Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (11)

10.

Главната квартира на ЦРУ, Лангли, Вирджиния

Рап премина с пълна газ през подземния паркинг и спря в другия край под табелка „Дейвид Сандърс“. Той имаше собствено място за паркиране, но никога не го използваше. Доджът бе снабден с допълнителна броня, но не достатъчно здрава, за да спира под табела със собственото си име. Предпочиташе да паркира на случаен принцип. Предполагаше, че след като видят колата му, хората, чиито места заема, просто спират на външния паркинг, но никога не си беше дал труда да провери. Знаеше само, че никой досега не бе имал глупостта да подаде оплакване.

Рап включи сложната аларма на колата, инсталирана от един приятел на Маркъс Дюмон, и тръгна с бързи крачки по рампата, като избягваше погледите на хората, с които се разминаваше. Когато се качи в личния асансьор на Кенеди, се поотърси от напрежението. Мразеше да идва в Лангли. Около половината от работещите тук — разумната половина — използваха всеки възможен повод, за да се махнат от пътя му, щом го видят. Останалите твърде свойски го потупваха по гърба и му обясняваха каква чест било да работят с него. Единственото, което Рап мразеше повече от това хората да го познават, беше да го докосват.

— Сама ли е? — попита, когато влезе в преддверието на кабинета.

Всичките три секретарки на Кенеди говореха по телефона, но едната кимна енергично и му посочи вратата. Рап почука няколко пъти и влезе.

Подобно на секретарките си, Кенеди също говореше по телефона, но стана и му подаде бузата си. Рап я целуна кратко, после се настани на едно от креслата срещу бюрото й. Тя изглеждаше така, сякаш най-сетне е успяла да поспи. Тъмните сенки под очите й бяха избледнели, но очертанията им още личаха.

Тя приключи набързо разговора и подаде на Рап голям хартиен плик.

— Съжалявам, че те карам да идваш, но трябва да видиш това.

Рап извади две снимки, и двете — доста замазани. На първата се виждаше голото тяло на Абдул Захир, вързан за стол. Рап веднага го позна. Съдейки по липсата на наранявания по тялото и лицето, пакистанецът не беше разпитван. Някой просто бе отсякъл едната му китка и после разбил главата му с тъп предмет.

Не беше голяма загуба за света. Захир бе жестока, подла отрепка дори за терорист. За съжаление Рап от време на време използваше услугите на такива жестоки и подли отрепки.

На втората снимка имаше мъж, проснат на голия пръстен под в някакво подземие. Една трета от лицето му липсваше. Заради обезобразеното лице и буйната брада Рап не можа да го познае.

— Кой е този?

— Твоят приятел Абдул Каям.

Рап отново погледна трупа на мъжа, който бе пратил половината афганистанска полиция да го убие.

— Сигурно ли е?

— Хората ни са направили цифрово сравнение с други снимки, които имаме в архива. Деветдесет и девет процента.

— Кой изпраща снимките?

— Ахмед Тадж. Нещо като предложение за мир.

Рап хвърли снимките върху бюрото с изражение на погнуса.

— Удивително колко бързо откри Каям, щом е в негов интерес.

— Да не си правим прибързани…

— Къде са ги намерили?

— Каза, че хората му ги хванали в някакво афганистанско селце.

— И агентите от ИСИ са отишли лично, вместо да пратят безмоторен самолет!

— Каза, че искал да залови Каям жив, за да го разпита.

— Виждам, че добре се е справил — саркастично отбеляза Рап. — Залагам десет долара, че Каям е знаел прекалено много. Може би покушението срещу мен не е било поръчано само от Дурани. Може би има и по-високопоставени виновници и ИСИ не иска да ги открия.

— Хрумна ми тази вероятност.

— Залагам още десет долара, че е бил в Пакистан. Вероятно в Лахор. Южното крило премества все повече терористи в градовете, за да ги предпази от въздушните удари. В планините остават само групировки, които не може да контролира. Ние убиваме враговете на властта, а после те публикуват снимки, разпалващи антиамерикански настроения.

— Ахмед и президентът Хутани се опитват да овладеят ИСИ.

— Трябва ли да се почувствам по-щастлив от това?

— В момента важното е, че за добро или за лошо, Каям е мъртъв. Това означава, че Лео Обрехт остава единственият източник на информация по случая „Рикман“.

— Е, и?

Рап знаеше, че Кенеди можеше да изпрати снимките по имейла във Фермата. Но не го беше направила. Това означаваше, че има някаква друга идея относно Каям. Нещо, което налагаше да говорят лично. Не беше трудно да се досети какво е то.

Тя взе една чаша от ъгъла на бюрото си и отпи. Чай „Туинингс — Ърл грей“ — Рап знаеше от досието, което бе събрал за нея още в първата година от постъпването си. Когато беше подложена на по-сериозен стрес, вземаше безкофеинов.

— Докъде си с Луи Гоулд, Мич?

— Още не съм го убил, ако това имаш предвид.

— Мислиш ли, че може да ни помогне да се доберем до Обрехт?

— Не знам.

— Но е добър в занаята, нали? Дори по твоите стандарти.

Рап не отговори.

Тя хвана чашата с две ръце, сякаш се опитваше да ги сгрее.

— Съжалявам, Мич. И на мен този разговор ми е толкова неприятен, колкото и на теб. Но ако не направим нещо, ситуацията ще се влоши. Ще загинат добри хора.

— Той е социопат, Айрини. Не се интересува от нищо и никого освен от себе си.

— Понякога социопатите не са толкова трудни за контролиране. Достатъчно е да им дадеш това, което искат.

— Да, но какво точно е то в този случай?

— Животът му? Да се върне при семейството си?

Рап не беше много сигурен в това, но вече се бе примирил, че няма друг начин, освен да включи Гоулд в играта. Просто не искаше да седи на седмия етаж в ЦРУ и да говори за това. Той се изправи и тръгна към вратата.

— Отивам да видя Маркъс. Ако получиш още нещо от Рикман, знаеш как да ме намериш.