Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (5)

4.

Истанбул

Василий Жутов вървеше бързо покрай сградите, без да се заглежда във витрините с изложена електроника. Дъждът се усили, но вместо да извади чадъра си от куфарчето, той ускори крачка.

Началниците му в Москва го помислиха за луд, че доброволно поиска да заеме позицията в Истанбул. Всъщност беше понижение, но имаше нужда от почивка, ако иска да спаси възрастното си сърце от инфаркта, който бе покосил повечето му колеги.

Не всичко в Турция се въртеше около водка и тежки храни и на новото назначение нямаше право на кола и шофьор. Беше набелязал шесткилометровия си маршрут за прибиране у дома от службата още през първата седмица след като пристигна. Минаваше през квартал, където всички магазини бяха затворени в този час и затова нямаше пешеходци, които да го забавят. За по-малко от месец бе свалил два килограма и скъси времето за преодоляване на стръмния терен с близо две минути.

Зави наляво по един сокак с калдъръм и погледна цифрите на електронния си часовник. Не постигаше рекордна скорост, но в този дъжд и сумрака не беше зле.

По-важно за здравето от отслабването му обаче беше това, че се намираше на две хиляди километра от Кремъл, където израстването в кариерата се бе превърнало в алтернативна вселена. Службата беше станала не институция за защита на Майка Русия, а средство за преследване на лични интереси. Там дните му преминаваха в сключване на съмнителни политически съюзи и кроене на заплетени планове за унищожаване на враговете му, докато те крояха подобни срещу него.

Това го изпрати в ръцете на американците. Разбира се, руските лидери биха го обявили шумно за предател, ако разберат, но дълбоко в себе си съзнаваха, че те са тези, които изменят на родината си. Те ставаха част от коша на корупцията, който едва се държеше на повърхността, поддържан от природните ресурси, заграбени от земята.

Нямаше иновации, нямаше план за бъдещето, нямаше опити за смислено сътрудничество със Запада. Само от време на време показване на военна мощ, за да подклаждат националистическите настроения на народа и да отвличат вниманието му от факта, че сега животът бе също толкова безнадежден, колкото при социализма.

Жутов се принуди да заобиколи един микробус, спрян на входа на площадче, заето почти изцяло от празна детска площадка. Присви очи в дъжда и се вгледа в ръждясалите катерушки, като за пореден път се замисли как би могъл да ги използва, за да подобри физическата си активност. Дали ще успее да направи едно набиране, преди да го извикат обратно в главната квартира? Лекарят го беше предупредил да внимава, но на четиридесет и три той се чувстваше в царството на неограничените възможности.

Микробусът потегли и Жутов промени посоката си на движение така, че да пресече зад него. В този момент шофьорът рязко натисна спирачки и задницата занесе по мокрите павета. Задната врата се отвори рязко и Жутов залитна надясно, като едното крило за малко не го блъсна.

Въпреки специализираното му обучение на младини, той се вцепени. Не можа да окаже съпротива, когато от микробуса изскочи някакъв тип и го сграбчи за сакото. Руснакът бе почти вдигнат от земята и за секунди се озова в тясната задница на микробуса. Някъде в далечината чу мокро свирене на гуми, но шумът като че ли секна, когато Жутов се вгледа в тъмните очи на мъжа, който се канеше да затвори вратата отвън.

— Не! — изкрещя руснакът, преди да прекъснат връзката му с външния свят. Сърцето му, вече разтуптяно от адреналина и вечерната тренировка, заби още по-силно, когато успя да свърже лицето и с име. — Спрете! Не съм ви предал! Кълна се, не съм!

Опита се да седне, но някой зад него го хвана за раменете и го задържа на земята. Жутов вдигна очи и видя очарователната усмивка и ниско подстриганата руса коса на Скот Колман.

— Спокойно, Василий. Ние сме от добрите.

— Тръгвай! — изкрещя Рап, като затръшна вратата.

Гумите се завъртяха рязко и го опръскаха с вода.

Маслик натисна докрай газта на анемичния двигател и подкара на зигзаг по криволичещата улица на север. Тайната квартира беше на по-малко от пет километра и екипът на Колман щеше да прекара там няколко дни, докато инструктира Жутов и му създаде нова самоличност.

По-спешен проблем в момента беше един микробус, подобен на техния, който потегли с пълна газ към Рап от другата страна на площада. Зад него имаше тесен проход между две сгради. Щеше да бъде лесно да се измъкне, защото не знаеше дори един руски агент, който да може да го догони пеша. Но така биха останали неизяснени въпроси.

Твърде много, реши Рап. Кенеди щеше да замаже положението после.

Той извади пистолета си, „Глок 19“ със заглушител, изпод якето и го насочи към микробуса, намиращ се вече на не повече от двайсет метра. Чистачките работеха бясно и му даваха ясен поглед към двамата мъже на предните седалки. Рап се прицели в шофьора и дръпна спусъка. Патроните „Уинчестър Рейнджър Бондид“ не бяха обичайните боеприпаси, които ползваше, но бяха идеални за този сценарий. Бяха нискоскоростни, което елиминираше изпукването при преодоляването на звуковата бариера от куршума, но същевременно имаха отлична проникваща способност.

