Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (41)

40.

Рим

Когато Рап кацна на частното летище в Рим, слънцето вече изгряваше. Самолетът едва беше спрял, когато едно черно беемве със силно затъмнени стъкла спря до него. Рап скочи през люка, без да спуска стълбичката и бързо пресече пистата. Седящият в колата Неш се наведе и отвори една от задните врати. Рап се качи и след секунди вече пътуваха към магистралата.

— В калъфа до теб има костюм и вратовръзка — каза Неш. — В предното джобче ще намериш паспорт на името на Мич Круз. Печатите за влизане в страната са от вчера. Пристигнал си с Турските авиолинии от летище „Дълес“.

Изряден както винаги. Но по ирония точно тук Рап нямаше никакви проблеми. Досега всичките му мисии на италианска земя бяха минали сравнително безпроблемно. Неш, от друга страна, бе предаден по време на операция за изтегляне на информатор от Сицилия преди няколко години и сега местната полиция го издирваше. Тази малка екскурзия сигурно беше важна, щом Кенеди рискуваше да го прати в Рим.

— А ти кой си? — попита Рап, като отвори калъфа за дрехи.

— Майкъл Блейк. Или още човек, който иска възможно най-бързо да приключи със задачата тук и да се омита.

Рап започна да се преоблича, докато пътуваха по магистралата. Костюмът беше лично негов — един от малкото, които държеше в едно шкафче в Лангли. Също пистолетът „Глок 19“ и правеният по поръчка раменен кобур. Имаше заглушител и резервен пълнител, ако всичко беше наред, нямаше да се наложи да ги използва. Натискът, както от страна на враговете, така и на съюзниците, оставяше отпечатък върху оперативната тактика на ЦРУ по цялата планета.

— Къде отиваме?

— Да се видим с един адвокат. Късметът може би най-сетне е на наша страна. Пуснахме търсене на материали, в които се споменават адвокатски кантори, с „Дейзи Чейн“…

— Намесили сте АНС?

Рап нямаше доверие на онези техничари. Повече се тревожеше да не би те да следят комуникациите му, отколкото от чуждите разузнавания.

— Нямахме избор, Мич. Не разполагаме с толкова мощни компютри.

Рап вече беше кисел заради случилото се в Лондон и сега новината за участието на Форт Мийд не спомогна за по-доброто му настроение.

— По-късно ще приказваме за това — каза той, докато навличаше частично закопчаната риза. — Какво са открили?

— Повече, отколкото искам да знам. Предимно безполезно. Но попаднаха също на некролог в един италиански вестник. Жена на име Изабела Акорсо загинала заедно с дъщеря си в катастрофа.

— Това какво ме засяга?

— Ами първо, Акорсо е работила в голяма адвокатска кантора, управляваща тръстове и плащания за клиентите си. Подходящ човек за изпълнението на план, какъвто смятаме, че Рик е замислил. Предполагаме, че се е разбрал с някого като нея да се обажда през известни интервали и ако пропусне, тя да започне да изпраща файлове, които й е оставил.

— Това ли е всичко?

— Не. Катастрофата е станала с камион, който е навлязъл в нейното платно. Шофьорът е пакистански емигрант без документи. Става още по-интересно. Айрини принуди италианците да ни изпратят данните за интернет трафика от адвокатската кантора. Установихме изпращане на силно кодирани файлове в деня, преди да излезе информацията на Рикман.

— Жив ли е?

— Кой?

— Пакистанецът.

— Да.

— Можем ли да се доберем до него?

— Ами в момента е в болница, без специална охрана, ако това имаш предвид.

— Да приемам ли, че положението не е толкова добро, колкото звучи?

— Явно е бил без колан и онази част от мозъка му, с която бихме могли да комуникираме, все още е по предното стъкло на камиона. Затова отиваме при главния съдружник в кантората на Акорсо.

Рап приключи с преобличането и се опита да заглади рошавата си коса. Погледна отражението си в прозореца и се убеди, че макар да бе похарчил една месечна заплата за костюма, той с нищо не допринасяше за приличния му вид. Прическата му бе подходяща да се разхожда незабелязано из улиците на Кабул, но не и да мине за американски бизнесмен.

