата надолу по стълбището се разнася сив здрач. Пристъпвам през вратата, залепям гръб на стената. Тръгвам надолу по извивките на стълбите със замрял дъх и блъскащо сърце.

Стигам до долната площадка. Навсякъде е тихо.

Леко-леко, на пръсти към кабинета, първо усещам рогозката, после — килима. От вратата оглеждам бюрото. Телефонът не е там.

Обръщам се към стълбите. Един етаж по-нагоре съм. Невъоръжена. Не мога да повикам помощ.

Долу се чупи стъкло.

Треперя, хълбокът ми се удря в дръжката на вратата на килера.

Вратата на килера.

Сграбчвам дръжката. Натискам. Чувам щракането на бравата, дърпам и отварям вратата.

Непрогледна тъмнина зейва пред мен. Прекрачвам прага.

Връвта за лампата ме удря по челото. Да рискувам ли? Не твърде е ярка; ще се види от стълбите.

Промъквам се напред в тъмното, махам с две ръце, сякаш играя на пиян морков. Докато едната ръка го напипва: студения метал на кутията с инструменти. Докосвам закопчалката, отмятам я, бъркам вътре.

Ножът за картон.

Излизам от килера с оръжие в ръка, плъзгам копчето, острието се подава, блясва под блуждаещия лунен лъч. Изкачвам се до върха на стълбите, притиснала лакът до тялото, острието е насочено право напред. С другата ръка се държа за перилото: И тогава се сещам за телефона в библиотеката. Стационарния. Само на няколко метра от мен. Обръщам се.

Преди да мога да направя крачка, чувам глас отдолу:

„Госпожо Фокс — някой ме вика, — елате да се присъедините към мен в кухнята“.