Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (7)

6.

Фермата, Западна Вирджиния

Постланият с чакъл път през гората беше така проектиран, че да няма прав участък, по-дълъг от петдесет метра. Строителят, който бе изпълнил поръчката, се изненада, когато го накараха да направи толкова завои, а още повече — когато трябваше нарочно да постави лоша настилка. В последна сметка, крайният продукт беше точно това, което искаше Стан Хърли: път, по който дори световният шампион по шофиране на пресечен терен не би могъл да кара с повече от трийсет километра в час.

Въпреки системата 4×4 черният „Додж Чарджър“ на Рап се движеше с половината на тази скорост. 5,7-литровият двигател „Хеми“ нямаше проблем да издържи множеството модификации, които му бе направил, но с окачването беше по-сложно. Най-голямата жертва обаче даде озвучителната уредба. Повечето високоговорители отидоха на боклука, за да освободят място на няколко слоя кевлар.

Той се изкачи на стръмно възвишение и се намръщи, когато чу остъргване от предния спойлер. Трябваше да каже на Хърли да накара следващата смяна новобранци да изравнят малко връхната част. Копането с кирки беше чудесна почивка между трийсеткилометровото бягане и плуването в местната бурна река.

Още десет минути му бяха необходими, докато стигне вътрешната порта, която се отвори автоматично при приближаването му. Няколко секунди по-късно вървеше по гладката като масло пътека, минаваща през безупречно поддържаната морава, осеяна с цветни лехи.

Комплексът беше почти точно копие на онзи, в който бе обучаван на млади години. Плевнята беше червена, а не бяла, построена така, че да изглежда сто години по-стара от истинската си възраст. Голямата веранда на къщата беше малко по-широка, градинските мебели — малко по-модерни. Това беше всичко, което се виждаше отвън. Под повърхността обаче модернизацията беше по-сериозна. Подземието на къщата бе далеч по-просторно, по-сложно проектирано и по-обезопасено. Сензорите, кръстосващи 40-декаровото имение, бяха в пъти по-мощни. И по-голямата част от моравата беше минирана. Кенеди бе против последната мярка, но Хърли я убеди, че компютризираната система е напълно глупакоустойчива. Въпреки уверенията му Рап беше забелязал, че тя винаги се движи само по пътя и алеите.

Имотът беше паметник на интригантството и некадърността във Вашингтон. На всеки около седем години секретният тренировъчен център на Хърли „по случайност“ се запалваше и изгаряше до основи и трябваше да се построи нов на ново място, финансиран от черни каси.

Ако всички тези усилия се полагаха, за да се борят по-ефикасно срещу враговете на Америка, Рап би го приел. Истината беше, че го правеха, за да се скрият от политиците, постоянно душещи за нерегламентирани дейности на ЦРУ, чрез които биха могли да извлекат политически точки. Симулирането на правдиво възмущение се бе превърнало в неотменна професионална характеристика на парламентаристите.

Това беше игра, която ЦРУ бе принудено да играе с пълното съзнание, че няма начин да спечели. Ако Рап правеше необходимото членовете на Конгреса и техните избиратели да бъдат в безопасност, беше заплашен от съд. Ако спазваше правилата и допуснеше нападение над Америка, рискуваше да бъде публично разпънат на кръст.

Стан Хърли го чакаше на верандата със същите авиаторски очила, които носеше при първото идване на Рап като наивен колежанин. Дъртакът беше сигурно около осемдесетте, но никой не знаеше точната му възраст. Държеше чаша с бърбън в едната ръка и въпреки напредналата фаза на рак на белия дроб, от който страдаше — цигара в другата. Нямаше смисъл да се вманиачава по здравословния начин на живот точно сега.

— Закъсня — каза, когато Рап слезе от колата.

Всъщност не се бяха уговорили за конкретен час, но Рап предпочете да не спори. Хърли умееше да го дразни като никой друг, а полетът от Турция беше уморителен.

— Радвам се да те видя, Стан.

Рап обиколи зад колата и отвори багажника. Вадим Енотин вдигна ръце да се защити и присви очи на ярката слънчева светлина.

— Слизай! — заповяда Рап.

Скован по разбираеми причини, руснакът бавно прехвърли краката си над задната броня. Доджът и без това нямаше голям багажник, а вграденият на дъното оръжеен сандък го правеше още по-тесен.

Рап хвана руснака за яката и го повлече към къщата, където Хърли ги чакаше с отегчено изражение.