Точно пред лицето на шофьора се появи дупка, заобиколена с пукнатини като паяжина, но куршумът не улучи целта. Това не беше нещо необичайно. Дори при директно попадение отклонението може да бъде значително. През дългата си кариера Рап беше виждал всичко — от изстрели, които поразяват целта безпогрешно, до толкова неточни, че разбиват страничното огледало.

Микробусът занесе и шофьорът инстинктивно вдигна ръце, за да се предпази от стъкълцата. Рап стреля втори път. През дупката бликна фонтан от кръв. Челото на шофьора се пръсна.

Микробусът постепенно намали, след като мъртвият отпусна педала. Рап се измести наляво и се прицели в страничната врата. В тези операции обикновено участваха трима души, което означаваше, че последният член на екипа е скрит в задницата. Предположението му се оказа вярно — страничната врата се отвори и отвътре изскочи едър руснак с автомат 9А-91 без заглушител. Рап му пръсна черепа и мъжагата се просна по очи на улицата. Един от краката му се оплете в предпазния колан и тялото му се повлече, оставяйки широка диря кръв и мозък върху мокрите павета.

Оцелелият на дясната седалка отпред грабна волана и насочи микробуса към Рап, като отчаяно се опита да измести крака на мъртвия си другар и да натисне газта. Жалък опит. Микробусът бавно спря на няколко крачки от Рап.

— Слизай! — изкрещя той на руснака, който го гледаше с ококорени от страх очи, вдигнал ръце.

Руснакът се подчини и Рап посочи трупа, висящ отстрани.

— Махни го оттам!

Мъртвият тежеше, но руснакът се справи. Площадът и прозорците наоколо бяха все още празни, но нямаше да бъде за дълго така. Едно обаждане от съседите, и полицията щеше да се появи.

— Карай! — заповяда Рап, като държеше пистолета си насочен към мъжа.

Руснакът премести мъртвия шофьор в задната част. Рап се качи на дясната седалка и затвори вратата. Допря заглушителя в ребрата на другия мъж.

— Тръгвай! Бавно! Гледай да не привличаш вниманието.

Руснакът не искаше да опира глава в наквасената с кръв облегалка, затова се приведе над кормилото и потегли покрай празната детска площадка.

— Как се казваш? — попита Рап.

— Вадим Енотин.

— Знаеш ли кой съм аз?

Мъжът преглътна тежко и кимна.

— Значи разбираш в какво положение си.

— Да.

Завиха по по-широка улица и веднага бяха заобиколени от блясък на фарове.

— Имаш две възможности, Вадим. Първата е да те заведа в тайна квартира с шумоизолирано подземие. Нещата ще загрубеят и ще ми изпееш всичко, което знаеш.

— Този план не ми харесва — отговори руснакът със силен, но разбираем акцент.

— По-умен си, отколкото изглеждаш. Хубаво. Втората възможност е да отговориш на въпросите ми изчерпателно и да кажеш цялата истина. След това моят шеф ще се обади на твоя и ще направят размяна. Знаеш процедурата — ще дадем малко информация и може би ще попълним пенсионните сметки на няколко от началниците ти. След седмица вече ще си седиш у вас и ще пиеш водка.

— Да, харесва ми. Така ще направим.

— Защо ви изпратиха да хванете Жутов?

— ФСБ получи имейл със сигнал, че е платен агент на американците.

— От кого?

— Джоузеф Рикман.

— И вие му повярвахте?

— Имаше доста информация. Имената на надзорниците му, информация, която е предавал на ЦРУ, дати, места. Пишеше, че той е Седящия бизон, за когото Рикман говореше във видеото.

— Кога получихте имейла?

— Преди пет дни.

Рап дръпна пистолета от ребрата на мъжа и го пъхна между краката му.

— Нали се разбрахме, че няма да лъжеш, Вадим. Май ще трябва да прибегнем до вариант едно.

— Не! Казаха ми преди пет дни. Лично видях имейла. Хората ни провериха сървърите, за да потвърдят датата и да се опитат да разберат откъде е пуснато писмото. Кълна се!

— Спри на следващата пресечка до градинката, Вадим. Не искам да прегазиш някого, когато ти пръсна топките.

— Нямам причина да лъжа! Пристигнахме преди четири дни и започнахме да следим Жутов, като очаквахме да ни заведе до някой от контактите си. Дойдохме с търговски самолет и минахме през паспортния контрол. Мога да ти кажа имената, които използвахме.

— Джо Рикман беше убит преди две седмици, Вадим. Затова, освен ако не си измислил начин да натъпчеш обратно мозъка му в черепа, мисля, че имаш сериозен проблем.

— Не може да бъде! Моля те, провери фактите. ЦРУ може да го направи лесно. Ще видиш, че казвам истината.

Рап продължи да държи заглушителя допрян до слабините на мъжа, но желанието му да дръпне спусъка почна да отслабва. Умееше да надушва лъжите и имаше силното усещане, че Енотин много обича тестисите си. Руснакът не беше от фанатиците, с които Рап се занимаваше през цялата си кариера. Не гореше от желание някой да изтръгне ноктите му за славата на Аллах. Беше професионалист, разбиращ играта на надцакване между великите сили.

— Каза, че хората ви са се опитали да определят откъде е дошъл имейлът. Какво откриха?

— Нищо. Обиколил е целия свят. Не можаха да засекат източника му.

Рап издиша шумно и даде знак на руснака да завие на следващото кръстовище. Нещата бяха преминали от пълна каша в непреодолима катастрофа.