Той се облегна назад и се загледа в старите сгради, покрай които минаваха. Чувстваше Италия като свой втори дом. Бе прекарал много щастливи — макар и изнервящи — месеци тук, докато живееше с една модна дизайнерка, умело служеща си с шилата за лед. Сигурно не беше най-подходящата жена за него, но не и съвсем неподходяща. Тя разбираше и приемаше живота, който беше избрал, и нито го съдеше, нито се тревожеше всеки път, когато не го видеше вкъщи за вечеря. От друга страна, Рап никога не можеше да спи спокойно, когато тя лежеше до него. Нито за миг не се съмняваше, че съществува цена, за която тя би обърнала шилото за лед срещу него. Висока цена, наистина, но той до края не се отърси от навика да опипва леглото за скрити оръжия, докато правеха секс.

Беше се примирил с мисълта, че никъде няма да намери втора Ана Райли. Ако се стремеше да намери нейно копие, само щеше да направи и себе си, и горката жена нещастни.

Ана беше всичко за него, но с хода на времето той все по-ясно виждаше недостатъците на връзката им. Тя се беше примирила с това, което той правеше, но никога не го прие. Рап виждаше как това противоречие бавно я побърква. Ана силно вярваше, че хората са добри по принцип и че насилието неизбежно води до катастрофа. Той пък споделяше малко по-различна философия.

Време беше да промени живота си, преди да е станало късно. Да се отърси от навиците, възприети от Хърли, изглеждаше като добро начало, но имаше и много други неща. Най-сетне трябваше да се реши да продаде обгорелия скелет на дома, в който бе живял с Ана. Нямаше да му навреди и ако се махне от мизерния апартамент, в който живееше сега. И най-вече трябваше да измисли начин да започне връзка, която няма да свърши с шило за лед в главата му или с изпращане на любимата му в лудница.

Засега обаче трябваше да изпрати всички тези мисли в дъното на съзнанието си. Ако не прекъснеха плана на Рикман, нямаше да се наложи да измисля сложни стратегии за подобряване на битието си. Най-вероятно щеше да свърши като главна мишена в публичен лов на вещици, ръководен от политици, които вече две десетилетия разчитаха на закрилата му.

Рап си даде сметка, че е задрямал, едва когато беемвето спря пред сграда с няколко знамена, висящи над входа. Той слезе и огледа шестетажната стъклена постройка.

— Айрини каза, че аз трябва да командвам днес — заяви Неш. — Днес няма да провесваме никого през прозорците.

— Те не се отварят.

Неш не беше сигурен дали да приеме този коментар като шега и се усмихна нервно, преди да тръгне към фоайето. Рап се повлече след него. Мразеше адвокати и идваше със страх на тази среща. Ако Кенеди не искаше от него да прави нищо, за какво беше тук? Тя очевидно очакваше резултати и не беше сигурна, че сладкодумието на Неш ще бъде достатъчно.

Вътре нямаше охрана, само една любезна жена, която ги упъти на развален английски. Докато се качваха с асансьора към последния етаж, Неш му се стори нервен — нещо, което бившият морски пехотинец никога не показваше, докато някой стреляше по него. Той все още се нагаждаше към новата си длъжност и не беше свикнал с ролята на началник. Освен това съзнаваше, че Рап и Кенеди следят всяка негова крачка, и това също не допринасяше за спокойствието му.

В заседателната зала на етажа на ръководството вече ги чакаха двама мъже. Неш влезе и се усмихна приветливо.

— Майк Блейк — представи се, като се ръкува с по-възрастния от двамата. — Радвам се, че най-сетне се срещаме, господин Чиприани.

— Наричайте ме Марчело — отговори адвокатът с лек акцент. — Запознайте се с адвоката ми, Данте Неки.

Неш се усмихна още по-широко, а лицето на Рап помръкна още повече. Адвокатът, с когото бяха дошли да говорят, имаше адвокат. Чудесно.

— Приятно ми е, Данте. — Неш махна зад себе си. — Това е колегата ми Мич Круз.

Рап седна на един стол и се втренчи напред. Не искаше да се ръкува с никого от двамата адвокати. Искаше само да получат онова, за което бяха дошли, и да се връщат на самолета. Може би след като се отбият да хапнат набързо спагети карбонара. От близо дванайсет часа не беше слагал нищо в устата си.

— Каква е ролята на господин Круз в тази среща? — попита Неки леко озадачено. — Да ни сплаши?

— Не се шегувайте — отговори Неш. — Той е част от юридическия ни екип.

Никой от двамата адвокати не изглеждаше убеден. Неки постави мобилен телефон на масата.

— Сигурно нямате нищо против да запишем цялата среща?

