Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (56)

55.

— Мич, много ми е студено и ме е страх — чу се гласът на Дюмон в слушалката.

Рап стоеше под навеса. Бързо разкопча ски обувките и ги събу. Промъкна се покрай стената до вратата. Леко завъртя леденостудената топка, за да се увери, че е отключена, но не влезе веднага. Бурята се беше засилила и поривите идваха през предсказуеми интервали. Той изчака няколко цикъла, за да се нагоди към ритъма, и използва воя на вятъра, за да скрие шума от влизането си.

— Мич? — отново се обади Дюмон, този път с по-висока нотка. — Там ли си? Добре ли сте?

Рап приклекна и насочи пистолета напред, като огледа стаята. Не видя движение. От стълбището вляво идваше светлина, а от горе се чуваха приглушени гласове. Нямаше друг начин да се качи, затова тръгна натам, като стъпваше внимателно с мокрите чорапи. Старите дъски изглеждаха на път да се разпаднат и това го принуди да ги пробва при всяка стъпка, преди да пренесе тежестта си изцяло.

Спря на площадката и се ослуша за признаци, че са го усетили. Нищо подозрително.

Промъкна се покрай стената и влезе с едно плавно движение. Кадцин неуспешно се опитваше да стане. Страхът и болката бяха оставили дълбок отпечатък на лицето му. Пакистанецът седеше безгрижно с гръб към вратата и гледаше втренчено компютърния монитор пред себе си.

Рап погледна Кадцин и му даде знак да мълчи. За съжаление руснакът далеч не беше в състояние да разбира толкова тънки намеци. Той протегна трепереща ръка към Рап.

— Помооощ!

Пакистанецът бе допуснал аматьорска грешка, сядайки в тази позиция, но бързината, с която реагира, подсказваше, че е било само моментна непредпазливост. Той скочи на крака, като същевременно се завъртя и изрита стола на колелца назад. Рап отскочи надясно, но без да изпуска от прицел главата на другия мъж, вадещ пистолет от кобур, закрепен на бронираната му жилетка.

Американецът дръпна спусъка, но в последния момент свали леко оръжието и изпрати три бързи куршума право в гърдите на противника. Когато пакистанецът залитна назад, Рап се хвърли върху него, повали го и затисна пистолета му с крак.

Пакистанецът го гледаше ококорено, с широко отворена уста, но не можеше да издаде звук. Ефектът от куршумите на Рап бе като от челен сблъсък с камион. Гръдната кост и няколко от ребрата му сигурно бяха счупени. Адски болезнена травма, но не смъртоносна. Имаше слаба вероятност да не успее да си поеме въздух и да се задуши, но и в този случай лицето му щеше да остане непокътнато, за да могат да го идентифицират.

Рап изтръгна пистолета от ръката му и стегна китките му с пластмасови белезници. Очите на пакистанеца святкаха от омраза.

— Вече е чисто — каза Рап по микрофона. — Вкарайте хората на топло.

— Прието — отговори Колман. — Да пратя ли Уик за Маркъс?

— Да. Доведете го.

Рап усети ръка, стискаща глезена му. Обърна се и видя Кадцин, който го гледаше от пода.

— Благодаря — прошепна руснакът.

В отговор на признателността му Рап доближи заглушителя на сантиметри от челото му.

— Заради теб загинаха добри хора, мръсник такъв.

Кадцин се опита да се дръпне, но Рап го последва с оръжието.

— Моля ви! — изскимтя руснакът.

— Какво искаше този?

— Кода… за някакви файлове.

— От една адвокатска кантора в Рим?

— Да.

— Даде ли му го?

— Щеше да остави приятелите ми да замръз…

Рап го фрасна със заглушителя през лицето.

— Даде ли му кода?!

— Да! Дадох му го. Нямах избор.

Вратата на долния етаж се отвори и Рап чу стъпки по стълбите. След секунда на входа на стаята се появи Дюмон. Трепереше малко и косата му бе в сняг, но иначе не изглеждаше много зле. Щом видя компютъра, отиде при него, коленичи пред клавиатурата и свали ръкавиците си.

— Кадцин му е дал кода — каза Рап.

— Да, виждам го тук. И има флашка. Изглежда, че файловете на Рикман са на нея.

— Колко са? — попита Рап, като се надвеси над рамото на младежа.

— Двеста и три.

