Ей Джей Фин
Жената на прозореца (74)

Седемдесет и четири

Никой, никога не беше го изричал така, не беше казал думите в този ред.

Нито докторът в спешното, който ми каза: Не можахме да върнем мъжа ви, докато се грижеше за контузения ми гръб, за наранения ми гръклян.

Нито главната сестра, която ЧЕТИРИДЕСЕТ минути по-късно едва изрече: Толкова съжалявам, госпожо Фокс… дори не довърши изречението, не беше необходимо.

Нито приятелите — приятелите на Ед, както се оказа; научих на свой гръб, че Ливи и аз нямаме много свои приятели — които поднесоха съболезнования, дойдоха на погребението, обаждаха се нарядко през заточилите се бавно месеци след това: Отидоха си, казваха те или: Не са вече с нас.

Нито Бина. Нито дори д-р Филдинг.

Но Норели го направи, наруши заклинанието, изрече неизразимото: Дъщеря ви и мъжът ви са мъртви.

* * *

Мъртви са. Да. Не можаха да ги върнат, отидоха си, умряха — мъртви са. Не го отричам.

„Но Анна, нима не разбирате — сега чувам д-р Филдинг да ми говори, почти да ме умолява, — че е точно това. Отричане на реалността.“

Строго погледнато, е вярно.

* * *

И все пак.

Как да го обясня? На когото и да било — на Литъл или на Норели, на Алистър или на Итън, на Дейвид или дори на Джейн? Аз ги чувам; гласовете им ехтят в мен, около мен. Чувам ги, когато ме смазва болката от отсъствието им, от загубата… мога да го кажа: от смъртта им. Чувам ги, когато имам нужда да говоря с някого. Чувам ги, когато най-малко го очаквам. „Познай кой е“ — ще ми кажат те и аз грейвам, сърцето ми пее.

И аз им отговарям.