Неш продължи да полага храбри усилия да се държи любезно:

— О, не. Ние имаме…

— Под „ние“ имате предвид американското Централно разузнавателно управление.

— Имам предвид американското правителство като цяло. Сега може ли да продължа?

— Разбира се.

— Имаме основания да смятаме, че секретна информация, открадната от нас, е била дадена на вашата кантора.

Двамата адвокати видимо се стъписаха и за да не премине това стъписване във възмущение, Неш побърза да уточни:

— Без ваше знание, разбира се. Не намекваме за никакво нарушение от ваша страна. Въпросната информация вероятно е под формата на кодирани файлове, които според договора трябва да изпращате по определен график, ако клиентът не се свърже с вас.

Рап не отместваше очи от главния съдружник, който, за да избегне погледа му, гледаше през цялото време Неш.

— Имаме много клиенти, които искат от нас да изпращаме всякакви неща по различни графици — изтъкна Неки. — И всичко това е напълно законно.

— Отново повтарям, убеден съм в безупречната репутация на кантората ви и че няма как да знаете съдържанието на файловете.

— Предполагам, че не сте дошли, за да ни кажете само това. Какво искате от клиента ми?

— През последните седмици вашата кантора е изпратила информация, която застрашава нашата национална сигурност и в резултат от която бяха убити няколко души. По разбираеми причини искаме това да спре.

— И откъде знаете, че нашата фирма е изпращала файлове?

— Не мисля, че е важно.

— Това има ли нещо общо с разпространеното в интернет видео от изтезанията на вашия агент Джо Рикман?

— Не мисля, че и това е съществено за разговора ни.

— Аз обаче мисля. И мисля, че е странно група джихадисти да използва адвокатска кантора за разпространението на подобна информация по определен график. Защо просто не я пуснат в публичното пространство?

— Трудно ми е да кажа.

— Давате ли си сметка какво искате от нас, господин Блейк? Предполагам, че юридическият ви съветник господин Круз разбира. Искате да пренебрегнем напълно законовите си задължения във връзка с този случай. В тази светлина вашите намеци са доста оскърбителни.

Рап си пое дълбоко въздух и издиша бавно. Искаше — даже много искаше — да остави Неш да води разговора, но търпението му си имаше граници. Нямаше да издържи дълго да слуша тези глупости.

— Ако е така, Данте, моля да ме извините. Не съм имал намерение да ви обидя.

— Чудя се… — продължи Неки — след като, мисля, всички сме съгласни, че е абсурдно да подозираме, че услугите на кантората ни са използвани от джихадисти, кой би могъл да ни използва? Възможно ли е самият Рикман да го е направил? Може би се е страхувал от вашата организация и е използвал заплахата, че ще разпространи тайните ви, като начин да се защити?

— Това е интересно предположение, но мисля, че се отклонихме от темата.

— Господин Рикман мъртъв ли е?

— Не ми е известно.

Неки очевидно не се върза.

— ЦРУ може да е всесилно в Съединените щати, господин Блейк, но не и в Италия. Тук имаме закони.

Рап не се сдържа и се изсмя с глас. Всички се обърнаха към него.

— Извинявайте. Просто се сетих за учените, които вкарахте в затвора, защото не били предсказали правилно едно земетресение, и за навика на бившия ви премиер да чука непълнолетни проститутки. Но моля ви, разкаже още за безупречната си правосъдна система. Разговорът започва да става забавен.

Неки изгуби нишката на мислите си за момент, но бързо се окопити.

— Доколкото ни е известно, вашата организация е убила господин Рикман, защото е искал да разкрие противозаконната ви дейност.

Рап се облегна назад и тогава Чиприани се втренчи в сакото му.

— Този човек въоръжен ли е? — попита разтревожено.

— Не говорете глупости — отговори Неш, като още се опитваше да запази цивилизован тон. — Такава е кройката.

— Срещата свърши — заяви Неки и се изправи. — Ако искате да говорите с нас още, подайте заявление по официалните канали.

— Файловете са били поверени на Изабела Акорсо, нали? — контрира Неш.

Чиприани бе тръгнал да става, но когато чу името, пак седна.

— Защо мислите така?

— Защото е мъртва.

— При пътен инцидент.

Неш поклати глава:

— Хайде сега аз да изкажа няколко предположения. Някой се е свързал с Акорсо и е поискал копия на файловете. Тя се е уплашила и му ги е дала. След като този човек е получил каквото иска, я е убил. Една от причините да спорите с нас е, защото не искате да признаете, че сте изгубили файловете. В момента компютърните ви специалисти се опитват да ги възстановят, но не могат.

