Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (6)

5.

Лахор, Пакистан

Предните гуми на джипа „Ленд Крузър“ хлътнаха в кална вада и Ахмед Тадж чу мотора да вие, когато шофьорът даде газ към отсрещния бряг.

Тадж не си даде труда да погледне какво става навън. Беше израснал по такива места и с годините нещата не се бяха променили. Районът все още бе пълен с палаткови лагери и кирпичени махали, свързани с неподдържани черни пътища. Ясното небе все още бе закрито от дима на лагерни огньове. Единствената аномалия беше липсата на хора. При нормални обстоятелства наоколо щеше да гъмжи от деца, все още непречупени от мизерните условия, и възрастни, отчаяно търсещи начин да напълнят стомасите им. Точно в този ден охраната му бе координирала действията си с ислямските милиции, за да разчистят пътищата в околността.

Джипът беше боядисан в бяло и носеше логото на една от хуманитарните организации в района. Това осигуряваше известна анонимност, въпреки че беше единственото превозно средство наоколо. Той погледна нагоре през отвора на шибидаха и не видя нищо. Това беше илюзия. Американците постоянно бяха там; следяха всичко със сателити, безмоторни самолети и камери. Модерните технологии бяха най-голямата им сила. Но това, че напълно се доверяваха на тези средства, по ирония беше най-голямата им слабост.

Райони като този биваха бавно завземани от различни радикални групировки с помощта на хора като Ахтар Дурани и печално известното „Южно крило“.

Задачата да се преместят тези групировки от селските райони в градовете беше колкото трудна, толкова и важна. Тук, където бяха смесени с цивилното население, дори най-точният въздушен удар щеше да причини странични жертви. Американците се смущават, когато загиват цивилни, и се ужасяват, ако видят снимки на обгорели женски и детски тела.

Всичко това беше част от странната мрежа от лъжи и тайни планове, създадена в резултат от дългогодишните отношения между неговата страна и Съединените щати. Мнозина политици във Вашингтон бяха убедени, че причината за безизходицата в Афганистан е това, че САЩ изоставиха района след изтеглянето на съветските войски. Това бе наивна и арогантна гледна точка — пример за американската убеденост, че светът се върти изцяло около техния краткотраен експеримент с демокрацията. Афганистан просто се върна към онова, което е бил в продължение на хиляда години. Неизбежен и лесно предвидим резултат.

Парите, първоначално предназначени за муджахидините обаче, продължаваха да текат. Само през последната година Съединените щати бяха предоставили близо 5 милиарда долара на Пакистан и повечето от тези пари бяха усвоени от военните и ИСИ. В действителност сега армията беше най-големият собственик на недвижима собственост в страната — с множество жилищни комплекси, търговски центрове и офис сгради по целия свят. Пакистанските генерали бяха сред най-богатите хора в държавата.

Макар ситуацията да изглеждаше безнадеждно сложна, основите й бяха прости: пакистанският военнопромишлен комплекс и разузнавателният апарат, изпаднали в зависимост от американските долари. Единствената реална заплаха за този огромен източник на финансиране беше изкореняването на тероризма от региона. Така ИСИ се беше оказала в изкривения, но изключително доходоносен бизнес публично да се бори срещу терористичната заплаха за Америка, а тайно да я подкрепя.

Към ситуацията трябваше да се подхожда с изключително внимание. Разгорят ли се прекалено много огньове, американците може да ги подгонят, но един огън сам по себе си не би привлякъл прекалено много внимание. За жалост тази граница наскоро беше премината.

Дурани бе заставил афганистанския генерал Абдул Каям да организира атентат срещу Мич Рап. Идеята беше изключително глупава — да се опитат да убият човек, който безброй пъти се бе оказал неуязвим за такива действия. Сега Рап обръщаше дърво и камък да дири Каям, като дори потърси услугите на Абдул Захир, хитър и жесток главорез.

Арогантността бе капан, погубил безброй могъщи мъже, и Тадж се беше зарекъл никога да не попада в него. Мич Рап бе човек, с когото шега не бива. Само глупак би отказал да признае, че той обикновено получаваше онова, което поиска. А обикновено искаше да излови и избие враговете си.

По улицата започнаха да се появяват хора от местните милиции — кирливи мъже с автомати „Калашников“ и лица, забулени с шалове. Гледаха колата му, но не правеха опит да я спрат. Джипът влезе през тясна дупка в един кирпичен зид и спря от другата страна. Тадж слезе и сведе глава, за да скрие лицето си от евентуалните шпионски дронове. Каменната колиба беше само на няколко метра и той бързо извървя това разстояние, като мина през врата, сглобена набързо с подръчни материали от някое сметище.

Вътре жегата и миризмата на екскременти образуваха влажна мараня. Единственото помещение беше празно и той отиде в задната му част. Взе два сгъваеми стола и ги свали в подземието, изкопано направо в земята. Това бе един от множеството входове към сложен лабиринт от миризливи тунели, създаден, за да скрива движението на бунтовниците, обитаващи околността.

До основата на стълбите имаше стол, на който бе вързан мъж — чисто гол и с черна брезентова торба на главата. Движеше главата си рязко като птица, опитвайки се да проследи източника на звуците, които чуваше.

Тадж спря точно пред него и бавно премести поглед от дебелия корем, опрян на косматите му бедра, към една табличка отстрани, на която имаше подредени различни ножове, клещи и газова горелка.

