Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (14)

13.

Близо до Бакар, Пакистан

За тази екскурзия джипът на благотворителната организация беше сменен със също толкова ненабиващ се на очи малък камион. Товарният автомобил се движеше с редовно пътуващ конвой с доставки и Тадж седеше на седалката до шофьора. Пътят бе добре поддържан и пустинният, изложен на ветровете пейзаж се простираше във всички посоки, докъдето поглед стигне — силен контраст с претъпканите пакистански градове.

Постройката, която не след дълго се появи на хоризонта, беше специално проектирана да не бие на очи и оставаше незабелязана въпреки последните събития. Изградена с местни материали и с вид на обикновен склад, тя максимално се сливаше с обстановката. Бодливата телена ограда около нея беше стандартен модел и по нищо не се различаваше от милиони други подобни заграждения. Нещо по-важно — комплексът реално произвеждаше текстилните продукти, показани на табелата отпред (макар и работниците да бяха доверени мъже от пакистанската армия).

— Искам лично да видя пораженията — каза Тадж, когато водещият автомобил спря пред входната врата. — Ще сляза тук.

На стоическото лице на шофьора се изписа страх.

— Не сме сигурни, че всички терористи, участвали в нападението, са заловени, господин директор. В района може да има въоръжени бойци.

Реакцията му беше разбираема. Пакистанските талибани, целящи свалянето на законната власт, бяха нападнали комплекса преди по-малко от осем часа.

Въпреки това директорът на ИСИ отвори вратата и излезе на страничното стъпало, без да си даде труда да успокои подчинения си.

— Да извикам ли отряд да ви охранява, господин директор?

— Не.

Небето беше чисто, както обикновено, и ако се появяха повече хора, които да го обградят, можеше да привлекат вниманието на американските сателити. Според информацията от разузнаването ЦРУ не знаеше за съществуването на този и още деветнайсет подобни центъра, разположени из цял Пакистан. Предвид изключителните трудности, свързани със създаването и поддържането на комплекса, Тадж нямаше никакво желание да извади американците от това неведение.

Армията бе успяла да възстанови нормалния външен вид на сградата със скоростта на екип за спешно реагиране. Огромната дупка в стената от източната страна на вратата беше запречена с бодлива тел, която, макар и да не осигуряваше пълна недостъпност, поне замаскираше следите от натъпкания с експлозиви камион, който се бе забил в нея малко преди зазоряване. Втората кола бомба не се беше взривила и лежеше на една страна само на десетина метра от главния вход на сградата. Покрита с камуфлажна мрежа, тя бе невидима от въздуха.

Труповете на девет войници и шестнайсет талибани, загинали при нападението, бяха прибрани вътре и щяха да бъдат изпратени с доставката на платове, когато конвоят си тръгне. Дори петната от кръв и огън бяха заличени — покрити с пръст още преди слънцето да се издигне над хоризонта.

Тадж се пъхна през дупката в повредената ограда, без да даде вид, че забелязва един войник, скрит зад купчина стари тръби. Снайперистът беше предупреден за идването му.

Директорът на ИСИ влезе през една ръждясала врата отстрани на сградата в мизерно помещение, вонящо на химикалите, използвани в производството. Вътре имаше едно-единствено бюро и зад него седеше мъж с износена риза и вратовръзка. Приличаше на обикновен управител на фабрика, но всъщност бе войник от специалните части, отговарящ за сигурността. Той сведе очи в израз на основателен срам от случилото се и натисна едно копче до крака си. Ключалката на вратата отсреща избръмча и Тадж я отвори и мина нататък.

Основното помещение създаваше много сполучливо илюзия за истински производствен цех. Имаше работещи машини, а покрай стените бяха наредени опаковани в найлон топове плат. Само опитно око можеше да забележи неравностите на бетонния под, под който бяха скрити четири от всичките 117 ядрени глави на Пакистан.

Конкретно тези бяха монтирани на балистични ракети „Шахин 1А“, разработени с помощта на севернокорейците. За момента те бяха най-модерните от техническа гледна точка ядрени ракети на Пакистан, с обхват от близо две хиляди километра и елементарна система за избягване на уредите за прихващане.

Наклоненият покрив на сградата бе закрепен с болтове с вграден експлозив, които при взривяване щяха да сринат цялата конструкция. Това, на свой ред, щеше да позволи ракетите да се вдигнат на установките и да бъдат изстреляни броени минути след получаването на заповед за атака.

По ирония, голяма част от парите за тази конструкция идваха от американците. Те толкова се бояха да не би ракетите да попаднат в ръцете на терористи, че бяха готови да изливат неограничени средства в пакистанската ядрена програма. Единственото, което американските политици очакваха, беше някаква имитация на подобрена сигурност.