Рап издиша шумно. Броят им бе по-голям, отколкото дори в най-лошия възможен сценарий, който двамата с Кенеди предвиждаха.

— Да видим дали работи — каза Дюмон.

Избра случаен файл и програмата му поиска парола. След малко Рап четеше подробен доклад за серия от убийства, извършени в Обединените арабски емирства без знанието на местните власти. В две от тях той лично бе дръпнал спусъка и доколкото виждаше, информацията беше точна.

— Изпратил ли го е някъде?

— Съжалявам, Мич. Кодът е бил изпратен с имейл преди две минути.

— Можеш ли да го спреш?

— Няма как. Вече е доставен.

Рап изруга тихо.

— Къде?

— На имейл адрес в Джи Мейл. Няма как да се разбере на кого е. Дори се съмнявам, че и в Гугъл знаят.

От компютъра се чу лек звън и Дюмон се наведе към екрана.

— Чакай, получих отговор.

— Какво пише?

— Кодът е получен и работи. Браво. Унищожи всичко.

Рап направи крачка назад и се загледа през прозореца в бурята. Двеста и три файла. Доклади за операции, досиета на агенти и информатори и бог знае още какво. В главата му се разиграха безброй възможни сценарии, кой от кой по-катастрофални.

— Искаш ли да отговоря? — попита Дюмон.

— Пиши само „прието“.

Докато Дюмон изпращаше имейла, Рап се приближи до пленника си и го обърна по гръб. Пакистанецът дишаше на пресекулки, но едва си поемаше достатъчно кислород, за да остане в съзнание.

— Кой те изпрати?

Пакистанецът успя да издаде сподавен смях:

— Това е краят на ЦРУ. Сега цялата ви мрежа е в ръцете ни.

Това не бяха празни приказки. Файловете на Рикман съдържаха достатъчно материал, за да подхранват скандални разследвания от преследващи единствено собствения си интерес политици в Америка за години напред. Щяха да изкарат Управлението безсилно да се справи с проблемите и сега, след като мрежата му е компрометирана — абсолютно безполезно.

— Маркъс. Можеш ли да ми осигуриш криптирана видеовръзка с Айрини?

— Да.

— Действай.

Рап коленичи до проснатия на пода мъж.

— Още веднъж те питам. На кого изпрати кода?

Пакистанецът се опита да го заплюе, но нямаше достатъчно сила и само олигави бузата си.

— Има връзка, Мич.

— Айрини, чуваш ли ме?

— Едва — чу се гласът й сред пращенето от компютъра. — Какво е положението?

Рап хвана пакистанеца за бронираната жилетка и го завлече пред камерата, монтирана над екрана. От болката в гърдите дишането му отново спря и той просто отваряше и затваряше уста като риба на сухо.

— Виждаш ли този тип? — попита Рап. — Копирай екрана и пусни лицето му в системата ни за разпознаване.

Лицето на Кенеди се виждаше разчленено на пиксели заради лошата сателитна връзка, но Рап я видя как поклати глава.

— Не е необходимо, Мич. Това е Кабир Гадаи. Личният асистент на Ахмед Тадж.

Рап пусна пакистанеца и той падна на пода до Кадцин.

— Взе ли кода? — попита тя.

— Да, но не съм единственият, който го има. Гадаи го изпрати, преди да успея да го спра.

След дълга пауза Кенеди каза:

— Искаш да кажеш, че Тадж има достъп до файловете?

— Да. До всичките двеста и три.

— Толкова много?

Тя вдигна ръце и бавно разтърка слепоочията си. В този момент картината прекъсна.

— Маркъс, прати й файловете и кода.

Сега поне нямаше да гадаят. Кенеди можеше да започне да минимизира щетите, като се опита да превари ходовете на ИСИ. Не че имаше голяма полза. Това бе все едно да сложиш лепенка на откъснат крайник.

— Ние… победихме — немощно заяви Гадаи. — ИСИ ще стане господар на световните разузнавателни служби за половин век напред. И всичко това стана възможно благодарение на вашите усилия и вашите пари.

В момента на Рап би му доставило най-голямо удоволствие да скочи с два крака върху счупената гръдна кост на пакистанеца, но се сдържа.

— Аллах възнаграждава верните си слуги — продължи Гадаи. — И наказва враговете си.