— Това е нелепо! — избухна Неки. — Изабела и дъщеря й загинаха в автомобилна катастрофа. Ние не сме наивни като американците, господин Блейк. Не можете да идвате, да размахвате американското знаме и да очаквате, че ще ви се кланяме. Използването на смъртта на две жени, за да прокарвате плановете на ЦРУ, е възмутително! Нещо повече, отвратително е!

Рап беше дал на Неш всяка възможност да се справи със ситуацията, но той не постигаше нищо. Тези кретени бяха допуснали файловете на Рикман да попаднат в ръцете на враговете на Съединените щати и ако трябваше да слуша още пет минути престореното им възмущение, някой щеше да си изяде боя.

— Стига! — изкрещя той и удари с ръце по масата. — Няколко души вече бяха убити заради вас, включително една от собствените ви сътруднички и дъщеря й. Сега бъдете отговорни граждани и ни дайте всяка информация, която имате по този случай.

— Ама вие… — заеквайки, попита Неки — да не би да ни заплашвате?

— Кой е заплашвал? — намеси се Неш, като се опитваше да си върне контрол над разговора. — Не чух никаква заплаха.

— В такъв случай извинявайте, че не бях ясен — каза Рап, като взе телефона на Неки и заговори отчетливо в него. — Ако още един от хората ни пострада заради нежеланието ви да ни съдействате, ще се върна и пак ще поговоря с господин Чиприани. След това можете да подавате колкото си искате дипломатически ноти и съдебни жалби. Те по никакъв начин няма да му помогнат.

В стаята настъпи пълна тишина, докато Неки се опитваше да измисли някакъв смислен юридически аргумент, а Неш търсеше начин да изтълкува думите на Рап по по-безобиден начин.

За изненада на всички първи заговори Чиприани:

— Нашата кантора не би искала по никакъв начин да навреди на храбрите мъже и жени, които бранят страните ни от тероризма.

— Марчело — предупреди Неки, — имаш отговорност…

— Приемам отговорностите си много сериозно, Данте, но току-що научихме, че Изабела е била убита заради въпросните файлове. Ситуацията явно надхвърля възможностите на кантората да се справи и навлиза в полето на разузнавателни служби.

— Взехте правилно решение, Марчело — каза Неш. — Ако ни съдействате, ще спасите много хора. Кажете сега, прав ли съм, като предположих, че разследвате изчезването на файловете?

— Да — отговори Чиприани, като за момент погледна към Рап. — След смъртта на Изабела веднага направихме ревизия на делата, за които се грижеше, за да осигурим на клиентите си непрекъснатото обслужване, което очакват от нас. Файловете на един от тях бяха изтрити от системата ни.

— И резервните ли?

— Да. Казаха ми, че няма начин да се възстановят.

— Лъжеш — изръмжа Рап.

— Кълна се, че това е самата истина — настоя Чиприани с по-писклив тон.

— Не се съмнявам — увери го Неш, като незабелязано ритна Рап под масата. — Но може ние да разполагаме със средства, които вие нямате. Един от служителите ни специализира точно в този вид проблеми. Мога ли да разчитам, че ще му дадете достъп до системата си?

Чиприани прехапа устни за момент, но отговори:

— Разбира се.

— Благодаря, Марчело. Много ни помагате. Има ли и друга информация, която можете да ни дадете?

Чиприани кимна:

— Клиентът е абсолютно анонимен, но имаме инструкциите му на хартия. Те включват различни сценарии и графици за изпращане на файловете.

— Бих искал да получа оригинала, както и вашето уверение, че няма други останали копия.

— Ще го уредя.

Това явно беше повече, отколкото Неки можеше да понесе.

— Марчело, това е непрофесионално. Не може…

— Млъкни, Данте — сряза го Чиприани, изпреварвайки Рап. — Мисля, че вече нямам нужда от теб. Можеш да се връщаш в кабинета си.

— Ама…

— Отивай, Данте!

Неки посегна към телефона, но Рап го изпревари и разби апарата върху масата.

— Не мисля, че някоя от страните би имала полза от този запис — отбеляза Неш, след като Рап стана и тръгна към вратата. Извади портфейла си и остави няколкостотин евро на масата за покриване на щетите. — Сега мога ли да получа оригинала на инструкциите, защото, изглежда, си тръгваме?