Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (43)

42.

Централен Афганистан

На древния каменен прозорец висяха само няколко счупени стъкла, вероятно останали след експлозията на американска бомба, но не можеше да се каже със сигурност. Стъклото можеше да е било счупено през 80-те години на XX век от руска ракета или дори десетилетия по-рано в някоя от племенните войни, водени много преди появата на двамата последни нашественици в страната.

Фаран Хотаки стоеше опрял гръб до стената и наблюдаваше прашната улица отдолу. Обелената от слънцето кола отсреща му беше добре позната — от години не вървеше. Минувачите също му бяха познати; шляеха се напред-назад със странно спокойното темпо на хора, знаещи, че животът не им предлага много възможности. В къщата отсреща познати семейства използваха тихия следобед за обичайните дейности по оцеляването си.

Външното спокойствие обаче беше илюзия, която скоро щеше да бъде разбита. Благодарение на Джо Рикман.

От избиването на семейството на Хотаки бяха минали пет години, но омразата му към виновниците не беше намаляла. Никой от убийците не беше афганец — повечето бяха саудитци, имаше няколко египтяни и ливанци. Тези пришълци идваха в родината му и се опитваха да учат народа му как да живее. Как да слави Бог. И убиваха всеки, който се противопоставя на извратените им възгледи за исляма.

Преди „Ал Кайда“ да нахлуе през границите на страната, Хотаки беше обикновен селянин. Живееше в далечен регион на Афганистан, незасегнат от политика, нови технологии и чужденци. Съплеменниците му обитаваха това място от незапомнени поколения.

Построеното в продължение на хиляда години бе изгорено за по-малко от час. Той видя как синовете му бяха обезглавени, жена му и дъщерите му — изнасилени и оставени да умрат от раните си, а селото — опожарено.

Държаха Хотаки вързан и на колене, докато дойде неговият ред. Допряха пистолет до главата му, но така и не дръпнаха спусъка. Вместо това го оставиха сред овъглените трупове на любимите му хора. Смехът им още ехтеше в ушите му.

Скоро след това се присъедини към Мич Рап и американците. Не защото вярваше в техните напразни и нежелани усилия да превърнат Афганистан в съвременна демократична страна. Не, той просто видя в тях могъщ съюзник в мисията да открие и убие мъжете, отнели живота му.

Американците бяха объркани и наивни хора, но се изживяваха като рицари на мира и стабилността. Не бяха окупатори по природа. За разлика от фанатиците, нахлули в страната му, те със сигурност щяха да си отидат.

В далечината се появи камион, намали, но продължи напред. Хората на улицата веднага забелязаха въоръжените мъже в каросерията. Той също. Не бяха чужденци, но бяха почти толкова жестоки. Бяха членове на една талибанска групировка, която искаше да разшири влиянието си в племенните територии и да подчини Афганистан на фундаменталисткия си гнет.

Съседите бързо се прибраха по къщите. Хотаки отвори сандъка, поставен до краката му, докато бръмченето на камиона се усилваше, смесено с тропането от барикадиране на врати и прозорци.

Облече бронираната жилетка, която беше отгоре, и взе един сребрист „Дезърт Ийгъл .44 Магнум“, подарък от Стан Хърли. Малко по-лъскав от необходимото, но страшно ефикасен. Като самия Хърли. Хотаки взе резервните пълнители, но остави заглушителя и шлема. Нападателите трябваше да чуят куршумите, отнемащи живота им. И да видят лицето на човека, който ги изстрелва.

Подобен камион с подобни млади мъже се появи в другия край на улицата, но той спря. Очевидно тяхната роля бе да прекъснат пътя за бягство на мъжа, когото по погрешка смятаха за своя плячка.

Хотаки знаеше, че няма да получи помощ от американците. Колкото и гневен да звучеше, Мич Рап щеше да уважи желанието му. Той знаеше какво е да изгубиш любимите си хора в тази безкрайна война. И повече от всеки друг американец, когото Хотаки познаваше, знаеше какво е да си афганец.

Първият камион продължи напред и спря точно пред прозореца му. Дали беше арогантност, или просто самодоволство? Талибаните всяваха толкова много страх и толкова отдавна, че очакваха жертвите им само да им се кланят и да се молят. Сега щяха да останат разочаровани.

Хотаки ги чу да спорят и използва времето, за да избере стратегия. Пистолетът не беше подходящото оръжие срещу цял камион въоръжени мъже. Той имаше автомат „Калашников“, но дори с него трябваше да разчита на късмета. Със сигурност щеше да убие и рани много от нападателите, но другите щяха да заемат позиции отсреща и на стълбището към апартамента му. Щяха да го обкръжат.

Накрая избра граната. Според техническите характеристики имаше седем секунди от активирането до взривяването. Американците обикновено бяха доста прецизни в тези неща, но в случая беше без значение. Той нямаше часовник.

Хотаки дръпна предпазителя и започна да брои. Каква беше думата, която използваха американците в такива случаи? Името на един от щатите им. Мисисипи. Да, точно.

Когато стигна до седем, показа гранатата през прозореца и просто я пусна.

Аллах, в безкрайната му милост, реши да бъде благосклонен този път. Гранатата избухна точно когато Хотаки прибра ръката си зад стената. Взривът обсипа с осколки камиона и мъжете в него и през счупения прозорец на долния етаж навлезе облак дим и щипещ очите прах. Извън това, че не чуваше нищо (сравнително малък проблем, имайки предвид, че можеше да не оцелее в близките пет минути), Хотаки остана невредим.

Чу свирене на гуми от южната страна на улицата и се показа на прозореца. До долу бяха три метра, но труповете в каросерията щяха да омекотят падането му. Той скочи, без да се замисля, отвори вратата на камиона и издърпа шофьора навън. Мъжът кървеше силно от главата и врата, ранен от проникнали през покрива шрапнели. Хотаки седна зад кормилото и натисна газта докрай. Камионът занесе и тръгна рязко; другата машина се приближаваше отзад.

Мъжът на дясната седалка изведнъж се свести и с панически глас почна да пита какво е станало. Беше заслепен от гранатата и нямаше представа, че другарят му се задушава на пътя отзад.

Хотаки се наведе и отвори дясната врата. Мина близо до една количка, пълна с ръчно изработени кухненски прибори, и изблъска талибана навън. Вратата се закачи за количката и почти откъсна краката на мъжа, докато той падаше. Вече не можеше да се затвори, затова Хотаки я дооткърти в стената на една постройка.

Зад него откриха автоматична стрелба и Хотаки зави рязко зад един ъгъл и веднага спря. Нагласи огледалото и се притисна към облегалката, докато чакаше.

След няколко секунди другият камион се появи зад ъгъла. Шофьорът, твърде концентриран да се цели с автомата през отворения си прозорец, твърде късно осъзна, че Хотаки е спрял.

Сблъсъкът беше по-слаб, отколкото той очакваше, вероятно заради значителната маса на труповете в каросерията. Камионът му отскочи няколко метра напред и Хотаки стисна кормилото точно когато над него прелетяха двама мъже и паднаха на пътя.

Той пак натисна газта и като описа широк зигзаг, мина през талибаните, докато се опитваха да се опомнят от падането и да се изправят. Надяваше се, че Аллах ще му прости за огромното удоволствие, докато ги мачкаше.