Телефонът в джоба му завибрира и той се огледа, преди да вдигне. Работниците полагаха голямо старание да се преструват, че не го забелязват.

— Слушам — каза Тадж, като пъхна в ухото си дистанционната слушалка.

— Заповядахте да докладвам, преди да се кача в самолета за Рим — каза Кабир Гадаи.

Гласът му едва се чуваше сред бученето на машините. Предстоящата му мисия беше да убеди Изабела Акорсо да предаде файловете, които адвокатската й кантора бе получила от Рикман.

— Говори бързо — каза Тадж, като продължи към една врата в другия край на производственото помещение.

— Както наредихте, Обрехт е пуснал обяви във всички главни вестници по света, а също в предварително определените сайтове и списания. Освен това е оставил кодирани съобщения във всички тайни пощенски кутии. Досега няма отговор.

Тази информация разочарова Тадж, но не беше неочаквана. Той бе сигурен, че ЦРУ е заловило Луи Гоулд, но все още не знаеше нищо за съдбата му. Имайки предвид предишните срещи на наемния убиец с Мич Рап, нищо чудно, ако вече бе покойник.

Кенеди обаче беше умна жена. Сигурно отчаяно искаше да залови Обрехт, а най-обещаващата стратегия за това бе, като предложи на Гоулд да пожали живота му в замяна на помощта му. Това даваше възможност да се отърват от Рап.

— Готови ли сме да действаме при нападение срещу имението на Обрехт? — попита Тадж.

— Да. Макар да не спира да недоволства, че го използваме за примамка.

Тадж се дръпна встрани, за да направи път на един багер. Обрехт беше абсолютно нищожество — престъпник, получаващ удоволствие от порочния си начин на живот, но само ако друг поема рисковете.

— Предполагам, че си му предложил пари, за да се успокои.

— И не само.

— И американците и британците от охраната са освободени?

— Да, господин директор. Сменихме ги с хора, нямащи връзки с ЦРУ или американската армия и по принцип недобре настроени към Америка. Все опитни мъже.

— Ако нещо не стане по плана, ще трябва да ликвидираме Обрехт. В никакъв случай не бива да попада в ръцете на Мич Рап.

— Ще бъде жалко, ако го изгубим — отбеляза Гадаи. — Много е полезен. Но разбрах.

Тадж приближи вратата в дъното на цеха и забави ход.

— Когато пристигнеш в Европа, искам пак да докладваш.

— Разбира се.

Тадж затвори и прибра слушалката в джоба си. Гадаи беше прав. Обрехт наистина им бе много полезен. С негова помощ се перяха милиарди долари от афганистански хероин. Тадж даваше повече от половината от приходите, за да си осигури лоялността на множество въоръжени групировки, действащи на територията на Пакистан. За щастие Луи Гоулд щеше да му излезе много по-евтино.

Всъщност би било много забавно, ако му бяха предложили да убие Мич Рап безплатно. Тадж подозираше, че наемният убиец щеше да се съгласи на драго сърце. Но сега не беше моментът да поемат безсмислени рискове. Ако Гоулд видеше обявата и успееше в задачата, щеше с пълно право да заслужи петнайсетте милиона долара, които му бяха обещали. Колкото и абсурдно да изглеждаше да хвърлят толкова много пари за убийството само на един човек, би било много непредпазливо да подценяват способността на Рап да проваля чуждите планове. Да го ликвидират, означаваше да извадят зъбите на Кенеди. Тя и жалката й страна щяха да останат слепи и беззащитни пред лицето на онова, което се готвеше.

Тадж влезе в широк коридор и видя президента Хутани, който говореше с Умар Ширани, началник-щаба на армията. Двамата се обърнаха и Хутани вдигна ръка за поздрав.

— Ахмед. Благодаря, че дойде. Надявам се, че си пътувал добре.

— Да, така е — отговори Тадж, без да го поглежда в очите. — Благодаря за загрижеността, господин президент.

Ширани го погледна презрително, после стисна ръката му необичайно учтиво. Генералът беше един от най-влиятелните мъже в страната и като мнозина други смяташе Тадж за слабохарактерен. Днес обаче самочувствието му бе пострадало тежко. Охраната на ядрените комплекси беше негова отговорност, а това бе второто нападение срещу един от тях за последните месеци. В комбинация с увеличаващата се власт на Хутани и последните заплахи на американците, че ще намалят военните помощи, влиянието на застаряващия генерал започваше да се топи.

— Каква информация получихте в ИСИ? — попита президентът.

