Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (21)

20.

Рим

Аллах отново благослови начинанието им. Въпреки прогнозата за дъжд слънцето все още грееше с пълна сила и само в далечината се виждаха облаци.

Кабир Гадаи вървеше небрежно по чакълестата алея, водейки на каишка малък лабрадор. Бе купил кученцето преди броени часове и вече нямаше търпение да хвърли бездиханното му тяло в някой контейнер за смет веднага щом изпълни задачата. Любовта на западняците към тези мръсни същества беше необяснима, но би било глупаво да не използва тази тяхна привързаност. Още по-важен бе фактът, че Изабела Акорсо имаше два лабрадора — поредното от няколко поколения, водещи началото си още от детските й години.

Градинката беше дълга и тясна. Отляво имаше оживена улица, а отдясно — разкопки на някакъв древен площад. Гадаи огледа колоните и порутените зидове от времето, когато италианците са владели целия известен свят. На по-късен етап властта бе взета от католиците и жителите на региона бяха тръгнали на кръстоносен поход — безмилостно нашествие срещу последователите на Мохамед. Същите тези хора, които сега толкова критикуваха насилието, навремето бяха набивали неговите предци на кол, бяха ги затваряли в тъмници при невъобразими условия и ги бяха подлагали на мъчения, нямащи равни по изобретателност и жестокост.

Сега американците пращаха християнските си войници в Близкия изток в името на една фалшива религия, в която самите те явно не вярваха. Те никога нямаше да разберат какво значи да носиш Бог в сърцето си и Той да бъде част от самото ти същество. За американците Създателят не беше нищо повече от едно случайно удобство — създание, на което да се молят в трудни моменти и което да бъде почитано между другото на различни празници.

— Време на пристигане: една минута — каза гласът в слушалките му. — Обичайното й място е свободно.

Гадаи прие съобщението с едва забележимо кимване.

Много удобно за тях, Акорсо обядваше по същото време, когато се хранеше и дъщеря й. В слънчеви дни като днешния излизаше от кантората и идваше в тази градинка около дванайсет, за да хапне сандвич, който носеше от къщи. Можеше да избира между множество пейки, но тя винаги сядаше на намиращата се най-близо до сградата. Ако тя бе заета, сядаше на следващата.

Дъщеря й, Бианка, бе още по-предвидима. Тя сядаше на ниската бетонна стена пред училището. Откакто я следяха, дори не беше променила компанията, с която обядваше. Пример за неизменната социална йерархия, към която се придържаха всички подрастващи.

Гадаи забеляза русата коса и черното палто на мишената си точно когато кучето намери нещо интересно до една кофа за боклук. Първата реакция на пакистанеца бе да дръпне животното за каишката, но не го направи, а спря и изчака. Пейката, на която сядаше Акорсо, се виждаше от мястото му, но все още беше празна. Отново Аллах му помагаше.

Той тръгна към нея с такава скорост, че да се озоват при пейката едновременно.

— О, извинявайте — каза Гадаи, като спря. — Май вие искахте да седнете.

За щастие Акорсо говореше отлично английски — важно умение в работата й, свързана с подготвянето на договори и управлението на тръстове.

Както всички останали, тя почти не го забеляза, а насочи цялото си внимание към кучето.

— О, как се казва този красавец?

— Красавица. Още не съм й избрал име. Засега й викам просто „Куче“.

— Щях да седна да обядвам — каза жената, като посочи пейката. — Моля, заповядайте, има достатъчно място.

— Колко сте любезна.

Двамата седнаха и Акорсо се наведе да почеше развълнуваното кученце между ушите. То се опита да ухапе крака й и вместо да се дръпне, тя се засмя:

— Имам две като нея вкъщи. Но вече са по-големи. Човек забравя какви са сладури, когато са малки. Като бебета.

Нещата вървяха точно по плана. Но макар че Гадаи винаги успяваше да предразположи жените, започването на случаен разговор на пейка в парка беше непредвидимо начинание. Ако вниманието му събудеше подозрения, целта можеше да се премести. Или по-лошо, можеше да привлече вниманието на минувачи. Кучето решаваше всички тези проблеми.

— Дайте да ви покажа нещо — каза Гадаи, като извади смартфона си.

Жената очакваше да види снимки на кученцето и се намръщи, когато погледна екрана.

— Извинявайте, какво е това?

— Видео на дъщеря ти Бианка — прошепна Гадаи, като се наведе към нея. — Заснето през оптичен мерник на снайпер.

Тя се вцепени. Недоумението на лицето й се смени с ужас.

— Усмихвай се — изсъска Гадаи, като прибра телефона в джоба си.

Жената запелтечи нещо като малоумна и той отново се наведе към ухото й.

— Казах да се усмихваш!

Акорсо се опита да се усмихне, но по-скоро се озъби.

— Аз… какво…

— Мълчи и слушай внимателно. Не искам на дъщеря ти да се случи нещо лошо. Това само ще създаде неприятности на мен и хората ми. От теб зависи дали ще продължи да си живее, без да подозира какво се е случило, или ще умре.

— Какво искате от мен? Аз нямам…

— Тихо! — рязко изсъска Гадаи.

Минувачите все още не им обръщаха внимание. Ако някой ги поглеждаше, то беше заради кученцето, което игриво нападаше обувката на Акорсо.

— Твоята кантора съхранява едни файлове, които ми трябват.

— Кантората ми съхранява много файлове. Как…

— Точно този клиент е поставил особено изискване, а именно да изпращате определени файлове по имейла, ако не ви се обади в определен срок.

Жената не отговори, но леката промяна в изражението й бе повече от красноречива.

— Запозната ли си с тази сделка?

— Да.

— Тогава се върни в кантората и запиши файловете и указанията за ползването им на флашка.

— Флашка — сковано повтори тя.

— Точно така, Изабела. Много си умна. Скоро всичко ще се оправи. — Гадаи посочи един хотел отсреща. — Донеси ми файловете там. Стая двеста. Номерът се помни лесно. Я повтори.

— Двеста.

— Много добре. Хайде, побързай, Изабела. Междучасието на дъщеря ти скоро ще свърши, а съм заповядал на моя човек да не я изпуска от поглед. Ако не съм му се обадил, когато тя тръгне да влиза в клас, ще я застреля. Разбра ли?

Жената гледаше вцепенено напред и от едното й око потече сълза, но все пак успя да кимне.

— Тръгвай тогава.

Тя се отърси от вцепенението и стана. Тръгна с несигурна походка към офис сградата.

Кученцето заподскача след нея, но Гадаи дръпна рязко каишката. Той също искаше да последва жената. Неизвестността — и дори опасността — когато тя се прибере сама в офиса, беше неприемлив риск. Но заповедите на Тадж бяха ясни.

След малко пакистанецът стана и погледна часовника си. Точно имаше време да се отърве от мръсното животно и да вземе ключа от стаята си.