— Набутай го в дупката и ела в барчето. Айрини кацна преди час. Ако съдя по разговора ми с нея, сигурно ще имаш нужда от нещо за разпускане, преди да пристигне.

Рап преведе пленника през неподозирано модерната кухня и го накара да влезе в килер, покрай стените на който бяха подредени рафтове с консерви и неща за печене. Освен това помещението служеше за асансьор и след като Рап натисна едно копче на ключодържателя си, подът започна да се спуска. След малко се озоваха в дълъг коридор с бетонни стени и редица врати — от гола стомана и с по един отвор, достатъчно голям, за да се провре през него табла с храна. Рап отвори първата и набута руснака вътре.

— Чакай! — измънка Енотин и залитна, но се подпря, преди да падне. — Какво ще правиш с мен? Казах ти всичко, което знам. Обеща да ме пратиш у дома.

— Какво се оплакваш? Това е президентският апартамент.

Имаше шест килии. Обзавеждането беше от комфортно като в тази, с телевизор и удобно легло, до обикновен бетонен куб с капещи тръби и кофа вместо тоалетна.

— Спри! — извика Енотин, когато Рап започна да затваря вратата. — Настоявам да говоря с нашето посолство.

— Трябва да си благодарен, Вадим. Ако не беше Айрини Кенеди, щеше да прекараш цяла седмица в багажника ми.

Вратата се затвори и Рап направи крачка назад, но не си тръгна. Преди това отиде до вратата на килията непосредствено вляво от тази, която току-що бе затворил. Там лежеше Луи Гоулд, наемният убиец, който навремето беше взривил дома на Рап, при което загина цялото му семейство, а самият той бе изпратен в болница с множество счупвания и мозъчен оток.

Рап изведнъж усети тежестта на глока, висящ зад дясното му рамо. Можеше да реши нещата за няколко секунди. Достатъчно бе да отвори вратата, да се прицели и да дръпне спусъка. Обикновено не изпитваше угризения, когато убива, но как щеше да се почувства, ако отнеме живота на Гоулд? Този мъж му бе отнел жената и дъщерята. Щеше ли така най-сетне да успокои духа на Ана? Или щеше да изгуби и последното си утешение?

— Водката е на масата за билярд — каза Хърли зад гърба му.

Рап не беше чул кога асансьорът се е качил и пак е слязъл със стареца.

— Да — отговори разсеяно, изваден от транса си.

Вратата срещу килиите водеше към барчето — друга част от Фермата, която се модернизираше при всяко следващо възстановяване на тайния обучителен център на ЦРУ. Хърли като че ли го беше създал директно от паметта си. Ако не се брои съвременната маса за билярд, помещението приличаше на долнопробен марокански бар от седемдесетте. Стената в дъното беше от гол камък и преградена със стар махагонов бар, внесен направо от Франция. Илюзията се допълваше от лампи в азиатски стил, няколко старомодни вентилатора на тавана и колекцията на Хърли от рамкирани снимки от Втората световна война. Колкото повече се приближаваше старецът към края на жизнения си път, толкова по-комфортно се чувстваше със спомените си.

Рап вдигна чашата с водка и отпи голяма глътка, после взе щека и изпрати шест топки в страничния джоб на билярдната маса. Замисли се над ситуацията и отново гняв стегна гърдите му. Какво бе намислил Рикман? Защо се бе обърнал против родината си? Срещу бойните си другари?

Едва ли някога щеше да намери отговора. По душа Рап беше войник. Работата му бе да открива и ликвидира враговете на родината и той беше готов да жертва живота си за всеки член на екипа си. Толкова беше просто.

Когато най-сетне дойде, Кенеди изглеждаше леко изтощена. Повечето хора биха видели само онова, което тя искаше да покаже — идеално изгладената пола, безупречната бяла блуза и кестенявата коса, грижливо събрана назад. Около очите й обаче имаше нещо. Нещо, което подсказваше, че ситуацията не е обичайна.

— Двама убити руснаци, Мич. Двама.

Рап вкара още една топка в ъгловия джоб на масата, но не отговори.

— Твърдиш, че е нямало абсолютно никакъв друг начин да се действа, това ли искаш да ми кажеш?

Той се обърна и се втренчи в лицето й. Погледите им се срещнаха за няколко секунди, преди Хърли да се намеси:

— Стига, Айрини. Шофьорът се е опитал да го прегази, а другият тип е изскочил с автомат. Как е трябвало да действа? Да ги заплаши? Руските копелета сами са си го търсили. Трябвало е да се скрият там, откъдето са изпълзели. Допуснали са тактическа грешка и затова са мъртви.

