Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (19)

18.

Исламабад

Умар Ширани, началник-щаб на пакистанската армия, отключи шкафчето и извади бутилка джин. Лампите в кухнята бяха изгасени, но проникващата от коридора светлина създаваше бледо отражение в прозореца над мивката. На седемдесет и една, той все още беше мъжага. Наедрялото шкембе личеше ясно под тениската, но същото се отнасяше за яките ръце, мощните гърди и широките рамене. Белегът, получен от войната през 1971 г. с Индия, все още се виждаше — набръчкана линия, започваща от дясното му слепоочие и изчезваща под гъстите мустаци.

Саад Хутани не можеше да се похвали с такъв белег. Оня жалък глупак Ахмед Тадж — още по-малко. Те бяха просто едни безполезни бюрократи. Писарушки, чиито способности се ограничаваха до лицемерие, интригантство и празнодумие. Никога не се бяха били за родината си. Никога не биха пролели дори капка кръв за Пакистан. Бяха способни само да плетат интриги в тъмното и тихо да подкопават позицията на мъже, по-велики от тях.

Ширани вдигна чашата и се наслади на приятното парене на алкохола в гърлото си. Аллах бе поставил голяма пречка пред верния си слуга. Той щеше да му прости.

Старият воин излезе от кухнята и тръгна към кабинета си. Къщата беше близо хиляда квадратни метра, подреждана и преподреждана безброй пъти от младата му жена. Безумно скъпите мебели и картини бяха по последна мода, но колкото и да не му харесваха, той се успокояваше, че няма да се наложи да ги търпи още дълго. Скоро жена му щеше да използва американските долари, отпуснати за борба срещу тероризма, за ново обзавеждане.

В къщата бе необичайно тихо. Жена му благоразумно се бе оттеглила в източното крило. Беше се научила да чете настроенията на мъжа си и знаеше, че с присъствието си само ще стане удобна мишена за яростта му.

Къде обаче бяха хората от охраната? И те ли се бяха скрили от гнева му? Понякога му се струваше, че младото поколение се състои само от разглезени страхливци. Как ще оцелее родината му, когато наоколо има само предатели и слабаци? Хора като Саад Хутани и Ахмед Тадж.

Ширани не можеше да отрече, че президентът е опитен политик. Изгонването на бившия директор на ИСИ и назначаването на Тадж беше първа стъпка за подчиняване на могъщата разузнавателна служба. Твърде опасно бе да се подценяват способностите на Хутани, но надценяването им можеше да те парализира. Колкото и впечатляващи да бяха успехите му, никой от тях нямаше да стане възможен без постоянната подкрепа на американците.

Голямата разлика между Ширани и Хутани беше, че президентът истински вярваше в Америка. Той искрено се отнасяше към водачите й като към приятели и партньори. Вземаше парите им като всички други, но вместо да ги източва, ги използваше за финансирани от Вашингтон програми. Всичко това бе част от извратената му мечта да превърне Пакистан в копие на САЩ. В място, където дъщерите на Ширани ще могат необезпокоявано да се държат като проститутки и Аллах да се превърне в безобиден мит.

Хутани бе опасен, но също прекалено много си беше повярвал. Въпреки че успешно вкара свои хора в разузнаването и подкупваше бедните с обществени проекти, позицията му не беше непоклатима. Финансираните от американците и провеждани от него въздушни удари и операции на специалните части бяха мобилизирали фундаменталистката съпротива. И поне засега той не владееше армията.

Истината бе, че в Пакистан вече твърде дълго работеше цивилно правителство. Страната имаше богата история на военни преврати и никой не можеше да отрече, че се реформира по-успешно, когато е под военна власт. Беше дошло време да се действа.

Ширани тръгна по стълбите умислен, но когато се качи на горния етаж, все така дълбоката тишина отново му направи впечатление. Армията му осигуряваше многобройна прислуга и охрана — хора, които лично бе избрал заради уменията и лоялността им. Въпреки че в тази огромна къща човек можеше да се изгуби, досега не се беше случвало да мине по цялата дължина на коридора, без да види някого, който извършва ежедневните дейности по поддръжка на имението.

