Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (39)

38.

Лондон

— Спри тук.

Тъмната улица бе почти пуста. Отдясно Рап видя тясна уличка, в която се виждаха мигащи лампи на полицейска кола.

— Тук ли? — попита шофьорът. — Адресът, който ми дадохте, е след шест пресечки.

Рап бе решил да вземе такси, вместо да вика някого от ЦРУ да го вземе от летището. Целта му бе да влезе и излезе от Великобритания възможно най-незабелязано. Шумът около операцията в Истанбул още не беше утихнал, а освен това европейските служби го подозираха в убийството на един ислямски пропагандатор в Испания два месеца по-рано. С пълно основание, разбира се, но официалният протокол не беше спазен, затова Кенеди правеше всичко, за да припише вината на „Мосад“. Директорът на израелското разузнаване й беше длъжник и изглеждаше готов да поеме отговорността.

Рап извади сто лири и ги даде на шофьора.

— Ще продължа пеша.

Таксито спря до тротоара и Рап слезе, без да поглежда назад. Тъмният шлифер, който намери в самолета, беше достатъчен, за да го предпази от дъжда, но не и от студената влага. Той вдигна яката си, отчасти за да се стопли, но най-вече защото Лондон беше градът с най-много видеокамери в света. Той тръгна по павирания тротоар, като постоянно въртеше главата си, за да бъде лицето му винаги в сянка.

След малко стигна до улица, минаваща през богаташки квартал със сгради от края на XIX век. При нормални обстоятелства в този късен час тук щеше да цари гробовна тишина, но сега почти всички лампи светеха и на прозорците стояха хора, зяпащи тълпата навън.

Рап тръгна към жълта полицейска барикада, заграждаща пътя към величествена каменна къща. Близо до полицейската линия имаше двайсетина цивилни, говорещи помежду си, и той ги заобиколи от разстояние, като мина през бариерата в далечния й край.

— Господине! — извика един полицай и тръгна към него с палка в ръка. — Забранено е.

— Млъквай.

Полицаят се стъписа за момент, но после се затича към него. Беше направил пет-шест крачки, когато единият от двамата мъже, към които отиваше Рап, му махна да се оттегли.

— Здравей, Чарли — каза американецът, без да вади ръцете от джобовете си, когато спря пред мъж с безупречен шлифер „Бърбъри“ и бомбе.

Чарлз Плимптън беше един от големите шефове в МИ6 и адски се вживяваше в ролята на британски шпионин. В зората на кариерата си бе доста посредствен, но сега политическата амбиция много го мотивираше. Жена му беше потомка на братовчедката на прислужница на крал Артур или нещо такова и явно се чувстваше заслужила по-високо обществено положение.

— Иска ми се да можех да кажа, че се радвам да те видя, Мич, но винаги когато дойдеш в страната ми, става катастрофа.

Мъжът с него беше Кен Барет, шефът на лондонското представителство на ЦРУ. Той имаше по-автентичен вид на човек, когото са вдигнали от леглото посред нощ: намачкани дънки, анорак и гумени ботуши.

— Какво е станало? — попита Рап.

Барет обясни:

— Кенеди ми се обади преди два часа, за да ми каже, че Сафави е разкрит. Веднага тръгнах и се обадих на Чарли, но закъсняхме.

— Тоест?

— Когато дойдохме, Сафави и семейството му бяха изчезнали.

— Колко време преди да дойдете?

— Петнайсет минути, ако съдим по записите от камерите.

— Проследихте ли колата? Сега няма движение и може да са отишли или в посолството, или на летището.

— В посолството — каза Плимптън.

— Значи сте ги засекли? При нас ли са?

Барет сведе очи и Плимптън отговори вместо него:

— Не са, Мич. Той е ирански дипломат, пътуващ с колата на посолството и иранската си охрана.

— Те не са охрана, Чарли. Те го отвличат, за бога. Ще го закарат в Техеран, ще го хвърлят в някоя килия и ще го заставят да гледа, докато разфасоват семейството му.