Кенеди отиде при бара и си сипа чаша червено вино. Използва го, за да преглътне две хапчета. Тиленол, знаеше Рап. От началото на аферата „Рикман“ тя постоянно страдаше от главоболие.

Той остави щеката и се облегна на масата. Колкото и да мразеше да поставят под съмнение действията му при полева акция, изпита чувство за вина. Кенеди му беше като сестра и той се тревожеше за нея.

— Това, което Стан пропусна да спомене, е, че автоматът дори нямаше заглушител. Онзи тип беше готов да стреля напосоки в град с четиринайсет милиона жители, Айрини. Трябваше да бъде неутрализиран.

Тя изпи половината от виното и остави чашата на бара.

— Знам, Мич, но имам вече пет съобщения от началника на ФСБ, който буквално крещи на гласовата ми поща.

— Михаил само се прави на жертва. Вдига врява за двама мъже, за които не дава пукната пара — намеси се Хърли.

Тя бавно поклати глава:

— Преди няколко години това би било инцидент, заплашващ да съсипе кариерата ми. Сега е просто леко разсейване на вниманието. Можеш ли да си сигурен, че Енотин казва истината, Мич? Че руснаците са получили имейла след смъртта на Рик?

— Деветдесет и девет процента. Не беше в настроение да лъже.

— Точно от това се опасявах.

— От кое? — попита Хърли.

— Ахтар Дурани беше известен като човек, който убива онези, които вече не са му необходими. А Рик се страхуваше до смърт от Мич. Ако бях на негово място, щях да се застраховам.

— Как да се застраховаш?

— Да имам доверен човек, който да пусне информацията, в случай че умра. Това би било стимул за Дурани да го остави жив и би го подсигурило, че вредата, която иска да ни нанесе, ще бъде нанесена.

— Не бих се изненадал, ако онзи нещастник е направил такова нещо — отбеляза Хърли, като запали нова цигара от фаса на старата. — Но как?

— По-скоро „кой“ — уточни Рап. — На кого е дал всички файлове и кой е издал информацията за Седящия бизон? Чужд агент, който ни има зъб? Наемник, който се интересува само от пари?

Кенеди поклати глава:

— Твърде ненадеждно. Ако бях аз, щях да закодирам файловете и да ги дам на адвокат. Щях да му кажа, че всяка седмица ще се свързвам с него, а ако пропусна, да разпечата плик с инструкции и да ги следва.

— Какво ще има в тези инструкции? — попита Хърли.

— График кога и на кого да изпраща отделните файлове. За втората част от плана бих използвала човек със съмнителна репутация — човек, който умее да изпраща неща в интернет, без да бъде засечен. Адвокатът няма да знае какво съдържат документите, а на човека, който ги разпраща, няма да му дреме.

На вратата се почука и в стаята надникна младеж с впечатляваща афроприческа.

— Открих нещо — каза той.

Маркъс Дюмон беше трийсет и четири годишен компютърен гений с малко проблемно минало. Младият киберманиак се бе забъркал в неприятности с федералните, докато караше магистратура по информатика в Масачузетс. Говореше се, че проникнал в системата на една от най-големите нюйоркски банки и прехвърлил средства в няколко офшорни сметки. Това, което привлече вниманието на ЦРУ, беше, че го бяха хванали не защото бе оставил следа, а защото се напил и разказал за подвизите си на неподходящ човек. По онова време Дюмон беше съквартирант на Стивън Рап, малкия брат на Мич. Когато научи за проблемите на Дюмон, по-големият Рап се обади на Кенеди и й каза, че си струва да проверят хакера.

— Влизай — каза Рап сега. — Какво откри?

Дюмон влезе малко колебливо и сложи един лаптоп на билярдната маса. Рап позна компютъра, който беше взел от имението на Дурани. Все още имаше следи от кръвта на Рикман.

— Разбих паролата за всички файлове в системата.

— Наистина ли? — изненада се Кенеди. — Очаквах, че Рик ще вземе по-сериозни мерки.

Дюмон поклати глава:

— Не, използвал е стандартната защита. Паролата беше рождената дата на едно от децата му.

— Усещам, че май има лоша новина.

— Да… Всъщност във файловете няма нищо съществено. Главно лични неща: паролите му за „Амазон“, чекови регистри, банкови извлечения. Такива неща.

— Това обяснява всичко. — Кенеди отново взе чашата си. — Оставил е толкова лесен достъп, защото или не го е грижа, че тези неща ще попаднат в ръцете ни, или е искал да попаднат.

