Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (3)

2.

Във въздуха над Истанбул, Турция

Самолетът „Гълфстрийм G550“ на ЦРУ бавно заходи към летището и Мич Рап погледна през прозореца. Босфорът се виждаше точно под тях, прорязан с бели следи от преминаващи кораби и прекъснат от моста, свързващ Европа и Азия. Беше позната гледка — набутаните плътно една до друга сгради, претъпканите с коли улици и древните джамии на религия, изопачена от съвременни злодеи.

По самолета се кондензира лека мъгла и закри гледката. Рап се облегна назад, затвори очи и се пренесе в спомените за първото си идване тук. За първото си убийство преди толкова много години.

Мишената се казваше Шариф. Представяше се като успешен и много уважаван инвеститор. Всъщност развитият му бизнес с недвижими имоти не беше нищо друго освен начин да пере стотиците милиони долари, които печелеше от продажба на оръжие на всеки, готов да плати цената. Странно, че подробностите от това убийство се бяха запечатали в паметта на Рап по-ясно от всяко друго, което бе извършил след това. Още помнеше миризмата на малкия апартамент, който бяха наели за него чрез лабиринта от фиктивни компании на ЦРУ. Спомняше си как пистолетът „Берета 92F“ му се беше сторил по-тежък и по-студен, отколкото при обучението му по-рано.

При спомена за подробностите на операцията на лицето му се появи едва забележима усмивка. Тогава той напълно пренебрегна плана на Хърли, отчасти от младежка самонадеяност, отчасти за да направи напук на наставника си. Сега начинът, по който бе проследил жертвата в квартална градинка, която само бегло познаваше, му изглеждаше аматьорски. А това, че използва няколко куршума, при положение че един добре прицелен беше предостатъчен, бе нещо, за което Хърли все още го мъмреше, когато пийнеше повечко. И с пълно право, за съжаление.

Едва на двайсет и четири, Рап бе един от най-добре обучените и талантливи поръчкови убийци на планетата. Сега, две десетилетия по-късно, съзнаваше колко неопитен и ограничен е бил. Нищо чудно, че дъртият гадняр му съдираше кожата от гърба.

Когато летеше, Рап обикновено заспиваше. Предпочиташе рева на C-130, но това, което при „Гълфстрийм“ липсваше откъм шум, се наваксваше от меките кожени кресла. Този път обаче той стоя буден през цялото пътуване от Съединените щати до тук… Твърде много неща занимаваха ума му.

Отпред седеше Стан Хърли — мъжът, когото навремето мразеше и който след мисията „Шариф“ несъмнено много е искал тихо да се отърве от най-новото попълнение на екип „Орион“. Рап не беше питал, но си представяше какви спорове са водили инструкторът му и Кенеди. Как старецът е крещял, че Рап не се поддава на контрол, а Кенеди спокойно е изтъквала способностите на младия новобранец. Щеше да стане интересно, ако не беше успяла да наложи аргументите си. Кой щеше да надделее? Рап или Хърли?

Този въпрос щеше да остане без отговор. Старият му приятел скоро нямаше да е между живите. Рап надушваше смъртта от километри, а около Хърли направо вонеше на нея. Както се случва с всекиго в крайна сметка. Както един ден щеше да стане с него.

Рап отвори очи, но не погледна пак през прозореца. Безсмислено бе да се тревожи за Хърли. Нямаше как да му помогне, а в момента имаше по-тежки пожари за гасене.

От доклада на Скот Колман преди два часа изглеждаше, че руснаците засилваха наблюдението над Седящия бизон. На фона на всички проблеми това бе само върхът на айсберга. По-притеснително беше защо агентът им изведнъж стана мишена за следене. Със сигурност не само заради краткото споменаване на тайния му псевдоним във видеоклипа на Рикман. Руската Федерална служба за вътрешна сигурност, ФСБ, нямаше как да свърже името с Василий Жутов. Не, единственият логичен отговор беше, че Рикман е издал още секретна информация, преди Рап да му пръсне черепа. Но колко още?

Кабината се огласи от бръмченето на екипировката за приземяване. Рап прогони от съзнанието си хилядите възможни сценарии и се съсредоточи върху конкретния проблем. Несъмнено ФСБ следеше Жутов с идеята, че може да ги заведе до някой друг интересен субект, но сега действията, които Колман наблюдаваше, подсказваха, че може би се готвят да го заловят.

Какво трябваше да направят? Жутов не знаеше особено важна информация за мрежата на ЦРУ и прикритието му вече бе разбито. Затова бездействието и преотстъпването му на ФСБ беше най-приемливото решение за бюрократите в Лангли. Щяха да го оставят да стане поредната жертва в продължаващата вече три четвърти век игра, която си играеха с руснаците.

За Рап — и до голяма степен за Кенеди — това бе недопустима жертва. Седящия бизон се беше изложил на опасност, за да помогне на ЦРУ да обуздава непредвидимите и често самоунищожителни импулси на руснаците. Рап беше работил с много информатори — предатели, които изменяха на родината си за пари, секс или отмъщение. Те бяха полезни, но не заслужаваха да им се доверяваш или да се отнасяш с тях с друго освен с презрение.

Жутов беше различен. Той бе патриот, обичаше родината си и вярваше в потенциала й да се превърне в положителна сила в света. От самото начало беше дал ясно да се разбере, че няма да издава никакви военни тайни, и отказа да приеме каквото и да било заплащане. Рап му се възхищаваше и по никакъв начин нямаше да го остави на произвола на съдбата.