Сърцето му се разтуптя тревожно. Дали бе подценил Хутани? Дали политикът бе успял да обезвреди охраната му? Имаше ли друга, по-дълбока цел, освен да унижи главнокомандващия на армията?

Ширани забави крачка, като гледаше да стъпва само на чергите, покриващи целия коридор до крайното крило на къщата. При последния ремонт осветлението на тавана беше махнато и единствената бледа светлина идваше от нарядко разположени лампи. Той се опита да се убеди, че се притеснява неоснователно — че Хутани няма смелостта да извърши нещо толкова открито — но това не го успокои.

Остави чашата върху ниска ракла и отвори едно чекмедже. Вътре намери един от многото пистолети, които държеше на стратегически места в къщата. Механизмът беше добре смазан и Ширани зареди почти безшумно.

Искаше му се да извика, да се увери, че хората му са наблизо, но не беше достатъчно уверен, за да го направи. Затова се запромъква напред, пое си дълбоко дъх и влезе в кабинета си с пистолета „Хеклер и Кох Р7“, насочен напред.

— Това няма да ти е необходимо — каза Ахмед Тадж на урду.

Седеше до незапалената камина с кръстосани крака и събрани пред тялото ръце. Както при последната им среща, гледаше право в очите на Ширани.

— Къде са хората ми?

— Исках да поговорим насаме.

— Как…? — започна Ширани, но млъкна.

Въпреки че все още носеше познатия намачкан костюм и избеляла вратовръзка, Тадж изглеждаше коренно променен. Седеше с изпънато тяло и мътните му по принцип очи светеха лукаво. Възможно ли беше всичко, което Ширани знаеше за този мъж, да е лъжа?

Генералът с ужас си даде сметка, че досега е виждал само онова, което Тадж е искал от него да види. Сега всичко му се изясни: по-добрата организираност на талибаните, смъртта на Дурани, добре координираните атаки срещу ядрените хранилища. Как можеше да е бил толкова сляп досега?

Тадж спокойно посочи оръжието в ръката на Ширани:

— Остави пистолета и седни, Умар. И двамата знаем, че ако исках да те убия, отдавна щеше да си мъртъв.

Генералът остави оръжието върху една грозна западняшка масичка. Тадж го гледаше изпитателно. Умар Ширани в много отношения беше негова диаметрална противоположност. Винаги разчиташе на привилегии, произхождаше от богато семейство с връзки в армията. Точно това го правеше самодоволен и уязвим. Хората като него твърдо вярват в непогрешимостта си. За тях животът е състезание, в което не могат да загубят. Безкрайно лавиране между позиции в полагаща им се по право йерархия.

— Нека първо да се извиня за лишаването на армията от отговорността да пази ядрения ни арсенал. Не съм имал в никакъв случай такива намерения.

Това бе лъжа, на която Ширани, разбира се, нямаше да се хване. Целта на Тадж беше не толкова да убеди генерала, че ИСИ не се интересува от овладяването на пакистанските ядрени ракети, а да внесе цивилизован тон в разговора. Сега му трябваше съюзник, а не съперник.

— Разбира се — уклончиво отговори Ширани, като се огледа.

Сигурно напразно се надяваше, че не е сам, че хората му ще влязат и ще го защитят в тази битка, която заради арогантността си още не осъзнаваше, че е загубил още преди години.

— Нашата страна се разпада, Умар. И отвътре, и отвън. Нестабилността в региона, предизвикана от американците, се разпространява. Насилието между отделни групировки ескалира до степен да не можем да го контролираме. И докато успешно се облагодетелстваме от американската финансова помощ, тя в същото време ни разглезва.

Ширани кимна.

— Президентът ми прехвърли охраната на ядрените ракети, но ми заповяда да не предприемам мерки срещу американците и индийците, които не биха се спрели пред нищо, за да ни обезоръжат и оставят беззащитни.

— Как ще успее Пакистан да оцелее в тази ситуация? — попита Ширани, след като най-сетне се почувства достатъчно уверен, за да се включи в разговора. — Боя се, че Аллах ще ни накаже за слабостта, Ахмед. За това, че сме изгубили вяра във волята Му.

— Споделям тези опасения, Умар. Не можем да подценяваме пагубното влияние на Америка.

— Слава на Аллах.