На лицето на Дюмон отново се изписа смущение.

— Какво има? — попита Рап.

— Реших да вляза в интернет. Да изтегля, ако има имейли, които още не са се получили, в случай че излезе нещо интересно.

— Било е рисковано. Може да е настроил системата така, че да изтрие харддиска.

Дюмон се намръщи. Той дори повече от Рап мразеше професионалните му решения да бъдат поставяни под съмнение.

— Преди това направих копие на диска. Пък и както казах, така или иначе не съдържа нищо интересно.

— И какво стана? — намеси се Хърли.

— Автоматично се изтегли видеоклип.

— Какъв клип? — попита Кенеди. — Гледа ли го?

Дюмон поклати глава:

— Реших, че е нещо, което не е хубаво да знам.

— Браво, Маркъс. — Рап го потупа по рамото. — Можеш да се връщаш на работа да видим дали ще излезе още нещо.

След като Дюмон излезе, Хърли и Кенеди се приближиха до масата за билярд, а Рап пусна видеото, извадено като прозорец по средата на екрана. В кадър се появи Джо Рикман, седнал в кабинета си в Джелалабад. Беше качил краката си в каубойски кожени ботуши небрежно върху бюрото. Мястото и фактът, че отпуснатото му тяло и лице бяха непокътнати, подсказваха, че записът е правен преди мнимото му отвличане.

— Здрасти, Мич. Ако гледаш това, значи двамата с Ахтар Дурани сме мъртви. И ако това е станало, предполагам, че ти си ни убил.

Кенеди протегна ръка и натисна паузата.

— Интересно. Колко такива записа мислите, че е направил?

— В какъв смисъл? — попита Хърли.

— Ами какво щеше да стане, ако Дурани беше още жив? Ако го бяхме заловили, без да го убиваме? Колко сценария е предвидил?

— Около хиляда, доколкото познавам тази малка невестулка — измърмори старецът.

Кенеди пусна записа и Рикман отново заговори:

— Трябва да призная, че Гоулд имаше добър шанс да те гръмне. Тъй де, ако не той, кой друг? Нали е един от най-добрите наемни убийци в света и вече очисти жена ти и детето ти.

На лицето на Рикман се появи широка усмивка. Това на Рап помръкна. Искаше му се кучият син да може да се съживи. За да го убие отново.

— Погледни го, Айрини — продължи Рикман. — Изглежда ли вбесен? А как мислите, че се чувствам аз? Аз съм мъртъв. Както и да е, докъде бях стигнал? О, да, Мич. Бог ми е свидетел, че не си най-острият инструмент в бараката, но имаш един безспорен талант — всеки път да се разминаваш със смъртта. Когато става дума за оцеляването ти и ликвидирането на враговете ти, ти си истински гений. Или това може би е късметът на глупака?

Изсмя се малко по-гръмогласно от нормалното. Може би защото знаеше, че вече няма нужда да се сдържа. Вече не можеше да излъже никого.

— Афганистан може да те подлуди. Знаете това. Обсъждали сме го. Това е хилядолетна култура, човече. Можеш да убиеш всички освен някое сладко седемгодишно момиченце и знаеш ли какво ще направи то? Ще те наръга с ножица в момента, в който се обърнеш с гръб. Със същия успех можеш да пробваш да създадеш демокрация в леговище на змии. Сега политиците дават пари и работа на хора, които преди няколко години се опитваха да ни убият.

Говореше верни неща. Конгресът беше решил, че ако хвърлят достатъчно пари, всички в Афганистан ще се научат да живеят в мир. Всъщност политиците искаха да се измъкнат по най-лесния възможен начин. Да замитат проблемите под килима, докато се пенсионират и отидат да играят голф във Флорида.

— Това място съсипа живота ми, семейството ми, здравето ми. Нищо не ми остана. Мизерна пенсия, с която мога да прекарам последните години от живота си сам в едностаен апартамент, докато тези копелета се ширят в имения и ядат черен хайвер с децата си.

Рикман свали краката си от бюрото и се наведе към камерата.

— Вие провалихте живота ми, Айрини. Затова ще се опитам да ви върна услугата. Информацията ще продължава да изтича. Когато всичко свърши, ти ще си в затвора, а ЦРУ ще бъде просто едно срамно редче в учебниците по история. Светът е хаос, в който се появяват отделни островчета на цивилизация. Мич, ти знаеш това по-добре от всеки друг. Грешката ти е, че си мислиш, че можеш да го промениш.

Той отново се облегна назад и се усмихна налудничаво.

