Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (50)

49.

В околностите на Вологда, Русия

Снегът беше лек, но вятърът бе толкова силен, че караше прозорците на разпръснатите постройки да дрънчат. Беше два през нощта и малката индустриална зона изглеждаше съвсем пуста. Малкото светлина идваше от няколко неонови аварийни лампи над заключените врати.

Кабир Гадаи се приближи пеша, като се придържаше към тъмните участъци. Командирът на екипа му беше клекнал в периферията на единствения паркинг в района, на който все още имаше коли. Част от прозорците на най-крайната сграда в комплекса светеха и вътре се виждаха движещи се човешки силуети.

— Колко души? — попита Гадаи, когато се промъкна зад своя човек.

— Не знам, господин капитан.

При нормални обстоятелства, преди да започне такава операция, Гадаи щеше да изпрати екип, който внимателно да проучи групата и ежедневните й навици. За пореден път обаче Тадж бе направил тези предпазни мерки невъзможни. Нетърпението му да разчете файловете на Рикман постоянно растеше и бе превърнало непредпазливостта му в чиста безотговорност. Всеки съвет за по-внимателно действие би го изкарал от кожата.

— Максим и Раиса Дурови?

— По всичко личи, че са вътре. Къщата им е празна, а колата им е на паркинга. Няма обаче как да сме напълно сигурни.

Дурови имаха малка фирма за интернет, на чийто сървър беше пощенската кутия, свързана с файловете на Рикман. Въз основа на малкото, което Гадаи бе успял да открие, двамата бивши хакери имаха много подбрана клиентела от олигарси и мафиоти, ценящи сигурността, която те им осигуряваха. Жалко, че хората му нямаха възможност да проучат по-подробно фирмата им. Несъмнено щяха да намерят много информация, полезна за Пакистан, исляма и за него лично.

— Имаме ли планове на сградата?

— Не, господин капитан.

Гадаи издиша гневно. Влизането им в Русия и без това бе непредпазливо, а сега започваха напълно импровизирана операция. Дори се питаше дали тези файлове са дар от Аллах или наказание от дявола.

— Хората ти знаят ли как изглеждат Дурови?

— Получихме снимки.

— В такъв случай имате разрешение да започвате.

Бившият войник даде заповед по микрофона на китката си и след секунди Гадаи видя движение на запад от сградата. Мъж с дълго сиво палто пресече паркинга и почука на стъклената врата за приемната на фирмата. Млада жена, седнала зад бюро с крива форма, стана и отиде да отвори. Не личеше да е въоръжена и ако се съдеше по спокойната й походка, не изглеждаше притеснена от среднощното посещение. Или това бе обичайна практика в този бизнес без фиксирано работно време, или беше уверена, че фирмата е добре защитена благодарение на списъка с клиентите си.

Тя отключи вратата и се показа навън, като каза нещо на руски. Човекът на Гадаи говореше перфектно този език, но не отговори. След като се увери, че това не е Раиса Дурова, сграбчи с една ръка дългата й коса, а с другата хвана брадичката й. Последва рязко завъртане и тихо изпукване, което се чу из целия паркинг. Гадаи тръгна към сградата. Още мъже от шестчленния му екип се показаха от скривалищата си и го последваха.

Гадаи влезе и веднага отиде при бюрото. Хората му довлякоха мъртвата жена вътре. Както се беше надявал, на бюрото имаше няколко монитора, свързани с камерите за наблюдение в цялата сграда. Без планове нямаше как да разбере кой монитор кое помещение показва, но така поне получи представа с какво си имат работа.

— Общо десет души — каза на хората си, когато се събраха около него. — Шестима спят — на легла или на пода. Другите четирима работят на компютър. Максим и Раиса са в отделно помещение, вероятно офисът им. Мисля, че можем да предположим, че са на последния етаж. Ще използваме стълбите и ще прочистим четирите етажа по два наведнъж.

