Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (16)

15.

Рим

Кабир Гадаи погледна картата на дисплея на телефона си, докато непринудено ходеше по тротоара. Беше слънчево и прохладно — нямаше да прави странно впечатление с широкото палто и големите черни очила. Но и те не бяха достатъчна дегизировка, за да се почувства сигурен.

Да го изпрати сам в Рим, бе една от редките тактически грешки на Ахмед Тадж. Имаше множество добре обучени служители на ИСИ, способни успешно да изпълнят задачата. В цифровата епоха беше невъзможно да пътуваш където и да било, без някъде да те заснемат, а за високопоставен служител като Гадаи бе твърде рисковано да влиза в страна от Европейския съюз с фалшив паспорт. Затова италианците имаха информация за пристигането му под доста неубедителния претекст, че извършва проверка на сигурността за пакистанското посолство в Лондон.

С всеки изминал ден Тадж все повече се вманиачаваше в издирването на файловете на Рикман. Наистина, ако се доберяха до информацията в тях, това би било най-големият шпионски удар за последните седемдесет години, но директорът на ИСИ сякаш забравяше, че те не са необходими за успеха на плана му. Започваше да се отклонява от истинските задачи и Гадаи за първи път виждаше как неутолимата жажда за власт замъглява преценката на шефа му.

Точно това правеше физическото му присъствие в Рим още по-опасно. Приготовленията им бяха стигнали до решителен етап и Гадаи щеше да бъде много по-полезен в Исламабад. Някой трябваше да следи безбройните детайли от плана на Тадж и той бе единственият освен директора, който познаваше всички тънкости на операцията. Освен това организацията за предстоящото посещение на американския държавен секретар се оказа по-сложна от очакваното.

От американска страна мерките за сигурност се следяха от бившия служител на Сикрет Сървис Джак Уоч, който почти като малко дете задаваше въпроси за всяка подробност. Тържествената вечеря бе ключов момент в плана на Тадж и Гадаи нямаше да допусне да бъде изложена на риск заради един опасно любопитен консултант. Трябваше лично да се занимае с американеца, а сега, като отсъстваше от страната, не можеше да контролира ситуацията.

От другата страна на немноголюдната улица имаше сграда от началото на XX век, а след нея — футболно игрище, оградено откъм тротоара с телена мрежа, чиято основна функция бе да пази от прелитащи топки. Зад добре поддържаната тревна площ се издигаше модерна бетонна постройка в силен контраст със старото предградие наоколо. Зад огледалните прозорци се намираше гимназията, в която учеше шестнайсетгодишната дъщеря на Изабела Акорсо.

Не се виждаха деца, но това бе нормално за този сутрешен час. Щяха да се появяват за кратко през междучасията на различни интервали през деня и малко по за дълго в обедната почивка. Следобеда щяха да се отдадат на спортни занимания, които западняците с готовност позволяваха на момичетата си.

Гадаи пъхна ръце в джобовете си и едва се сдържа да не поклати глава с отвращение. Не се интересуваха от чистота и непорочност. Жените в тази страна можеха да си правят каквото пожелаят. Само като си представи, че дъщеря му може да тича така по игрището с голи прасци и ръце, изпита гняв. Би я пребил до смърт без никакво угризение и ислямският съд щеше напълно да оправдае решението му.

Гадаи пресече павирания двор и влезе във фоайето на жилищния блок в дъното му. Подмина асансьора и тръгна по стълбите. Качи се на петия етаж и там влезе в пустия коридор. Продължи уверено към четвъртата врата отдясно, като намести яката си и огледа стените и тавана, за да се увери, че няма камери, както му бяха докладвали.

Отключи с ключа, който му бяха дали, влезе и веднага затвори вратата. Огледа малкото помещение. Беше типичен апартамент за района — варосани стени, дъсчен под, деформиран с времето, и малък кухненски бокс, пълен с евтини уреди. Взет под наем само преди няколко дни, все още нямаше мебели. Единственият признак, че някой живее тук, бяха няколко кутии с храна на кухненския плот и чайникът на котлона.

Латиф Догар се показа на вратата на спалнята и кимна почтително:

— Капитан Гадаи. Как мина полетът?

Гадаи мълчаливо влезе в стаята покрай подчинения си. Вътре имаше купчина одеяла на пода и една цяла стена, облепена със снимки. Всичките бяха на едно и също младо момиче. Повечето — в близък план, заснети, докато играеше футбол пред училище. Фокусът бе не върху лицето й, а върху младото й тяло и неприличните шорти.

— Откъде имаш тези снимки?

— Остави ги екипът за наблюдение, господин капитан. Аз…

— Толкова ли си тъп, че да не можеш да познаеш целта без тях?

— Не, господин капитан.

— Унищожи ги тогава.

— Слушам.

Може би Тадж все пак не беше постъпил толкова неразумно, като изпрати него. Дори самият факт, че тези снимки са били проявени, бе недопустим; но окачването им на стената беше чисто своеволие. Виновниците заслужаваха най-жестоко наказание, ако Тадж не беше уредил да изчезнат веднага след завръщането си в Пакистан.

Щорите бяха почти напълно спуснати и Гадаи коленичи, за да надникне през трисантиметровата пролука отдолу. Оттам се откриваше пряка гледка към намиращото се (както му бяха докладвали) на 212 метра училище. Оградата можеше да спре куршум, но това не беше важно. Повече го интересуваше видеокартината и тя щеше да бъде съвсем приемлива.

Гадаи отиде при дълъг метален калъф, опрян на стената, и нагласи комбинацията на ключалката. Вътре имаше доста необичаен предмет и той го подаде на Догар. Убиецът го взе и го завъртя озадачено.

— Това… Това не е оръжие.

Абсолютно правилно. Предметът бе скъсен пластмасов приклад за карабина с ръкохватка отпред, предназначен за монтиране на фотоапарати и бинокли при наблюдение на птици. Беше по-лесен за внасяне в Европейския съюз от огнестрелно оръжие и защитен както от непредвидени случайности, така и от глупостта, която пакистанският екип проявяваше до момента.

Догар разгледа видеокамерата, монтирана на приклада, като обърна специално внимание на копчетата за управление и забеляза мерника на обектива.

— С това ли да продължа наблюдението?

Гадаи извади лаптопа, който също беше в кутията.

— Прокараха ли интернет?

— Да, както заповядахте. Уверихме се, че скоростта на качване е четири мегабита в секунда.

— Включи камерата и я насочи навън.

Догар изпълни заповедта и на лаптопа се появи картина от училището.

— Виждаш ли онази жена на тротоара? Фокусирай върху главата й.

Мерникът се центрира върху дясното слепоочие. Беше съвсем като снайпер.

Идеално.