— Хайде чао и доскоро.

Екранът стана черен и Кенеди направи колеблива крачка назад. Беше му предлагала да го повиши, да го изтеглят от Афганистан. Но той всеки път отказваше. Дали предупредителните знаци са били налице? Дали ги беше пренебрегнала от страх да не изгуби уникалните му умения?

Рап като че ли прочете мислите й.

— Ние всички сме луди, Айрини. Това е основно качество в нашата професия. Никой не можеше да го предвиди. Нито аз, нито Стан, нито Майк. Дори хората, които работеха с Рик всеки ден, не подозираха нищо.

— Отговорността да се предвиждат тези неща не е тяхна. Моя е.

— Белята вече е станала — нетърпеливо се намеси Хърли. — Прекалено усложняваш нещата. Просто трябва да открием хората, които държат файловете на Рик, и да ги убием. Край на проблема.

— Какво е знаел? — измърмори тя. — Седящия бизон беше далеч извън неговата сфера на компетентност. Колко време е събирал информация за нашата мрежа? Колко дълго е планирал да я използва, за да нанесе максимални поражения? И не е само това, което е знаел. Може да разпространява и лъжи. Може да издаде няколко истински агенти, за да спечели доверието, и после да пуска дезинформация за хора, които не работят за нас.

— Ако е смятал да пусне всичко наведнъж, досега щеше да го е направил — отбеляза Рап. — Не, той ще пуска малко, по малко. Иска да ни измъчва. Това ни дава време. Стан е прав. Трябва просто да открием при кого са файловете и да го убием. Така всичко ще свърши.

— И как предлагаш да го направим?

— Ще използваме единствената следа, която имаме.

— Обрехт.

Лео Обрехт беше швейцарски гражданин, управляващ „Шпаркасе Шафхаузен“ — бутикова банка със седалище в Цюрих. Името му и това на организацията му излязоха след изчезването на Рикман. Той бе човекът, обвинил Рап и Рикман, че поддържат противозаконни частни сметки в банката му.

По-интересното беше, че служеше като свръзка на Луи Гоулд. Одобряването на оферти и приемането на плащания за наемен убиец не бяха обичайна дейност за банкер с добра репутация.

— Ако правилно си спомням, последния път срещата с Обрехт не мина много добре — отбеляза Кенеди.

Когато отиде в Европа, за да разпита банкера, Рап се беше натъкнал на цяла кола агенти на ИСИ със същата задача. Трима се бяха простили с живота, а един, Касар, бе заловен. По-късно той изигра ключова роля в операцията срещу Рикман и Дурани.

— Охраната на Обрехт е адски добра — съгласи се Рап. — И още повече я затегнаха след инцидента с пакистанците. Той вече не си показва носа от имението си. Но ако съдим по потока на кодирани данни между къщата му и банката, работи доста усилено.

— Усилено заличава всички улики за връзката си с тази афера от документите на компанията си — отбеляза Кенеди.

— Добро предположение.

— Вие двамата можете ли да се доберете до него?

— Няма да е лесно — каза Хърли, преди Рап да успее да отговори. — Най-добрата възможност би била да го отвлечем, докато е в движение.

— Но казвате, че вече не мърда от имението си.

— Рано или късно трябва да излезе.

Кенеди кимна замислено:

— Файловете на Рикман ще продължават да излизат. Кога и как, не може да се каже със сигурност, но гарантирам, че ще е по най-вредния възможен начин.

— Можем ли да неутрализираме удара? — попита Хърли.

— Наистина не знам, Стан. Питам се защо го прави сега. Беше сравнително млад, не изглеждаше да е тежко болен и не планирах да го изтегля от Афганистан. Рик никога не се осланяше на предположения, той анализираше. Планираше. Единствената причина, за която се сещам, е, че е бил убеден, че може да ни срине. А когато Рик беше убеден в нещо, той обикновено се оказваше прав.

— Значи, ако решим, че не можем да чакаме, трябва да хванем Обрехт в дома му — каза Рап.

— И как ще влезем там? — контрира Хърли. — С няколко танка „Абрамс“ и хеликоптер „Апачи“?

Рап се опря на ръба на билярдната маса.

— Нямаме време, Стан.

— Ох, само така не ми говори.

— Слушай, може да измисля как да проникна там и да убия онзи тип, но не за това става дума. Трябва да го хванем и да го изведем от имението жив, да го закараме някъде и да го разпитаме. Мразя тази идея повече от теб, Стан, но без помощта на Луи Гоулд не виждам начин това да се случи.