Гадаи раздели отряда. Едната група мина през металната врата в дъното на приемната, а той поведе другата към стълбите. Качиха се бързо на втория етаж и първо провериха тоалетните. Продължиха безшумно по коридора. Първите няколко стаи бяха празни, но в последната имаше жена и двама младежи около двайсетте. И тримата спяха на походни легла. Гадаи даде знак на хората си, които вдигнаха пистолетите си със завити на дулото заглушители. Всеки от спящите бе застрелян с един куршум.

— Вторият етаж е чист — каза Гадаи по микрофона, закрепен на китката му. — Трима обезвредени. Качваме се на четвъртия.

Веднага последва отговор:

— Първият етаж е чист. Един обезвреден. Качваме се на третия.

Качиха се безпроблемно на последния етаж. Всички врати към коридора бяха отворени, но само от едната светеше. Гадаи тръгна към нея, докато хората му проверяваха другите стаи за спящи.

Той спря до входа на осветеното помещение. Двама-трима от отряда заеха позиции до него, а друг застана в края на коридора и даде знак с пръст. Чу се приглушено изпукване, последвано от ярко проблясване. Тракането на компютърни клавиатури в стаята замлъкна.

Гадаи влезе с насочен напред пистолет. Раиса Дурова изпищя тихо. Мъжът й се ококори от страх и вдигна ръце.

— Останете на позициите си — заповяда Гадаи на хората си.

— Какво… — заеквайки, попита Максим — … искате?

— Информация.

— Знаете ли кой е истинският собственик на компанията? — смаяно каза Раиса. — Търсите си белята.

— Млъквай, жено! — Гадаи се приближи и допря заглушителя до главата й. Погледна мъжа й. — Искаш ли съпругата ти да умре?

— Не! Моля ви. Не я убивайте.

Гадаи му подаде лист хартия.

— На кого е този имейл адрес?

— Откъде да знам? Хората не са длъжни да ми казват истинските си имена и адресите си. Може да е на всеки.

Това беше нелепа лъжа. Фирмата му не беше „Гугъл“. Беше частен, скъп и много внимателно избиращ клиентите си интернет доставчик. Максим със сигурност имаше достъп до всичко, което минаваше през сървъра му.

— Третият етаж е чист — чу Гадаи от слушалката. — Трима обезвредени.

Гадаи погледна за момент младата жена. Беше на около двайсет и пет, слаба и с леки азиатски черти. Тъмната й коса имаше син кичур, с почти същия цвят като пуловера, прилепнал плътно върху гърдите й. Същата курва като оная, която спеше с мъжете долу.

— Правете каквото искате с нея — каза Гадаи, като направи крачка встрани и насочи пистолета към главата на Максим.

Хората му сграбчиха жената и я повалиха на пода. Единият извади автоматичен нож и разряза пуловера, като остави тънка червена линия върху кожата й.

— Не! — изкрещя Максим. — Спрете!

Опита се да стане от стола, но Гадаи го изрита с тежката си обувка в гърдите.

Един от хората му запуши с ръка устата на жената и стисна ръцете й зад гърба. Без да се впечатлява от опитите й да се съпротивлява, другият разряза панталона й.

— Стига! — каза Максим с паника в гласа. — Ще ви кажа всичко, което искате.

— Късно.

Сутиенът и дънките на жената бяха разхвърляни на парцали по пода. Тя остана само по яркочервени долни гащи. На Гадаи му доставяше удоволствие да гледа ужаса в очите й.

— Моля ви! Кажете какво искате да знаете — умоляваше Максим. — Но ако я нараните, ще блокирам цялата система и няма да получите нищо.

Безсмислена, но очаквана заплаха. Максим много добре знаеше какво трябва да направи.

— След като се разбрахме, хората ми ще спрат — каза Гадаи.

