Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (45)

44.

Централен Афганистан

Прекрасно беше да излезеш на открито.

Въздухът, проникващ през разбитата врата, все още беше горещ, въпреки че слънцето бе залязло преди петнайсет минути. Вдигащият се от пътя прах нахлуваше в кабината, щипеше очите на Фарад Хотаки и влизаше в устата му, но това не му пречеше. Даже го изпълваше с носталгични мисли. Напомняше му за живота му преди войната. За дните, когато се грижеше за добитъка и отглеждаше децата си.

Нямаше снимки на селото или семейството си. По онова време не ползваше фотоапарати, телефони, компютри. Те бяха станали част от живота му едва след като се включи в борбата.

Животът в изолация от околния свят го привличаше по много начини. С монотонния си ритъм, с всички до болка познати неща, съставлявали тогава неговата вселена. Тогава не знаеше нищо за икономически кризи, интернет или ядрени оръжия. Не подозираше за разногласията между нациите, за пандемии и природни бедствия. Съществуваха само той, неговото племе и обширната пустош около тях.

Тази простота изглеждаше лесна за съхраняване — благодарение на нея страната му би трябвало да е безинтересна за външните сили. По неизвестна причина обаче Афганистан никога нямаше да бъде оставен да съществува мирно в примитивната си, изолирана култура.

Още от зората на историята през страната на Хотаки минаваха безброй завоеватели. В рамките на собствения му живот се бяха изредили руснаци, талибани, неизброими чужди терористични групировки, а сега и американците.

Защо Аллах не искаше да остави това каменисто кътче на планетата да живее в мир? Защо поставяше на постоянни изпитания вярата на народа Си? Колко още ужаси щеше да ги накара да изтърпят, докато Се убеди в предаността им?

— Аллах акбар! — извика Хотаки във воя на вятъра.

Засилващият се навик да поставя под съмнение решенията на Бога, с когото щеше да се срещне по-късно тази нощ, бе върхът на арогантността. Все пак се надяваше, че ще има някакво обяснение. Толкова много искаше да разбере.

Звездите започваха да се показват и той погледна стрелката за горивото на камиона, докато още имаше светлина. По-малко от четвърт резервоар. Можеше да намали разхода, като разтовари труповете от каросерията, но не беше необходимо. Така или иначе не планираше да се връща.

Хотаки превали малко възвишение и видя селото, което търсеше. Имаше няколко електрически крушки, но основното осветление идваше от голям огън по средата на централния площад. Отзад се виждаха черните силуети на планините, канещи се сякаш да погълнат вселената, за която Хотаки съвсем наскоро бе научил.

Той спря и огледа ситуацията долу. Селото беше просто устроено — неправилен кръг, пресечен от черни пътища и осеян с каменни къщи. Обитателите му бяха особено жестока група талибани, опитващи се да установят контрол в района. За него те бяха по-лоши от всички други. Чужденците не дължаха нищо на Афганистан. Ако бяха достатъчно силни, за да го завладеят, това бе тяхно право. Тези тук бяха убийци. Колеха собствения си народ.

Той натисна газта и тръгна надолу. Изведнъж дълбоката тъга, която го измъчваше от смъртта на близките му досега, го напусна. Докато стигна до кривата стена, заобикаляща селото, в сърцето му имаше само омраза.

— Стой!

От мрака се появи мъж с автомат и се приближи до камиона. Хотаки бе изгасил фаровете, за да скрие труповете, които возеше, но тази предпазна мярка едва ли беше необходима. Часовият не си представяше, че може да има някаква опасност. Както мъжете, които Хотаки вече бе избил, този беше убеден в безпогрешността и непобедимостта си.

Младежът се наведе към счупения прозорец. Дори не държеше пръст на спусъка.

— Кой си ти?

Вместо отговор Хотаки заби една счупена бутилка, която бе намерил на пода, в гърлото му. Младежът се вцепени, повече от изненада, отколкото от страх, и Хотаки използва този момент, за да дръпне главата му през прозореца и да я затисне, докато кръвта му изтичаше. Умиращият войник започна да се гърчи, но не можеше да освободи автомата, притиснат между гърдите му и вратата. Затова просто размаха юмруци и заудря по ръждясалите ламарини на каросерията.

Когато най-сетне войникът се отпусна, Хотаки пусна тялото на земята и натисна педала до пода. Задните колела забуксуваха за момент, преди да го изстрелят през тесния отвор в стената. Талибанските бойци бяха точно където очакваше да бъдат — скупчени около централния огън. Когато чуха приближаването на камиона, обърнаха глави към него, но бяха заслепени от ярките пламъци и не можеха да видят в тъмното. Когато разбраха какво става, беше късно. Той се вряза сред тях, премаза някои, други повали в огъня. Онези, които избягнаха сблъсъка, се разпръснаха.

Каросерията се напълни с дим, а омазаното с машинно масло шаси се запали. Хотаки изскочи навън, вдигна американския автомат „Хъни Баджър“ и започна да стреля по бягащите мъже. Само за секунди пламъците погълнаха машината и го заслепиха.

Някой стреля и улучи бронираната му жилетка отзад, като го повали на земята. Той се завъртя, като задържа спусъка на оръжието и го прокара от ляво надясно. Подуши изгоряло човешко месо. Хукна напред, като прескачаше горящите цепеници, разпилени при нахлуването му. Още куршуми улучиха бронираната жилетка и силата им го задържа за момент. Друг попадна в бедрото му, но пропусна костта и само отслаби, без да дестабилизира крака му. Внезапно пробождане във врата и последвалият вкус на кръв в устата известиха смъртоносното попадение, което бе очаквал, но то не беше достатъчно, за да го спре. Все още.

Изведнъж Хотаки се озова заобиколен. Навсякъде около него святкаха дулни искри, ревът на автоматична стрелба проглуши ушите му. Той осъзна, че оръжието му е празно и го хвърли. Извади 44-калибровия „Магнум“ от колана си. Знаеше, че е прострелян на много места, но вече не чувстваше нищо.

Хотаки смътно осъзнаваше, че е паднал на колене и пистолетът е празен, но не спираше. Продължаваше да натиска спусъка, като се целеше в сенките, танцуващи на светлината на пламъците. Най-сетне всичко потъна в мрак.

Аллах е велик.