— Разбирам аргументите ти, Мич — каза Плимптън с акцент, който ставаше все по-префърцунен с всяка изминала година, — но това е проблем на ЦРУ. Не можем да рискуваме дипломатически скандал, докато се опитваме да оправяме вашите бакии.

— Наш проблем, а? — изръмжа Рап, като се опитваше да не повишава глас заради зяпачите, надничащи зад полицейската бариера. — Мислиш ли, че ще бъде от полза за Англия, ако Иран създаде ядрена бомба?

— Говорих лично с министър-председателя и стигнахме до разбирането, че не е от интерес за правителството на Нейно Величество да се замесваме в това.

— Не ми дреме какво сте се разбрали. — Рап хвана мъжа от МИ6 за яката. — Престани да мечтаеш как ще търкаш със задника си столовете в парламента, а си свърши шибаната работа. Сафави рискува всичко заради нас. А ти си готов да му обърнеш гръб само защото жена ти се оплаква, че не я канят на достатъчно изтънчени приеми.

— Мич — предупреди го Барет.

— Млъквай, Кен.

— Ченгета…

Трима униформени се бяха приближили и явно не знаеха какво да правят. Рап блъсна Плимптън толкова силно, че той за малко не се препъна с обувките си за четиристотин долара. Хвана Барет за ръката и го завлече настрани в по-тъмната част на площада.

— Къде е Сафави сега? В посолството?

— Да. Поставил съм наши хора отвън. Не се вижда раздвижване.

— Не могат да го държат там вечно. Трябва да го транспортират със семейството му.

— Знам какво си мислиш, Мич, но няма как да стане. Не и тук.

Рап се втренчи в Барет и той плахо отстъпи назад.

— Спокойно, човече. Знаеш, че съм готов да те последвам и в ада, но тази битка е загубена. Дори да събера момчетата от ФБР, нямаме достатъчно хора. И в момента, в който предприемем нещо, Чарли ще ни тикне в ареста.

Рап стисна юмрук, но се овладя да не фрасне колегата си в лицето. Барет беше надежден служител. Ако имаше възможност, щеше да направи всичко, за да измъкне Сафави. Но сега ръцете му бяха вързани. Рикман се беше погрижил за всяка подробност. За всяка непредвидена пречка. Както винаги правеше.

Рап се отдалечи от Барет, пресече улицата и вдигна телефона си.

— Разбирам, че ситуацията се е усложнила — каза Кенеди, когато вдигна.

— Държат Сафави в иранското посолство.

— От това се опасявахме. Рикман използва различен метод всеки път, за да ни изкара от равновесие. Сега се е погрижил да нямаме време за реагиране.

— Това лайно Чарли Плимптън не позволява да правим нищо, докато Сафави е на британска земя. Иранците ще трябва да го закарат в Техеран. Възможно е да успеем да отклоним самолета.

— Говорих с президента и той каза не. Откакто е поел поста, работи за затопляне на отношенията между Иран и САЩ, а това ще е най-голямата спънка, която можем да си представим. Отвличането на техен самолет е равносилно на обявяване на война.

— Значи какво се очаква от мен? Да не правя нищо и да се грижа ничия политическа кариера да не пострада?

— Съжалявам, Мич. Нищо не мога да направя.

— Не искам да говориш така, Айрини. В момента Рик само загрява. Ще продължи да ни удря, докато ни съсипе.

— Може би има и една добра новина. Можеш ли да отидеш до Рим?

— Защо?

— Майк вече пътува. Той ще ти обясни.

— Това не ми харесва, Айрини. Истанбул, Лондон, сега Рим. Рик ни разиграва като маймуни. Не можем да тичаме все след него. Трябва да го изпреварим.

— Постоянно ми повтаряш да ти имам доверие. Сега ти ми се довери.

Дъждът се усили и Рап погледна нагоре.

— Италия, значи.

— Ще кажа на Майк, че си тръгнал. А, и още нещо, Мич.

— Какво?

— Дай му възможност да говори, разбрахме ли се?