Разочарованието им беше видимо, но имаше логика да ги спре, преди жената да остане чисто гола. Това очертаваше пред мъжа й линия, която не би искал да премине.

— На кого е този имейл адрес? — повтори въпроса Гадаи.

— Трябва да използвам компютъра си, за да разбера.

Гадаи кимна и руснакът бавно се завъртя със стола, сякаш не искаше да изпуска от очи мъжете, държащи жена му.

— Имам хора, които следят всички пътища за достъп до индустриалната зона — предупреди Гадаи, като допря пистолета в тила на Максим. — Ако изпратиш предупреждение и видим някого да се приближава, ще накарам хората си да изкормят жената пред очите ти.

— Няма да предупреждавам никого. Поддържаме хиляди имейл адреси. Нали не очаквате да знам наизуст всичките?

Гадаи не очакваше такова нещо. Съзнаваше, че информацията трябва да се извади от сървъра, а също и опасността да дадеш на човек като Максим достъп до компютър. За съжаление нямаше как да го избегне.

Руснакът почна да пише нещо на компютъра. Пакистанецът нямаше никаква представа какво означава всичко това, но даваше вид, че разбира.

— Къде са другите? — попита Максим. — Добре ли са хората ми?

— Разбира се. И нищо няма да им се случи, ако ми дадеш онова, което искам.

Максим започна да преглежда списък с имейл адреси. След малко щракна с мишката на един в долната част на екрана. Излезе име. Павел Кадцин.

— Къде мога да го намеря?

— Не знам. Аз…

Гадаи завъртя стола така, че руснакът да вижда жена си, и кимна. Хората му още държаха ръцете й зад гърба. Единият опипваше гърдите й. Ножът отново се показа и след секунди долните й гащи изхвърчаха през стаята.

— Чакайте!

Гадаи вдигна ръка.

— Какво да чакам? Защо да спирам хората си, след като ми приказваш само лъжи?

— Знам къде живее Павел. Но не мога да гарантирам, че е там в момента. Аз…

— Къде е?

— Пак трябва да използвам компютъра. Нали, ако се обърна, хората ви няма да я наранят? Давате ли дума?

— Искам само информацията, за която съм дошъл, Максим. Фактът, че все още не я притежавам, е единственото, което ме задържа тук.

Младият компютърен специалист пак се обърна към компютъра, отвори някакъв руски сайт с карти и увеличи един район далече на север.

— Ето тук живее Павел.

Нямаше град или село, само обширна дива пустош.

— Да не искаш да ми кажеш, че този тип живее в гората?

Максим смени картата със сателитна снимка, на която се видя малко населено място. Една улица с по четири постройки от всяка страна.

— Какво е това?

— Комуна. Има около трийсет членове.

— Престъпници, които се крият от властите?

— Да.

— Членове на руската организирана престъпност?

— Не. Главно спамъри и измамници. Занимават се малко с контрабанда, но основно с интернет измами.

— Кой е най-близкият пункт за достъп?

— Можете да отидете със самолет до Ухта.

— Това е на стотина километра от мястото. Как мога да стигна до комуната?

Максим прокара пръст по една едва видима линия, водеща до постройките.

— Не личи много, но това е път. В този сезон е покрит със сняг, но го поддържат достатъчно добре, за да може да мине моторна шейна. Така се снабдяват.

Гадаи кимна:

— Браво, добре се справи.

— Сега ще си тръгнете ли? Ще ни оставите ли на мира?

Пакистанецът се усмихна. Максим пак се завъртя към жена си. Ножът, с чиято помощ я бяха съблекли, сега преряза гърлото й. Максим закрещя. Кръвта й бликна и опръска босите му крака. Гадаи го хвана за косата, натисна главата му надолу и го застреля в тила.

После тръгна към вратата. Хората му пуснаха все още гърчещата се жена и го последваха.

— Изгорете всичко — заповяда той. — И кажете на пилотите ни, че отиваме в Ухта.