Тадж се усмихна. Ширани бе прословут със забежките си по проститутки, а само допреди минути пиеше алкохол. Човешката история беше пълна с такива като него — хора, които използват Бог, за да оправдаят собствените си амбиции.

Затова накрая щеше да се наложи да се отърве от него. Но още не. За да не предизвика хаос с преврата, който замисляше, Тадж трябваше да запази максимално съществуващата политическа структура. Илюзията за нормалност бе изключително важна в краткосрочен план.

— Предполагам, че идваш, за да ми предложиш нещо — отбеляза Ширани малко по-уверено.

Знаеше, че каквото и да планира Тадж, то е невъзможно без съдействието на армията. Нищо в Пакистан не се случваше, ако военните не се съгласят, или поне, в най-лошия случай, не се намесват.

За щастие генералът бе елементарен човек. Не можеше да му се има никакво доверие, но основното, което го движеше, беше стремежът на всяка цена да запази поста си.

— Много скоро ще взема властта в Пакистан — каза без увъртане Тадж.

Изненадата на Ширани от наглостта на това изказване бе очевидна и разбираема. Той несъмнено очакваше да бъде вербуван за някакъв сложен план за подкопаване на цивилната власт. Не пряко признание, че ИСИ готви държавен преврат.

Генералът се изсмя гръмогласно. Вероятно заподозря, че това е клопка, замислена от Хутани.

— Говориш за държавна измяна, Ахмед. Аз не споделям позицията на президента за връзките ни с Америка, но дългът ми е само да му кажа мнението си и после да изпълнявам заповедите му.

— Възхищавам се на чувството ти за дълг, Умар, но колко още ще се задържиш на този пост? Имаш достатъчно опит, за да осъзнаваш, че Хутани замисля отстраняването ти от ръководството на армията.

— Нямам такава информация.

Сега Тадж се изсмя на свой ред:

— Сигурно си спомняш какво се случи с моя предшественик.

Как можеше да забрави? Предишният директор на ИСИ бе постепенно изолиран чрез изфабрикувани скандали, разпространявани от медии, близки до Хутани. Хвърлиха му вината за размириците в Западен Вазиристан и при всяко терористично нападение по границите на Пакистан обвиняваха него. Накрая го уволниха, защото вземал подкупи, което правеха всички правителствени служители в страната. Сега бе подложен на съдебно преследване, което можеше да продължи до края на живота му и щеше да разори и опозори семейството му.

— Намираме се в повратен момент, Умар. Близкият изток се разпада. Светът се нуждае от създаването на мюсюлманска велика сила, която да запълни вакуума, оставен от американците. Саудитците са като деца, които само искат нови играчки, а иранците са коварни жени без никакъв ядрен потенциал. Пакистан е единствената държава, способна да се превърне в свръхсила. Ние имаме уникална възможност, Умар. Можем да неутрализираме американците, да наложим контрол в региона и да сложим ръка върху нефта, на който те толкова много разчитат. Можем да поставим икономиката им на колене и да спрем въздушните удари на наша територия. Единственото, от което имаме нужда, е нашата сила и благоволението на Аллах.

Тадж млъкна и се облегна назад. Сега беше ред на Ширани.

— Каква е моята роля в плана? — попита той.

Както можеше да се очаква — загрижен преди всичко за себе си.

— Под мое ръководство ще запазиш поста си и ще получиш власт да направиш каквото е необходимо с ядрения ни арсенал.

— А то е…?

— Разширяване и модернизиране на ракетните ни технологии. И двамата много добре знаем колко е важно да имаме оръжия, способни да достигнат до територията на Щатите. — Тадж замълча за момент и се усмихна ехидно. — Сигурен съм, че Конгресът на драго сърце ще финансира усилията ни.

За първи път в очите на Ширани проблесна искрица на интерес. Личен интерес, без съмнение, но Тадж не беше наивник. Каквото и да обещаеше генералът като подкрепа сега, армията му щеше да запази пълен неутралитет. Щеше да изчака да види кой ще излезе победител и дали битката е била достатъчно кървава, за да го отслаби достатъчно.

Тадж не искаше нищо повече — само армията да остане в казармите, докато той се отърве от президента Хутани и затвърди властта си. Едва след това щеше да се погрижи и за Ширани.