Колко още като Седящия бизон имаше? За всички агенти, които Рикман споменаваше във видеозаписа с мнимите изтезания, имаше информация: изчезнали, убити, избягали в американското посолство или под наблюдение от екип като този на Колман. Какво още е знаел Рик? Какво още беше издал, преди Рап да го убие?

Едва се приземиха на единствената писта на частното летище и заваля. Рап отиде в предната част на самолета още в движение, взе една мешка от багажното и изчака, докато спряха до един паркинг с няколко безразборно паркирани коли. Вратата на кокпита остана затворена, както той предпочиташе. Рап отвори външния люк и изскочи навън.

Бързо огледа района и не забеляза движение. Всички коли изглеждаха празни и както му бяха обещали, никой не дойде да го посрещне. Той вдигна яката на коженото си яке, за да скрие лицето си не само от евентуални наблюдатели от диспечерската кула, а и от собствените си пилоти.

Очуканият форд беше точно където Колман бе казал, че ще бъде — в източния край на паркинга. Рап хвърли торбата си на задната седалка и седна зад волана. Ключът беше в стартера, а в жабката имаше износен паспорт на името на Мич Круз с негова снимка и всички необходими печати.

Той запали и потегли, като внимаваше да не надвишава позволената скорост. Извади телефона си и набра. От другата страна вдигнаха още при първото иззвъняване.

— Как е колата? — попита Колман.

— Чудесно. Какво е положението? Нашите конкуренти готвят ли се за действие?

Телефонът беше кодиран, но никой от двамата нямаше доверие на техниката. При тази мания на Агенцията за национална сигурност да следи всеки мобилен сигнал на планетата, най-добре беше да се държат като бизнесмени, водещи делови разговор.

— Преди час не бих казал, че ситуацията е неотложна. Сега обаче нещата изглеждат много по-спешни. Радвам се, че дойде да помогнеш за финализирането на сделката.

* * *

Рап стигна сравнително бързо до центъра на града. Колман му беше изпратил координатите си на телефона и той получаваше инструкции стъпка по стъпка през слушалката, замаскирана между брадата и рошавата му коса. В Истанбул всеки паркираше където намери и Рап спря зад едно изоставено скеле, след което слезе в студения дъждец.

Типично за тук, гъмжеше от пешеходци, но никой не му обръщаше внимание. Той запали цигара и тръгна по една уличка. Коженото яке и дънките бяха точно по истанбулска мода. В комбинация с черната коса и мургавото лице, Рап с нищо не се различаваше от множеството местни, бързащи да се скрият някъде на сухо.

Облаците бяха прекалено гъсти, за да се види слънцето през тях, но по негова преценка се беше скрило зад хоризонта преди около пет минути. Наоколо минаваха фарове, отразяваха се в мокрите камъни и го караха да ускори крачка. Това беше моментът, който врагът обикновено избираше, за да нанесе удар — в краткия период на дезориентация, когато примитивната част от човешкия мозък се нагажда от дневен на нощен режим.

Рап навлезе в район със затворени магазини за електроника и строителни материали и пешеходците намаляха. Седящия бизон със сигурност знаеше за видеозаписа на Рикман, но не и собственото си кодово име и нямаше основание да подозира, че някой, работещ в Джелалабад, би могъл да има информация за съществуването му. Затова спокойно се прибираше към дома си през тази сравнително спокойна част на Истанбул. Шариф имаше подобен непредпазлив навик да разхожда кучето си в една и съща градинка по едно и също време всяка сутрин. И ето какво му се случи.

Металическият глас на джипиеса още му даваше указания в слушалката. След три минути забеляза неясния, но лесно разпознаваем силует на Джо Маслик зад волана на бял микробус.

Рап бавно и небрежно набра Колман и се заоглежда, сякаш се е изгубил.

— Пристигна ли? — каза Колман вместо поздрав. — Срещата започва всеки момент.

— След половин минута съм там.

— Защо не минеш отзад?

Рап затвори телефона и обиколи зад микробуса. Отвори вратата и се качи в тясното помещение. Маслик не се обърна да го види, а продължи да наблюдава улицата през мокрото предно стъкло. Колман свали частично слушалките си и посочи треперещата картина на един от мониторите.

— Биби още върви подир Жутов. Ако съдим по наблюденията от последните няколко дни, остава да пресече още две улици и после ще мине диагонално през едно площадче. В северния край има микробус с двама души на предните седалки. Не знаем дали и отзад няма някой. Там са от половин час, колкото е вариацията в ежедневния му маршрут в зависимост от това, дали ще спре за кафе. За щастие днес спря.

Рап кимна:

— Свържи ме с Биби.

Колман натисна едно копче на контролното табло пред себе си и му подаде микрофона, който бе закрепен на яката му. Сложно закодираният радиосигнал не се разпространяваше много далеч, затова Рап не се притесняваше да бъде по-директен, отколкото по телефона.

— Биби, забави крачка, когато наближи площада. Не искам да си в близост, когато започнат действията.

— Благодаря, Мич. — Облекчението в гласа й беше явно, дори при толкова смущения. — Ще наблюдавам субекта колкото е възможно и ще ви предупредя, ако нещо се промени.

Рап върна микрофона на Колман и се премести отпред. Настани се на седалката до Маслик.

— Добре, Джо. Да действаме.