Ей Джей Фин
Жената на прозореца (59)

Петдесет и девет

Вените ми са опасно пресъхнали. Имам нужда от пиене.

Завъртам се пред вратата и бутам паничката на Пънч. Тя се пързаля по пода, водата се разплисква. Почвам да псувам, но се спирам. Трябва да се съсредоточа. Трябва да мисля. Глътка мерло ще помогне.

Усещам го в гърлото си като кадифе, меко и чисто, и докато слагам чашата настрана, чувствам как охлажда кръвта ми. Оглеждам стаята, зрението ми е ясно, мозъкът ми е смазан. Като машина съм. Мислеща машина. Това беше прякорът, нали така, на героя от един стогодишен детективски роман от Жак не-знам-кой-си — безпощаден доктор по логика, който може да разреши всяка мистерия по пътя на съждението. Авторът, доколкото си спомням, загинал на „Титаник“, след като успял да качи жена си на спасителна лодка. Свидетели го видели да дели цигарата си с Джак Астор, бълвайки дим към избледняващата луна, докато корабът потъвал. Допускам, че това е бил сюжет, от който не можеш да се измъкнеш с мислене.

И аз съм доктор на науките. И аз мога да бъда безпощадно логична.

Следващият ход.

 

 

Някой трябва да може да потвърди какво се случи. Или най-малкото — на кого. Щом не мога да започна от Джейн, ще започна от Алистър. От всички тях той е оставил най-ясни следи. Той има история.

Изкачвам се към кабинета, с всяка следваща стъпка планът се дооформя в главата ми. Когато отново хвърлям поглед през прозореца, тя вече е там, в салона, сребристият телефон е залепен за ухото й. Трепвам, преди да се настаня на бюрото, но вече имам план, имам стратегия. Освен това съм добра в действие (казвам си, отпусната на стола).

Мишка. Клавиатура. Гугъл. Телефон. Поглеждам още веднъж към Ръселови. Сега е с гръб към мен. Стена от кашмир. Добре. Стой спокойно. Къщата си е моя. Гледката си е моя.

Въвеждам паролата си в компютъра. След минута откривам онлайн това, което търся. Преди да напиша паролата си в телефона, се спирам: дали могат да проследят моя номер?

Свивам вежди. Оставям телефона. Грабвам мишката, курсорът се плъзга по екрана, отправя се към иконката на Скайп.

Миг по-късно ясен алт ме поздравява: „Аткинсън“.

— Здравейте — казвам и си прочиствам гърлото, — здравейте, бихте ли ме свързали с офиса на Алистър Ръсел. Но бих искала да говоря с неговата секретарка, а не лично с него.

Пауза на другия край на линията.

— Изненада е — обяснявам аз.

Още една пауза. Чувам тракане на клавиатура и после:

— Работният договор на Алистър Ръсел беше приключен миналия месец.

— Приключен?

— Да, госпожо. — Тренирали са я да го казва. Звучи недоволно.

— Защо? — Глупав въпрос.

— Нямам представа, госпожо.

— Бихте ли ме свързали с неговия офис?

— Както казах, неговият…

— Имах предвид с бившия му офис?

— Това вероятно е бостънският ни офис. — Говори като онези млади жени, чийто глас се извива нагоре в края на изречението. Не мога да преценя дали е въпрос, или потвърждение.

— Да, бостънският офис…

— Свързвам ви. — Зазвучава музика, ноктюрно от Шопен. Преди година можех да кажа точно кое. Не. Не се разсейвай. Мисли. Щеше да е по-лесно с чаша вино.

Оттатък градината тя изчезва от поглед. Чудя се дали говори с него. Щеше ми се да мога да чета по устни. Щеше ми се…

— Аткинсън. — Този път е мъж.

— Мога ли да говоря с офиса на Алистър Ръсел?

Моментално:

— Съжалявам, но господин Ръсел…

— Знам, че вече не е при вас, но бих искала да говоря със секретарката му. Бившата му секретарка. По личен въпрос.

След секунда мълчание той казва:

— Мога да ви свържа с кабинета му.

— Много бла… — Отново пианото, поток от ноти. Номер 17 май беше, Б мажор. Или Номер 3, или 9. Знаех ги тези неща.

Концентрирай се. Тръскам глава, рамене, като мокро куче.

— Здравейте, Алекс е на телефона.

Предполагам, че отново мъж, но гласът е толкова лек и звънък, че не съм напълно сигурна, името също не помага.

— Казвам се… — имам нужда от име, пропускам един удар. — Алекс. И аз съм Алекс. — Какъв ужас. Това успях да измисля.

Ако Алексовците си имат таен поздрав, този Алекс не ми го отправя.

— С какво мога да ви помогна?

— Вижте, аз съм стара приятелка на Алистър, на господин Ръсел. Току-що опитах да го намеря в нюйоркския офис, но изглежда, че е напуснал фирмата.

— Точно така. — Алекс подсмърча.

