Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (13)

12.

Фермата, Западна Вирджиния

— Сглобихте ли го? — попита Рап, когато влезе в подземния бар на Фермата.

Хърли стоеше до билярдната маса с питие в ръка, както винаги, а Скот Колман клечеше под голям макет с отвертка в ръка.

— Тъкмо свършваме — отговори старецът, като запали цигара. — Малкият келеш надмина себе си.

Беше прав. Постигнатото бе впечатляващо дори за Маркъс Дюмон. Компютърният гений беше използвал монтирана на безмоторен самолет камера, за да направи стотици снимки с висока разделителна способност от имението на Лео Обрехт. След това ги беше сглобил с „Фотошоп“ и отпечатал на големия колкото влаков вагон 3D принтер в Лангли.

Рап бе очаквал черно-бял модел с размери 60×60 сантиметра с достатъчно детайли, за да направи общо стратегическо планиране. Вместо това получаваше цветен макет, толкова голям, че трябваше да го разрежат на три части, за да се побере в асансьора. Разделителната способност бе толкова голяма, че позволяваше да се видят отделни детайли в градината на Обрехт.

Моделът на самата къща бе построен от разглобяеми слоеве, за да може всеки етаж да се махне и да се открие стоящият отдолу. Единственото, което липсваше, бяха мебелите — пропуск, от който Дюмон изглеждаше искрено засрамен. Той все още не беше разбил кода на системата за охрана на банкера и не можеше да се свърже с камерите в жилището му.

— Voilà — каза Колман, като свърза последния сегмент и изпълзя изпод макета.

Рап премести поглед от модела на самото имение към заобикалящата го гора. Всяко дърво, всяка скала, всеки път и всяко поточе бяха детайлно изобразени. Въпреки че по принцип беше скептичен към технологиите, това бе едно тяхно постижение, което с радост щеше да използва и в бъдеще.

Хърли остави питието си върху една морава, на която вече имаше кръгли следи от столчето на чашата му.

— Спомням си времето, когато чертаехме плановете за подобни операции върху салфетки.

— Светът се променя, Стан — каза Колман, като се дръпна назад, за да се наслади на макета.

— Грешиш — възрази старецът и между устните му се процеди дим от цигарата му. — Светът си е все същият. Само гланцът се сменя.

— Ето затова винаги съм те харесвал, Стан. Заради оптимистичния ти характер.

— Какво знаем за мястото? — попита Рап, преди Хърли да измисли друг язвителен отговор.

— Самото имение е на площ около 400 декара и е заобиколено от пресечена гориста местност — обясни Колман. — Изпратих Уик да огледа и мога да ви кажа, че е по-лесно да проникнеш във Форт Нокс.

— Местните използват ли района за туризъм?

Бившият тюлен поклати глава:

— Няма маркирани пътеки. Това, което се вижда на модела, са просеки, оставени от дивите животни, или форми на релефа.

— Хубавото за нас е, че Обрехт не се отличава по нищо от всички останали царствени особи — вметна Хърли. — Не обича да се среща с простолюдието. Затова на километри около имението му няма други хора.

— Има само един път — потвърди Колман. — От отклонението на най-близкото шосе до имението му са трийсет и три километра. Най-близката къща е на четиринайсет километра и в момента собствениците не са там. Има само един пазач, по-дърт от Стан и също толкова глух.

— Майната ти — изсумтя Хърли.

Рап отново погледна макета на имението на банкера. Обрехт бе допуснал грешката, която правеха повечето хора като него. Най-добрата система за сигурност е да живееш сред стотици съседи, които познават ритъма на района и биха забелязали всяка промяна. На такива гъсто населени места обикновено има добре организирана полиция, способна бързо да реагира на сигнал.

— Каква е оградата? — попита Рап.

— По-скоро стена — отговори Колман. — Дебела е около трийсет сантиметра, изградена от циментови тухли. Говорихме със строителя, който я е правил, и той каза, че е усилена с бетон.

— Височина?

— Около четири метра. Има главна врата с широчина около пет метра и по-малка врата за доставки. И двете изглеждат така, сякаш могат да спрат танк. Като добавим прожектори, камери и караулни вишки по стената, купонът става пълен.

— Какво знаем за хората?

— Нямаме късмет. Бившите бойци от спецчастите, които Обрехт беше наел отначало, са уволнени. Типовете, с които ги е сменил, приличат на араби и източноевропейци.

Смяната на персонала беше лоша новина. Бяха се надявали да проучат телохранителите на Обрехт чрез военните им досиета. Повечето бяха служили в специалните части, а това бе много малка и много сплотена общност.

Колман прочете мислите на Рап:

— Сега не можем да ги убедим да напуснат Обрехт или да ни отворят вратата, но познавам един от уволнените телохранители. Той ми даде добри сведения за различни неща в къщата, които не се виждат на архитектурния план. Основното е, че всички стъкла са бронирани и в подземието има бронирана стая за евакуация.

— С колко души разполага в момента?

— Успяхме да засечем дванайсет. Възможно е в къщата да има още, които никога не се показват навън, но се съмнявам. Освен това петима цивилни. Иконом, готвач и три камериерки.

— Кучета?

Колман поклати глава:

— Провер…

Вратата се отвори и в стаята влезе Луи Гоулд, следван от Майк Неш. Наемният убиец беше изкъпан и носеше панталон и синя риза. Не му бяха дали обувки, в случай че прояви глупостта да хукне да бяга.