— Ахмед!

Тадж се обърна в момента, когато генерал Каям излезе от тунела под стълбите.

— Абдул, много се радвам да те видя.

Прегърнаха се. Тадж посочи голия мъж:

— Хванали сте го.

— Хитър е като хлебарка. Имаше много камъни, под които можеше да се скрие, но главното му оръжие беше страхът. За щастие някои от хората му се страхуват повече от мен, отколкото от него.

Каям свали торбата и Тадж видя уплашените очи на Абдул Захир. Косата и брадата му бяха черни като боя за обувки, в контраст с прошареното окосмяване на тялото му. За афганистанците беше обичайно да се боядисват, за да изглеждат по-млади — в страната им старостта се смяташе за слабост.

— Доволен ли си? — попита Каям.

Думата беше слаба. Тадж беше бесен на Каям за опита за покушение срещу Рап, но не можеше да му се сърди. Каям бе негов стар и верен приятел и само беше изпълнявал заповедите на Дурани. Големите усилия, които ИСИ полагаше, за да си осигури безпрекословната вярност на хората си, понякога водеха до нежелани последици. Каям нито за миг не се беше замислил да поставя под съмнение заповедите на началника на Отдела за външно разузнаване на ИСИ.

— Моля ви — изломоти Захир през нацепените си, подути устни, но като че ли изгуби мисълта си. — Моля.

— И какво искаш да направя за теб? — попита Тадж. — Ти си свиня, която не вярва в нищо. Която не служи нито на Аллах, нито на народа си. Която се съюзява с онзи, който плаща най-много.

— Не е вярно! — измънка пленникът с вял тон, подсказващ, че самият той съзнава колко е абсурдно да отрича.

— Ти никога не си имал важна роля, Захир. Бих те оставил да умреш от старост, заобиколен от богатствата, които си придобил от предателствата си. Но ти реши да се съюзиш с Мич Рап.

— Малик ал Маут? Не! Това е лъжа!

В превод Малик ал Маут означаваше приблизително „ангел на смъртта“. Това бе прякорът, с който афганистанците наричаха Рап.

— Мисля, че го познаваш като господин Хари.

Захир се ококори от смайване:

— Не може да бъде… Не знаех.

Тадж търпеше лъжците, но нищо не го отвращаваше колкото страхливците. Според всички доклади Захир се беше опитал да се внедри в разследването за отвличането на Рикман, като си мислеше, че е организирано от безполезния началник на местния клон на ЦРУ Дарън Сикълс. Вместо да бъде посрещнат с поклони и подмазване обаче, се беше озовал с пистолета на Рап, опрян в челото му. Оттогава преследваше Каям, като се надяваше да спаси собствения си жалък живот.

— Много съжалявам за Рап — каза Каям. — Вината за провала е изцяло моя.

— Не, приятелю. Вината е на Дурани. И той плати за некадърността си.

Всъщност имаше голяма вероятност Дурани да е умрял от прочутия „Глок“ на Рап. Тадж разполагаше с богат аудиоматериал, записан от системата за следене в имението на Дурани, но камерите не бяха свършили работа. Затова сега имаше само приблизително описание на съучастника на Касар в убийството на Дурани и Рикман. Записите от гласа на неизвестния мъж издаваха американски акцент, но не бяха с достатъчно качество за гласово разпознаване.

При тази несигурност Тадж се бе принудил да каже на Айрини Кенеди повече, отколкото му се искаше. Нямаше начин да знае какво е известно на директорката на ЦРУ или какви подозрения има. Не можеше да рискува да го хванат в лъжа. Тя беше умна кучка, а той трябваше да спечели доверието й — за да я заслепи, докато стане твърде късно за нея.

— Моля ви — отново проплака Захир. — Трябва да ми повярвате. Ако знаех кой е, никога нямаше да му помагам. Щях…

— Млък! — изкрещя Тадж.

Завъртя се и скочи към пленника. Грабна един сатър от табличката и го стовари върху китката на Захир, вързана за страничната облегалка на стола.

Дланта остана да виси на въжето, а ръката на Захир изведнъж се освободи. Той запищя като жена и дръпна осакатения си крайник, като опръска с кръв бялото поло на Тадж.

Директорът на ИСИ се дръпна назад. Каям вдигна една дъска от земята и с все сила я стовари по слепоочието на крещящия мъж. В тясното подземие отново настъпи тишина. Единственият шум беше от задъханото дишане на Каям и последните издихания на Захир.

— Рап е решил да те погуби, приятелю — каза Тадж. — Имам вътрешен човек в ЦРУ, който може би ще успее да го ликвидира, но възможностите ни за контакт са ограничени. Както винаги, времето е срещу нас.

Каям беше достатъчно умен, за да съзнава, че рано или късно ще го хванат, и достатъчно смирен, за да знае, че в крайна сметка ще го накарат да проговори. Никой не можеше да устои на това, което Рап бе способен да му стори.

— Знаеш какво трябва да се направи — каза Тадж.

— Да.

Пръстеният под се беше разкалял от кръвта на Захир. Тадж се върна при табличката и взе 40-калибровия „Смит и Уесън“ на предателя. Подарък от американците.

Вдигна оръжието и го допря в челото на стария си приятел.

— Аллах е велик — бяха последните думи, които излязоха от устата на Абдул Каям.