— Доста неща — отговори Тадж. — Нападението е извършено от талибанска група, разположена в Бану. Предводителят им се самовзривил, когато хората ми се втурнали да го заловят, а оцелелите терористи се опитват да избягат през границата в Афганистан. Разбира се, ще направим всичко, за да ги хванем и да ги разпитаме. Най-важното сега е да разберем дали и други от ядрените ни хранилища са набелязани за цели.

— Браво, Ахмед. Както винаги, много се радвам, че си с нас.

— Ако е толкова лесно да идентифицират тези групи — измърмори Ширани, — може би следващия път директорът ще бъде така добър да ме предупреди, когато някоя от тях готви такова нещо.

Отчаян и жалък опит да отклони вината. Очевидно за генерала беше много удобно да се крие зад авторитета на поста си.

— Моля да приемете извинението ми, че не разполагах с тази информация навреме, за да ви помогна да усилите охраната — любезно отговори Тадж. — Но ви уверявам, че полагаме всички усилия да проникнем в тези радикални групи.

Въпреки че Ширани и Хутани нямаше да приемат забележката му като умишлена, посланието беше ясно: работата на военните бе да бъдат в постоянна готовност. ИСИ не носеше отговорност да ги буди от летаргията навреме, за да изпълняват задълженията си.

— Възможно е да има вторични нападения — продължи Тадж. — Съветвам ви да се погрижите хората ви да бъдат нащрек.

— Те винаги са нащрек — заяви Ширани малко по-дръпнато от необходимото.

Хутани се намръщи:

— Всички факти говорят за противното, Умар. Би трябвало да си благодарен на Ахмед за подкрепата.

— Разбира се — малко напрегнато отговори Ширани. — Благодарен съм на ИСИ за помощта. Всички имаме обща цел.

— Така е — съгласи се Хутани. — Всички сме твърдо решени да охраняваме строго тези обекти. За съжаление много от парите, определени за тази цел, се харчат за други начинания.

— Господин президент, длъжен съм да възразя — заяви Ширани. — Струва ми се, че намеквате за недобре свършена работа от страна на армията. Терористите като тези несъмнено представляват опасност, но със сигурност не са единствената — нито дори най-сериозната. Създаването на система за сигурност, абсолютно непробиваема от малки терористични групи, би било лесна работа, ако не бяхме заети да крием хранилищата от индийците и американците. Нашата основна цел трябва да бъде да се защитим в случай на първи удар от страна на една от тези две държави.

— Не съм наивен в тази материя, Умар, но се питам дали страхът ни от външен враг не преминава в параноя. Ако някоя от тези групи успее да открадне ядрена глава и я използва, отмъщението на американците ще погуби нашата държава във вида, в който я познаваме. Не. Пакистан има шанс да стане велика страна, но го пропиляваме с тези дребни игрички. Америка си извади поука от Ирак и Афганистан, а Индия няма нужда да ни напада, за да ни победи. Те вече са ни разгромили с бурния си напредък. Пред нас са във всички области, от образование и икономика до дипломация. Това е бъдещето, Умар. Тези неща правят сигурността. Не оръжията.

Ширани отвори уста да възрази, но Хутани вдигна ръка:

— Много беше удобно да разпалваме екстремизма в краткосрочна перспектива — продължи президентът, — но сега има опасност сами да се изгорим. Нещата трябва да се променят. Страната трябва да се модернизира и обедини. Бъдещето ни не може да се финансира с подаяния от държави, които се боят, че нашата се разпада. Доверие. Уважение. Богатство. Това трябва да развиваме.

— Какво предлагате? — подозрително попита Ширани.

— Разширяването на реактора „Хушаб“ ще бъде замразено — отговори Хутани с тон, подсказващ, че решението не подлежи на обсъждане. — Същото се отнася до производството на материали за ракетите. Оръжията, с които разполагаме, са повече от достатъчни, за да отговорим на външно нападение.

Ширани бе твърде шокиран, за да каже нещо.

Президентът продължи:

— Освен това отбраната на ядрения ни арсенал се прехвърля от армията на ИСИ, считано от този момент.

Тадж се престори на изненадан, макар че от две години работеше точно за това решение.

— Господин президент, не мисля…

— Решението е взето, Ахмед. С генерал Ширани ще започнете прехвърлянето на отговорностите още сега.

— Да, господин президент.

Тадж погледна скришом Ширани. Оскърблението беше жестоко, но генералът успя да скрие гнева си. Несъмнено вече пресмяташе силите на своите съмишленици спрямо тези на Хутани и преценяваше вероятността да организира успешен военен преврат.

След няколко секунди генералът най-сетне погледна Тадж и този път не си даде труд да скрие омразата си. Вместо да отмести поглед, както правеше обикновено, Тадж се вгледа право в очите му. За първи път Умар Ширани получи кратка възможност да надникне в истинския характер на новия си господар.