Колман понечи да му подаде ръка, но Рап го изгледа сурово и той спря. Гоулд беше спасил живота му в Афганистан и макар да знаеше, че го бе направил единствено за да не изгуби един добър стрелец, не можеше да отрече, че му е задължен. Съзнаваше също, че Гоулд няма да оживее, ако Рап има дори най-малко основание да се усъмни в лоялността му.

— Мисля, че няма нужда от представяне — каза Неш в опит да тушира напрежението.

Имаше талант да успокоява ситуацията, но този път не се получи. Рап мълчеше. Гоулд се приближи до макета върху масата за билярд.

— Леле — възкликна, като се наведе над него. — Винаги се е говорело, че в ЦРУ имате най-добрите играчки. Сега вярвам, че е така.

Рап продължаваше да го гледа мълчаливо и никой не посмя да заговори. Гоулд беше единственият човек, по отношение на когото изпитваше колебания. Понякога му се щеше да си сменят местата — да се оттегли и да заживее спокойно със семейството си. Друг път искаше да направи жената на Гоулд вдовица, а дъщеря му — сираче.

Засега обаче имаха нужда от него.

— Добре дошъл в екипа — каза след малко Рап.

Другите мъже видимо си отдъхнаха, а Гоулд отговори:

— Благодаря, Мич.

— Сега почвай да вършиш работа — изръмжа Хърли.

— Добре. — Гоулд скръсти ръце на гърдите си. — Стената е много по-яка, отколкото изглежда. Вкопана е на метър под земята и бетонните тухлички са допълнително запълнени с цимент. Прозорците са бронирани и в подземието има бронирана стая.

Колман вече беше проучил тази информация, но фактът, че Гоулд не започна с обичайните си лъжи, бе обнадеждаващ.

— Има ли кучета? — попита Рап. Колман не беше стигнал още до отговора на този въпрос.

— Едва ли. Като малък Обрехт е бил нападнат от един от доберманите на баща си. Все още има белези от едната страна на лицето. Изпитва ужас от кучета.

Рап погледна Колман, който потвърди информацията с леко кимване.

— Каква охрана има? — попита Гоулд.

— Дванайсет мъже — отговори Колман. — Все сериозни професионалисти.

— Това е повече, отколкото имаше преди. Сигурно доста сте го уплашили. Успяхте ли да се доберете до някого от тях?

— Уволнил е всички американци и британци — каза Хърли.

Гоулд кимна:

— Досетил се е, че може да ги вербувате. Това е проблемът при Лео. Не е глупак.

— Колко сигурна е бронираната стая? — попита Рап.

— Изкопана е в основната скала под къщата. Има трийсет сантиметра дебели стоманени стени, самостоятелно кислородно захранване, самостоятелни системи за отопление и охлаждане. Можете да изгорите къщата до основи, а той вътре даже няма да се изпоти.

— Значи при първи признаци за пробив в сигурността Обрехт ще се заключи там и ще чака да се махнем — отбеляза Рап. — Скот, какво откри за комуникациите му?

— Ще заглушим радиосигналите и ще прекъснем кабелните му линии, но огневата мощ, която трябва да използваме, за да влезем, няма да остане незабелязана, колкото и далеч и колкото и глухи да са съседите му. Можем да се включим в линията на полицейския участък и да отклоняваме обажданията, но това ще ни спечели не повече от петнайсетина минути.

Всички замълчаха, втренчени в макета на Дюмон. След малко Гоулд заговори:

— След като минах теста за бронираните стъкла и кучетата, нека да ви кажа нещо, което не знаете. Бронираната стая не е единственото, което има в подземието на Обрехт.

Взе една щека за билярд и посочи в основата на една горичка югоизточно от стената.

— Има тунел за евакуация, който излиза на това място.

Рап погледна Колман, който сви рамене:

— Няма го никъде на плановете и бившите му телохранители не знаят за него.

— Обрехт няма доверие на никого. Бронираната стая върши работа при най-вероятната заплаха — ако някой мошеник, с когото работи, реши да го очисти, защото знае твърде много. Тунелът е в случай че собствените му телохранители или цяла държавна институция се опитат да го атакуват. Аз открих тунела случайно, когато обикалях да търся пробиви в сигурността. Входът е скрит в малка естествена пещера.

Повечето от това беше лъжа, разбира се. Обрехт използваше тунела, за да вкарва в имението си контрабанда, за която искаше да е сигурен, че властите никога няма да научат. Обикновено красиви момченца, отвлечени от улицата в страни от третия свят, но понякога и престъпните си съдружници като Гоулд.

— Мога да изпратя хората си да погледнат — каза Колман.

Рап кимна кратко. После попита:

— В тунела може ли да се влезе от пещерата?

— Не би трябвало да е проблем.

— Добре тогава. Колкото и да е изкушаващо просто да седим и да чакаме Обрехт да излезе, не можем да рискуваме. Когато Рикман е замесен, винаги има вероятност някой от телохранителите да е купен и да очисти Обрехт, преди да се доберем до него. Още по-голяма е вероятността да се скрие в бронираната стая. В крайна сметка, единственият начин да сме сигурни, че ще го заловим жив, е като влезем и го извлечем оттам.