Рап направи крачка назад и погледна пленника, който го гледаше дръзко в очите.

Всеки има слаба страна. За някои това е неспособността да издържат на болка. При други се оказва, че вярата им не е толкова непоклатима, колкото си мислят. Изведнъж той осъзна коя е слабостта на Гадаи. Арогантността. Въпреки болката, която със сигурност изпитваше, когато говореше, той продължаваше да се перчи. Искаше да демонстрира превъзходството си. Искаше да говори. Искаше всички американци около него да разберат колко лесно и безвъзвратно са били разгромени.

— Недей толкова да се радваш — каза му Рап. — Сега файловете са при нас, а Тадж не подозира. Ще изтеглим онези от хората си, които са застрашени, а другите ще наблюдаваме. Ще заплетем ИСИ в толкова много интриги, че ще почнат да се съмняват и в собствените си майки.

— Глупак. Когато не се върна, Тадж ще се досети, че информацията е при вас. Той ви надхитри във всеки ход и ще продължи да го прави.

Рап погледна Кенеди на монитора и тя кимна леко, за да му покаже, че е чула. Току-що Гадаи неволно потвърди, че Тадж стои зад всичко.

— Шпионската мрежа на ЦРУ ще бъде унищожена и след това, което ще се случи утре вечер, няма да можете да направите нищо — продължи Гадаи. — По-добре бягайте. И двамата. Спасявайте се, преди собствените ви политици да ви унищожат.

Рап се усмихна и натисна с крак травмираните гърди на пакистанеца. Не много силно, но достатъчно, за да го накара да замълчи.

— Утре вечер? Какво ще се случи утре вечер?

На лицето на пленника се изписа изненада. Той осъзна, че е казал прекалено много.

Вратата на долния етаж пак се отвори и по стълбите се чуха стъпки. Дюмон се дръпна към стената, а Рап насочи пистолета си към вратата, но го свали, след като видя Скот Колман.

— Как вървят нещата? — попита го.

— Всички хора са на топло. Уик и Бруно се грижат за тях. Най-лесно ще тръгнем с ратрака, с който са дошли тези типове. Можем да извикаме самолет, който може да лети в това време, и да го вземем от Ухта.

Рап кимна и посочи Гадаи:

— Вземай го.

Пакистанецът не можеше да ходи и изписка сподавено, когато Колман го метна на рамо. Рап посочи Кадцин. Дюмон разбра жеста, помогна на руснака да се изправи и го изведе след Колман.

Рап изчака да остане сам и пак се обърна към образа на Айрини Кенеди на екрана.

— Утре вечер е приемът, който президентът Хутани дава за нашия държавен секретар, нали?

Тя кимна:

— Съни вече пристигна в Исламабад с делегация от Конгреса, водена от Карл Ферис.

— Но защо им е да убиват държавния секретар? Или няколко конгресмени? Какво ще постигнат? Ако питаш мен, Америка само ще спечели, ако се отървем от Ферис.

— Не мисля, че искат да убиват някого от нашата делегация, Мич.

— Кого тогава?

— Ако президентът Хутани бъде убит на приема, Тадж лесно може да убеди народа си, че ние сме виновни за това. Пакистан вече е една от най-антиамерикански настроените държави на света.

Рап не можеше да не признае, че в това има някаква изкривена логика. Превратите бяха национален спорт в Пакистан и моментът беше идеален. Тадж можеше да унищожи ЦРУ с файловете на Рикман и в същото време да поеме управлението на страната и ядрения й арсенал в свои ръце.

— Мислиш, че трябва да предупредим Хутани, така ли?

Кенеди мълчеше. Изражението й винаги бе трудно за разчитане, но сега при този лош образ беше невъзможно.

— Какво? — настоя Рап.

— На фона на останалите политици в региона Хутани е разумен човек. Но няма какво да се заблуждаваме — той е жесток, властолюбив диктатор, който е наш съюзник само защото има интерес от това. Ако ликвидира Тадж, вероятно файловете ще попаднат в неговите ръце. Нямам никакво желание да бъда изнудвана от него в близките двайсет години.

— Права си.

— За колко време можеш да стигнеш в Исламабад?

— Имаме около осем часа до Ухта и после колкото е времето за полета.

— Тръгвай. И се опитай да изкопчиш колкото можеш повече информация от Гадаи. Аз тук ще мисля как е най-добре да действаме.