— Вие сте негов… — Помощник? Секретар?

— Бях негов помощник.

— О-о. Чудех се… всъщност има няколко неща. Той кога напусна?

— Преди четири седмици. Не, пет.

— Малко е странно — казвам аз — толкова се радвахме, че идва в Ню Йорк.

— Какво да ви кажа — казва Алекс и в гласа й чувам затопляне от събудения интерес: има клюки за споделяне. — Той замина за Ню Йорк, но не се трансферира. Беше толкова доволен, че ще остане във фирмата. Даже купиха къща и всичко останало.

— Наистина ли?

— Да, голяма къща в Харлем. Аз я намерих онлайн. След като претършувах интернет. — Възможно ли е мъж да говори с такова наслаждение зад гърба на другите? Може би Алекс е жена? Каква съм сексистка. — Но не знам какво се случи. Не знам да е отишъл и някъде другаде. Той може да ви каже повече от мен. — Подсмърчане. — Извинявам се. Простуда. Вие от къде го познавате?

— Алистър ли?

— Да.

— О, ние сме стари колеги.

— От „Дортмут“?

— Точно така. — Бях забравила този факт. — Да ви попитам, той… съжалявам, че го казвам по този начин, но той сам ли скочи, или му помогнаха?

— Не знам. Вие там трябва по-добре да знаете какво се е случило. Всичко беше толкова мистериозно.

— Ще го попитам.

— Тук всички много го харесваха — казва Алекс, — такъв добър човек. Не мога да повярвам, че са го уволнили или нещо подобно.

Издавам звук, който изразява симпатия.

— Имам още един въпрос към вас, за жена му.

— Джейн — отново подсмърча.

— Никога не съм я виждала. Алистър не обича да смесва нещата — звуча като психотерапевт. Надявам се, че Алекс не забелязва. — Бих искала да й взема малък подарък за добре дошли в Ню Йорк, но нямам представа как изглежда.

Подсмърчане.

— Мислех за шал, но не знам кои цветове ще й отиват. — Преглъщам. Говоря глупости. — Знам, че звучи глупаво.

— Всъщност — казва Алекс с нисък глас — и аз никога не съм я виждала.

Какво да се прави. Може би Алистър наистина не обича да смесва нещата. Много добър психолог съм.

— Той наистина абсолютно не смесва бизнеса с личния си живот! — продължава Алекс. — Това е точният израз.

— Знам го добре! — съгласявам се аз.

— Работих за него почти шест месеца и никога не видях Джейн. Само веднъж видях сина му.

— Итън.

— Мило момче. Малко е срамежлив. Виждали ли сте го?

— Да, преди години.

— Мило момче. Дойде веднъж, за да отидат заедно на мач на „Бруинс“.

— Значи, не можете да ми кажете нищо за Джейн? — припомням на Алекс.

— Не. О, искахте да знаете как изглежда, нали така?

— Да.

— Мисля, че има снимка в кабинета му.

— Снимка?

— Приготвих една кутия с неща за изпращане в Ню Йорк. Още е тук. Не знам какво да правя с нея — подсмърча и кашля. — Почакайте да проверя.

Чувам шума в слушалката, когато Алекс я оставя на масата — този път няма Шопен. Прехапвам устна, надзъртам през прозореца. Жената е в кухнята, наднича във фризера. За един налудничав миг си представям, че Джейн е натъпкана там, тялото й покрито със скреж, очите — бистри и заледени.

Почукване в слушалката.

— Намерих я, тук е пред мен — казва Алекс, — снимката имам предвид.

Дъхът ме спира.

— Тя има тъмна коса и светла кожа.

Изпускам въздуха. Те и двете са с тъмни коси и светла кожа, Джейн и лъжкинята. Това не помага. Но не мога да попитам за теглото й.

— Чудесно, окей — казвам аз. — Има ли нещо друго? Знаете ли какво, защо не я сканирате? И да ми я пратите?

Пауза. Наблюдавам как жената затваря вратата на фризера, излиза от стаята.

— Ще ви дам моя имейл — казвам аз.

Мълчание. И после:

— Приятелка на Алистър ли казахте, че сте?

— Да, на Алистър.

— Нали разбирате, не мисля, че е редно да показвам личните му неща на когото и да било. Ще трябва вие да го попитате. — Вече не подсмърча. — Казахте, че се казвате Алекс?

— Да.

— Алекс коя?

Отварям уста, но кликвам и прекъсвам разговора.

В стаята е тихо. От другата страна на площадката чувам; тиктакането на часовника в библиотеката на Ед. Не дишам.

Дали в този момент Алекс не звъни на Алистър? Може ли да опише гласа ми? Може ли да ме потърси на стационарния или на мобилния? Взирам се в мобилния на бюрото, гледам го за малко, като че е заспало животно. Чакам го да се размърда, сърцето ми се блъска в гърдите.

Телефонът лежи неподвижен. Немобилен мобилен. Ха-ха. Съсредоточи се.