Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (33)

32.

Швейцария

— Всичко е чисто — каза Уикър, като даде знак на другите от отряда да продължават, и пак се затича.

Рап се пусна от дървото, което използва за баланс, и хукна след Колман. Коляното го болеше, сякаш беше пълно с натрошени стъкла, и дясната половина на тялото му се бе схванала. Въпреки това и множеството предложения за помощ беше носил Хърли по целия път дотук. Рап бе командвал операцията, когато приятелят му загина. Сега беше негова отговорност да го измъкне.

Спряха на едно място, където рекичката правеше остър завой и образуваше дълбок вир, чиято повърхност изглеждаше почти черна на светлината на следобедното слънце. Маслик легна по корем и бръкна във водата.

— Ето ги.

Измъкна две големи непромокаеми торби. Всички свалиха раниците си. Рап за малко не падна, когато сваляше Хърли от рамото си, и го стовари безцеремонно сред купчина камъни.

— Скот — каза Маслик и хвърли един увит с тиксо пакет на Колман. Бръкна в торбата и извади друг. — Това е за Бруно.

Рап се съблече и се гмурна във вира, докато Маслик вадеше пакета, предназначен за Стан. Дебел найлонов чувал с цип.

Внезапният студ и мрак подействаха успокоително на Рап и той остана под водата колкото можеше, вглъбен в тишината. В Чесапийк, където живееха навремето с Ана, плуваше почти всеки ден. Това бе едно от многото дребни удоволствия от миналото, от които се беше отказал.

Когато изплува на повърхността, другите разрязваха пакетите си. Вадеха официални костюми, униформи, спортни екипи, портфейли с умело фалшифицирани документи. Всичко, което им беше необходимо, за да се разделят и изчезнат.

Колман отвори пакета, предназначен за Рап, и му хвърли сапун с абразивни частици. Рап го хвана и с негова помощ изми кръвта, полепнала по почти цялото му тяло. Уикър първи се облече, събра старите дрехи на целия отряд и ги прибра в непромокаемите торби. След като свърши, без да обели дума, тръгна към шосето.

Преоблечен с екип за джогинг, щеше да тича петнайсет километра, докато стигне до чакащата го кола. Пътят не беше много оживен и ако всички тръгнеха едновременно, можеха да събудят подозрения. Много по-важно бе да изберат подходящия момент и начин да се измъкнат, отколкото да го направят бързо.

Рап пак се гмурна и се опита да измие сплъстената си коса, докато Бруно Макгро обличаше елегантен официален костюм. Когато отново изплува, Колман вече носеше униформа на „Федерал експрес“ с престилка и гумени ръкавици до лактите. Лекотата и бързината, с които напъха Хърли в черния чувал свидетелстваше за богат опит.

Рап излезе на брега и се избърса. Сложи си дънки, риза и кожено яке. Чувстваше се неудобно без оръжие, но глокът му бе прибран в непромокаемите торби заедно с останалото им оборудване. След наскорошните фойерверки имаше реална вероятност да попаднат на пътна блокада и носенето на оръжие беше твърде рисковано.

— Готови сме — каза Колман.

Всичко, включително Хърли, бе събрано в раниците и торбите и натрупано в западния край на полянката.

Рап погледна часовника си и взе две раници.

— Шест минути.

Трябваше да пренесат нещата до пътя, откъдето щеше да ги вземе микробус.

— Мич? — Колман посочи отстрани на носа му. — Пропуснал си една капка.

Рап избърса лицето си и по пръстите му се размаза кръв.

— Сега е добре — каза Колман.

Пренесоха всичко за малко повече от пет минути. След още трийсет секунди чуха приближаващ се автомобил. Микробусът с емблема на „Федерал експрес“ намали и спря на едно уширение между дърветата точно когато голямата стрелка на часовника на Рап посочи дванайсет. Следващия път, когато имаше нужда от логистична подкрепа, Мария Глаузер щеше да бъде на челно място в списъка.

Шофьорът отвори задните врати от вътрешната страна. Вътре имаше кашони, натрупани до тавана, а отстрани на тях — отвор за фалшивото дъно на микробуса. Рап и Колман вдигнаха първо чувала с трупа и го пъхнаха в отделението, предназначено първоначално за упоения Лео Обрехт. Шофьорът им помогна да натоварят останалия багаж, после затвори добре замаскирания капак. След още трийсет секунди, докато подредят кашоните отгоре, Рап се скри между дърветата и микробусът потегли с Колман на седалката до шофьора. Русата му коса и безупречният немски щяха да разсеят всички подозрения, ако полицията ги спре.

Рап тръгна на юг успоредно на шосето. Чувстваше се странно да върви толкова бавно, но носеше обикновени градски обувки и ако го видеха облян в пот, това нямаше да допринесе за прикритието му.

След петнайсет минути излезе по-близо до пътя. Глаузер отново цепеше секундата. Точно когато той излезе на банкета, тя намали, за да му даде възможност да скочи в движение на седалката до нея.

Рап веднага се облегна назад и затвори очи. Опита се да прочисти ума си от всичко преживяно. В Лангли го чакаше истински кошмар. Искаше да избистри малко мислите си преди това.

— Добре ли си?

При нормални обстоятелства не би обърнал внимание на въпроса, но гласът на Глаузер трепереше толкова силно, че дори полуглухо ченге щеше да се усъмни в нея.

— Успокой се, Мария. Справи се отлично. Почти свърши.

— Казаха ми да превозя няколко души и малко екипировка — каза тя задъхано. — Само че хората не се превозват в чували. В чували се превозват трупове. И това тежки картечници ли бяха? Чух тежки картечници! Взривих къща. Цяла къща! И накарах хората си да звънят в полицията и да подават фалшиви сигнали.

Явно нямаше сама да се откаже от обсъждане на темата.

— Бяхме те предупредили за къщата, Мария.

— Казахте „в краен случай“.

— Такъв беше. Карай сега към летището.

— Към летището ли? Нали трябваше да се срещнем с твоите хора…

— Планът се промени.

— Ама директор Кенеди каза…

— Към летището, Мария. И не говори повече, докато не стигнем там.